античността

Днес разглеждаме литературното наследство не като поредица от творби, нито като независими едно от друго творчески открития. Интересува ни развитието, пораждането на литературните явления от реалността. Това есте ствено налага да се преосмислят миналите етапи в световния литературен процес. Като се има пред вид, че в античността са изработени възгледи за художе ственост и модели за културно поведение, актуални и до днес, разбираемо е, че от подобно преосмисляне се нуждае особено античното литературно наследство. Това се налага още повече поради естественото предимство, че античната литература има развитие, обемащо петнадесет века. Тя е подчинена на единен културен тонус, дори при оскъдицата на оцелелите паметници предлага оби лие от школи, стилове и критически реакции. Най-лекият и същевременно най-точен начин да се характеризира цялата антична литература е митът. От Омир до Платон тя представлява един вид митотворчество, независимо дали преразказва, преобразува, критикува или класифицира митове. В нея като че ли няма развитие. В гледната точка на това непроцесно състояние, своеобразна синхронност на всички факти в плоскостта на мита, е изразена вътрешната устойчивост на древната гръко-римска литература. Да познаваш митовете означава да бъдеш културен човек - това се отнася за всички епохи на античния културен живот. Така се мисли в Йония в седми век пр. н. е. и в Александрия четири века по-късно. Наистина народните певци - аедите, знаят повече митове, но, както се разбира отмитологическите намеци в „Илиада“ и „Одисея“, аудиторията на Омир е достатъчно образована в това отношение. Да бъдеш елин означава тъкмо това - да се оправяш с Митовете. Натрупването на необозримо количество митически версии с течение на времето налага една нова фигура - специалиста митограф, който класифицира митове, подрежда ги хронологически. Основният културен жест, изразяването посредством митове, се запазва дори в епохата на елинизма, когато се явява върхова литература. Една от странностите на тогавашната поезия за избранници е да се открие рядък митологически мотив, да се намекне за подробност, понятна за малцина. За да уличи своя Трималхион в невежество, Петроний го показва как обърква всеизвестни митологически факти - троянския дървен кон и дървения критски бик например.

В основата на идеала на античния човек за красивото стои живото човешко тяло. Тъй като това тяло се състои от различни стихии, то е прекрасно, когато има хармония между тях и когато принципът на телесния живот - душата, господствува над тях. За античния грък красотата има пластичен характер. Красотата, взета като всеобщ принцип, а не като индивидуално изявена в човека, в природния пейзаж и пр., елинът търсел и откривал в космоса и в живото човешко тяло. Обобщаващ момент на това намираме в схващането на Протагор за човека „като мярка на всички неща"3. Тази степен на абстрактност води до предаване универсална стойност на красотата. В антична Елада красотата, разглеждана в нейния безкрай и актуалност, но конкретно изявяваща се у човека като единство от материален и общотелесен жизнен принцип, е митичност. Всеки бог от гръцкия пантеон е обобщение на една сфера от битието изобщо: или на властта, или на любовта, или на морската стихия и т. н. Във всеки случай обаче този бог е представен като човек, но не като конкретен, а като обобщен образ. Такива са Зевс и Посейдон, и Венера, и Афродита и пр. Но античният елин, като представя божеството в осезаеми форми на обикновен човек, не превръща този образ в идеал на нещо. Той е човек и в своята вътрешна нагласа. Мирогледът на елина, който се свежда до материализиране на една обобщена представа, не е свързан с извънземното. Неговите богове са живи същества, които обитават не извън земната сфера, а Олимп. Техният начин на живот, макар те да са безсмъртни, не се различава от този на хората. Те воюват помежду си, сътрудничат си, обичат се и си изневеряват. Човекът, когато ги изобразява, в същност представя себе си. Това ще рече, че и неговата представа за красивото има пределно земен характер. Митично е съдържанието на статуята, но то не е формата на изобразеното божество. Митичното, както пише К. Маркс, е почвата, върху която израства гръцкото изкуство, но негово съдържание остава човекът, облечен в митична дреха.