Митът

Днес разглеждаме литературното наследство не като поредица от творби, нито като независими едно от друго творчески открития. Интересува ни развитието, пораждането на литературните явления от реалността. Това есте ствено налага да се преосмислят миналите етапи в световния литературен процес. Като се има пред вид, че в античността са изработени възгледи за художе ственост и модели за културно поведение, актуални и до днес, разбираемо е, че от подобно преосмисляне се нуждае особено античното литературно наследство. Това се налага още повече поради естественото предимство, че античната литература има развитие, обемащо петнадесет века. Тя е подчинена на единен културен тонус, дори при оскъдицата на оцелелите паметници предлага оби лие от школи, стилове и критически реакции. Най-лекият и същевременно най-точен начин да се характеризира цялата антична литература е митът. От Омир до Платон тя представлява един вид митотворчество, независимо дали преразказва, преобразува, критикува или класифицира митове. В нея като че ли няма развитие. В гледната точка на това непроцесно състояние, своеобразна синхронност на всички факти в плоскостта на мита, е изразена вътрешната устойчивост на древната гръко-римска литература. Да познаваш митовете означава да бъдеш културен човек - това се отнася за всички епохи на античния културен живот. Така се мисли в Йония в седми век пр. н. е. и в Александрия четири века по-късно. Наистина народните певци - аедите, знаят повече митове, но, както се разбира отмитологическите намеци в „Илиада“ и „Одисея“, аудиторията на Омир е достатъчно образована в това отношение. Да бъдеш елин означава тъкмо това - да се оправяш с Митовете. Натрупването на необозримо количество митически версии с течение на времето налага една нова фигура - специалиста митограф, който класифицира митове, подрежда ги хронологически. Основният културен жест, изразяването посредством митове, се запазва дори в епохата на елинизма, когато се явява върхова литература. Една от странностите на тогавашната поезия за избранници е да се открие рядък митологически мотив, да се намекне за подробност, понятна за малцина. За да уличи своя Трималхион в невежество, Петроний го показва как обърква всеизвестни митологически факти - троянския дървен кон и дървения критски бик например.

Когато едно изследване носи заглавието „Мит и литература" това само по себе си носи значителна научна амбиция. Защото това очевидно внушава не само че мащабът на обобщенията ще бъде едно огромно културно пространство, но и необходимостта литературоведът попътно" да се справи с проблеми, които не изглеждат негова специалност и по-скоро са от компетенцията на етнологията, културологията, антропологията и пр. Освен всичко друго подобно загла вие поставя и много сериозен методологиче ски проблем - по какъв именно начин ще се сравняват, съпоставят, различават и пр. „митът“ и „литературата" - две явления, за кои то съвременната наука твърди, че имат коренно различен социокомуникативен и културен статут на съществуване. Тук няма да споме навам нещо друго - че който озаглави кни гата си по този начин, автоматично включва своето научно произведение в една широка научна общност (в която примерно личат имената на Лосев, Фрайденберг, Топаров, Аверинцев, Мелетински, а също на Елиаде, Клод Леви-Строс, Нортроп Фрай...) и че съответно трябва да издържи" на не каква да еконкуренция. Още в самото начало искам да изкажа мнението си - книгата на Богдан Богданов „Мит и литература" с чест изпълнява обе щанието на амбициозното си заглавие. И Може да се смята за значително постижение на съвременното - не само наше - литературознание. Тя е посветена в частност на старогръцката литература и на нейните отношения с мита. Но за разлика от Олга Фрайденберг интересите на Богданов са насочени не толкова към генетичните, колкото към комуникативните и функционалните връзки (и различия) между литературата и мита. Тази гледна точка му позволява да спечели обща перспектива и да постави един проблем, който рядко се обсъжда в грандиозната книж нина, посветена на античната словесност. Това е въпросът за устойчивия момент, за опазващата се в хода на развитието генерална особеност на старогръцката литера- тура...". Разбира се, още в уводната постановка на проблема Б. Богданов изтъква, че тази генерална особеност" ще бъде тълку 170 вана не субстанционално, а като сложна въ трешно динамична цялост, тя би трябвало да бъде сложна системна характеристика, която да свързва ред ценностни и комуникационни ориентири, очертаващи цялостно полето за идеологическо и естетическо действие, в косто се е осъществила тази литература“. Богданов е наясно, че подобен подход изправя изследователя пред дилемата единство или многообразие?“, „типология или опи сателна история"? и че едно грубо търсене на „генералната особеност на старогръцката литература би означавало орязването на пъ стротата и многопосочността на реалните литературни явления, от които тя е съста вена. За него обаче предварителната типоло гия (носеща наистина недостатъците на абстрактността и едрата схематичност) е за дължителен етап, предхождащ писането на една истинска история - защото „на типологията е по-лесно от историята да се справи с отговора на въпроса, кое е общото и кое специфичното в старогръцката литературна традиция". В опита си да се справи с проблема на генералната особеност" на старогръц ката литература типологичният подход на Богданов допуска известна симбиоза с историзма и разделя старогръцката литература на два основни типа, които съвпадат и с основ ната периодизационната двудялба на старогръцката културна традиция: досленистиче ския критерий за обособяване на тези два едри типа в старогръцката литература е кул турологичен - обособеността респ. необо собеността на литературата като специали зирана дейност в контекста на старогръцката празнична или всекидневна култура. Според Богданов културният статут на литературата в нова Европа и Александрия не се отличават принципно - техни особености са „артефактността" на произведението (неговата „затвореност" като текст на писмената култура и като индивидуална смислова постройка), индивидуално-интимният начин на неговото ползуване (актът на четене), наличието на литературно самосъзнание (специализирана прослойка от тълкуватели, критици и пр.). Тоест елинистическият и новоев ропейският период (или по-скоро тип) в развитието на литературата се характеризират с обособеност и специализираност на лите ратурната комуникация като културна под система.