писателя

Заявлението на представителите на комунистическите и работническите партии и Обръщението към народите от целия свят, обсъдени приети на Ноемврийското съвещание в Москва и публикувани в печата на всички страни, са два исторически документа, които развълнуваха честните и миролюбиви хора от петте континента на земното кълбо. Със своя анализ на историческия момент, в който живеем, те осветляват пътя на човечеството от нашата епоха и посочват най-важните проблеми, поставени за разрешение пред него, като представят и развърната програма за изпълнение на най-човечния дълг: премахване опасността от нова, страшна война. Като авангард в развитието на човечеството, комунистите от цял свят най-добре могат да вникнат в този образец на творческия маркси зъм-ленинизъм. Мъдростта на документите обогатява разбирането им за съвременната действителност; поставените задачи им са близки, в тях ното изпълнение те виждат смисъла на живота си. Яснотата на положе нието за комунистите е била винаги първостепенен съюзник, а решителността на действието се измерва с големината на поставената задача. Заявлението говори определено за историческа мисия на комунистите: „Комунистите виждат своята историческа мисия не само в това да премахнат експлоатацията и мизерията в световен мащаб и завинаги да изключат от живота на човешкото общество възможността за всякаква война, но още в съвременната епоха да избавят човечеството от кошмара на нова световна война. Комунистическите партии на всички страни ще посветят на осъществяването на тази велика историческа мисия всичките си сили и енергия. "

Какви основни изводи правите от своя досегашен творчески път? - Без да гледам несериозно на въпроса, мога да кажа, че когато един писател е изтезавал невинната бяла хартия близо шест десетилетия, сигурно в кошницата на литературата е паднало нещо, което би дало повод на хората да кажат две хубави думи за него. Първо - възрастта - тя има две страни. Едната е, че в по-голямата си част животът е отминал и в нея са останали много от радостите и хубавите чувства, творческите възторзи, впечатленията на младостта, до деня, когато човек трябва да си направи равносметка и да види какво му остава занапред. И тогава разбира - и това е втората страна - че твърде много неща не е завършил и съжалява, че може би няма да ги завърши. - Какво собствено влагате в първата част и какво във втората? - Реката на живота преминава пред нас, преминава стихийно, но малцина се вглеждат в хилядите особености, нюанси, краски, в земната и небесна действителност, в съществуванието на хората и тяхната борба за самоизграждането им като личности, в опознаване пружините на общественото развитие. Без някакъв тласък обаче, без случайно и неочаквано съвпадение на обстоятелствата, подобно на описаното от ЖанЖак Русо пробуждане на съзнанието му за многообразието и красотата на света, не е възможно насочването на човешкия дух към извора на Творчеството. - Може би това е закономерно явление, но как то се е отразило във Вашето творчество? - Аз се връщам мислено назад, за да черпя примери за влиянието на живота (в най-широк смисъл) върху развитието на цяла редица писатели, от затворения свят на индивидуализма към широкия кръгозор на жизнените явления, на страданията и човешките драми, на борбата на хората за по-добър живот, за да спомня моя личен опит по този въпрос. Този опит обхваща периода от 1905 година до наше време. - Вие поставяте ударението върху действителността, като че тя е, която прави писателя ? - Често се случва, че събитията на историческия живот дейст вуват върху писателя в една или друга посока и ако той не е подготвен да разкрие техния смисъл, едва ли би могъл да намери своя творчески път. Подобни колебания разкриваме у мнозина писатели, които или ги задържат в руслото на традицията и консерватизма, или им разкриват широк път към висините на своята епоха.

Науката за литературата и изкуството в наши дни бележи все по-голям успех в разкри ването на закономерностите в процеса на художественото творчество, векове наред смя тани за непознаваеми и до голяма степен останали непознати до днес. Между научните трудове, посветени на тази задача и излезли напоследък, особено внимание обръща трудът на Б. С. Мейлах „Талантът на писателя и процесите на творчеството“, отпечатан в края на 1969 r. Б. С. Мейлах е съставил труда си от три последователни части, съдържащи конкретни проучвания за трима великани на руската литература - Пушкин, Достоевски и Чехов. Към трите конкретни изследвания той е прибавил в началото разгърнат увод с много общи идеи, в известна степен недоизяснени и поради това дискусионни, будещи някои съществени възражения, и в края кратко заключение. Силата на Б. С. Мейлах като изследвач на художествено-творческите процеси е в конкретните изследвания за отделни писатели. Отличен познавач на Пушкин, Достоевски и Чехов, в разглеждания труд той проучва произведенията им, различните техни дневници, бележници, писма, спомени, статии в печата, ръкописи и проекти, планове, най-разнообразни други материали за начина, по който читателите са възприемали едни или други техни произведения, и пр. И в трите части на труда изследвачът се интересува преди всичко от познавателната страна на художествено-творческия процес, разглежда начините, по които Пушкин, Достоевски и Чехов анализират, изучават, опознават, пък и изобразяват отразената в произведенията им действителност. Б. С. Мейлах търси да установи закономерностите на художествено-творческото познание на живота у тримата велики автори, т. е. проучва логиката на тяхното творчество като писатели. Познавателната страна в работата на писателя, както изобщо творческият процес, естествено се отличава с голямо разнообразие и общи те закономерности винаги се проявяват инди видуално. В трите части на труда Б. С. Мейлах изнася на преден план различен кръг от проблеми и осветлява сравнително различни моменти 178 от познавателната работа на писателя, опре делени от индивидуалните особености на изследвания автор. Частта за Пушкин е озаглавена „Творчеството като изследване на истината“ и въплъщение на идеала". Тук изследвачът анализира общите принципи и похвати" на творческото мислене у Пушкин в евристически план", т. е. като откриване на „истина", като процес на опознаване на живота. Първият извод е, че в развитието на Пушкин като поет и мислител възниква ново разбиране на творчеството“ (стр. 61). Според реалиста Пушкин то е вече търсене на истината" и притежава общи черти с науката (стр. 78). В развитието си Пушкин се домогва до система на художествено мислене, която е „преди всичко система на писател-реалист" (стр. 52). Своите художествени търсения и постижения той сравнява и „измерва с постиженията на двете ярко изявени по онова време системи - класицизма и романтизма. Така възгледите му за същността, процеса и целите на поетическото творчество" минават, сложна еволю ция". Б. С. Мейлах разкрива промените, като, от една страна, изследва различните „планове" на Пушкин - от най-кратките схеми до „програмите-конспекти", - а, от друга страна, като проследява участието и ролята на творческото въображение в процеса на създаването на отделните произведения. В отделна глава е показано как Пушкин сам изяснява и защищава своите творчески принципи: 1) в самите си произведения; 2) в многобройни писма и в някои критически статии; 3) чрез публикациите на някои литаратори, които са му били особено близки. Втората част на труда започва с конста тацията, че за художественото познание на Достоевски е характерно „обилието на наблюдения и идеи". Писателят сам твърди, че силата на неговия талант се състои в постоянната връзка с действителността“ и във верността на живота". Той иска да каже нова дума" и да разкрие нови характери". Предназначава съзнателно своите произведения за нов тип читатели. В повествованието си, от една страна, дава пълна свобода на героите", а, от друга страна, винаги под чертава своята авторска позиция". Според Б. С. Мейлах познавателният уровен на мисленето му" съответствува на равнището на научното познание по онова време (стр. 228). За Достоевски се казва, че е бил рядко осведомен за новостите в най-различни области на науката и че особено силно се влияе от идеите на Лобачевски. Алберт Айнщайн пише: „Достоевски ми дава повече от който ида било научен мислител, повече от Гаус. " В случая Айнщайн говори за произведенията на Достоевски като своеобразна школа за мислене" и има пред вид въплътените в тях „аналитически и синтетически елементи на мисленето“, „ така чужди на формалното мислене“ и „ толкова близки на неевклидовското мислене (стр. 244). Б. С. Мейлах основателно заключава, че особеностите и принципите на познанието у Достоевски не само се оказват нови за творческото мислене изобщо по онова време, но запазват своето оплодотворяващо значение и за ХХ в. - века на научната революция" (стр. 246-247).

Хуманизмът като проблема за съдбата на човека, взета в различни аспекти и от различни позиции, е в основата на всички форми на общественото съзнание. С въпросите на човека и света се занимават философите, социолозите, педаго зите, творците на изкуството. Няма основание да се оспорват тези права и на политиците, дори на икономистите. В центъра на проблемата за хуманизма е концепцията за човека. В своя философско-исторически аспект тя е база за различните научни дисциплини и е тяхна обща основа. Нейните най-важни положения са очертани още от Маркс и Енгелс. Философско-историческото изучаване на тези въпроси, което има своята Дълга история, е стигнало до някои безспорни научни изводи и общи изходни положения, от които се ръководи и на които се уповава литературната критика В наше време. Преди всичко по своята същност Марксовата концепция за човека има конкретно-исторически характер. За Маркс решението на проблемата за човека не е теоретическа или, по-точно, само теоретическа задача. Ключът на нейното разрешение е в практиката на историческото движение. Промяната и отстраняването на дадени представи от съзнанието на хората се постига чрез ... .. изменение на условията, а не чрез теоретически дедукции"1. Маркс отчетливо изяснява в „Немската идеология" основите на своите възгледи за човека и категорически се разграничава от идеалистическите етически схващания. И още една мисъл на Маркс, която още по-пълно разкрива същината на неговия възглед: „Комунизмът за нас не е състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който е длъжна да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегаш ното състояние. Условията за това движение са породени от съществуващата вече налице предпоставка. "2 Развитието на една социално-обществена форма на съществуване води в крайна сметка до замяната и с нова, по-съвършена форма на живот. С други думи, основната изходна позиция на марксическата концепция за човека е, че тя се опира на обективно-историческите закономерности на саморазвитието на човешкото общество. Реалността на мислите и идеалите за бъде щето се определя от обективните възможности за реализирането им в процеса на съществуването и развитието на действителните хора, които съставляват обще52 К. Маркс, Ф. Енгельс, Соч., т. 3, стр. 39. Пак там. ството. Хуманизмът на Маркс не е само идеал, той съдържа непрекъснато обогатяващи се принципи. Другата важна страна на марксистко-ленинската концепция за човека е концентрирано изразена в тезисите на Маркс за Фойербах: ... .. обстоятелствата се изменят именно от хората и... сам възпитателят трябва да бъде възпитан... Съвпадението на измененията на обстоятелствата и на човешката дейност може да се разглежда и да бъде рационално разбрано само като революционна практика. Според Маркс същината на обществения живот е практическа и поради това главното е не да се обясни светът, а в това да бъде той изменен. 2

През петдесетте години романите на Димитър Талев нашумяха толкова много, че нямаше читалище или културно-масова организация, която да не поиска среща с него. Спомням си всички приятни и неприятни неща, свързани с тези продължителни пътувания, особено тежки през зимата. С Талев посетихме десетки градове на страната, много строителни обекти, военни поделения, учебни заведения... Това бяха срещите на писателя с народа, който навсякъде го приемаше с подчертана обич, непринудено изявена към българския творец, обогатил нацио налната литература с високоталантливо написани книги. Читателите говореха за него с дъл боко преклонение. Неговото появяване из улиците на града събираше погледите на минува чите. Пътуванията на Димитър Талев се превръщаха в народна манифестация, на която му устройваха необичайни посрещания. Хората изразяваха към него уважение и почит - и всичко това ставаше естествено, непринудено, че и най-големият дипломат би завидял на огромната му популярност сред народа. Присъствувал съм на обсъждания на творчеството и на други наши писатели, но мога да кажа, че такива обсъждания като на Димитър Талев бяха наистина изключително явление за даден град и селище. за Неговото присъствие се превръщаше в празник на българската литература. През тези години Талев не отказа никому да се среща с него (когато редица писатели смятаха това загубено време и отбягваха читателите си). Той го възприемаше като свой граждански, писа телски и човешки дълг. Като същински възрожденец от отколешна героична епоха той ходеше из народа, пренебрегнал личните си интереси, и винаги помнеше откъде е тръгнал и как е постигнал това - говореше за неразривната връзка на писателя с народа. А здравето му се вло шаваше. След тежката операция от язва той трябваше да спазва лекарски режим на диетично редовно хранене, каквито при пътуванията не можеха да се постигнат. И се връщаше уморен, съсипан, боледуваше и пак тръгваше на път, убеден, че върши полезна родолюбива дейност. В такива моменти той често повтаряще Паисиевия призив: „В ползу народу!" И го произна И сяше с интонация, с дълбоко патриотично чувство. - Тези свещени слова на Хилендареца са съхранили цялата философия на българската нация. Не са скучен лозунг, както мислят някои, написани са с огън и с огън трябва да се произнасят, със свалена шапка и поклон да направиш пред народа... Има ли нещо по-свято, по-възвишено да се трудиш за полза на родината си? Това е вечното, безсмъртното... В такива минути лицето му придобиваше лъчезарно изражение, родено от преголямата му обич към българския народ. Рядко съм виждал по-безкористна, по-дълбока и всеотдайна любов на писател към хората като Талевата, имаше в него нещо здраво българско, народностно На 15 април 1958 г. сутринта рано отивам на гарата да запазя три места. Предния ден Талев ми обади, че жена му ще пътува с нас. Тя идваше, когато предприемахме по-дълги пъ тувания. Много се безпокоя да не ги изпусна в навалицата. В осем без десет Талеви се задават аз изтичвам да ги посрещна. Той е винаги точен, акуратен, с прецизност се отнася към всяка своя работа.

Много пъти съм се мъчел да си представя какво щеше да стане с левски ако беше избягнал бесилката, и с Ботев, ако беше надживял трагичната голгота на Околчица. Трудно е да се каже как щяха да се проявят трезвият реализъм на единия и неудържимата фуга на другия в следосвобожденското „царство на дребните производители" и дребните практически интереси, лишено и от най-малката възможност за революционна перспектива и револю ционна дейност. Каквото и да станеше, едно ми изглежда съвсем сигурно - че легендата около техните имена дори и да не потънеше в забрава, щеше да загуби много нещо от своето обаяние. Но съдбата, която ги беляза и която сами си избраха, не пожела да ги пощади, за да покаже още веднъж, че великият човек знае не само как да живее и как да се бори, а още и това, по-важно понякога - кога и как да умре. В стремежа да достигне адекватен израз на една нова душевност, сво бодният страх не можеше да не въстане срещу ограничителните правила на кла сическата прозодия, каквато я намираме в школите до края на миналото сто летие. Но разрушавайки симетрията и задължителния регламент на римата и ритъма, той се освободи заедно с това и от тяхната мнемотехническа функция. И тук се случи нещо непредвидено: преодолявайки приспивната напев ност на поезията до него, в своите крайни прояви той скъса с ритмичната структура, стана мъчно запаметим и се превърна в стих за четене. Така по околен път неочаквано се приближи до онова, срещу което беше въстанал - до камерността на поетите от школите на символистите и парнасистите. За да се убедите, че е така, попитайте се: колко са стихотворенията със свободен стих, които помните и можете да рецитирате така леко, както рецитирате творбите от класически тип. И въпреки тази лоша" игра на развитието, свободният стих е едно от големите и неотменни завоевания на съвременната лирика, защото откри непознати ритмични възможности, неподатливи на формална класи фикация, и даде нов тласък на мисълта и емоцията, родени от тревожните търсения на нашата епоха. Една литература, ако е загрижена за своето бъдеще, не може да разчита нито само на интелектуалния елит, нито само на масовия читател. В единия случай тя е осъдена да се превърне в досадно занимание на сноби, 55 лишено от всякаква обществена перспектива, в другия - да се огради от новите търсения и да кръжи в сферата на елементарното. Голямата национална литература се стреми към добри произведения за всички степени на духовна и естетическа подготовка - тя не може да пренебрегне Никого.

Биографията на В. Друмев днес е вече доста добре позната. Големи заслуги за нейното изучаване имат Юрдан Трифонов, Б. Пенева, М. Арнаудов, П. Динекова, Д. Леков. И все пак не може да се каже, че в нея няма непознати страници. Изискват уточняване някои биографични сведения, които се отнасят до престоя на Друмев в Русия. Недостатъчно е оценена педагогическата дейност на големия български просветител. В настоящата публикация ще анализирам някои останали досега неизвестни доку менти за В. Друмев, които имах щастието да открия в архивите на В. Търново и Силистра. В Окръжния държавен архив във Велико Търново аз намерих „Изходящ дневник на писмата и телеграмите на Петропавловското духовно училище (семинария), обхващащ периода от 10. Х. 1878 г. до 29. XII. 1882 г.“ (ф. 805, оп. 1, а. е. 124). Този дневник хвърля Нова светлина върху петгодишната, наистина огромна педагогическа работа, извършена от В. Друмев, който в тези години е бил редактор на училището (а известно време и пре подавател). Документът съдържа 83 листа (166 страници) голям формат и включва повече от 200 писма и телеграми на Друмев. По-голямата част от тях са преписани в дневника от ръката на самия автор. Тук се срещат както официални писма, така и писма на ректора до негови приятели. Преобладават писмата, отнасящи сее до живота на училището, но има и такива, в които не се засяга педагогическата дейност на Друмев. От л. 1 до л. 45 се среща само почеркът на Друмев. От л. 46 до л. 83 се редуват писма, преписани в дневника от самия Друмев, с писма, преписани от писаря на училището. Голям интерес, струва ми се, представляват писмата до Т. Икономов, с когото Дру мев дружи още от времето на учението си в Киев. Т. Икономов е един от големите педагози на своето време и затова не е случаен фактът, че ректорът на Петропавловското училище се обръща към него за съвети. Писмата в дневника показват, че 10 години, след като е напуснал Русия, Друмев продължава да поддържа връзки със своите руски приятели. Ректорът се стреми да привлече в училището руски учители и онези българи, които са авършили учебни заведения в Русия.

В уводните си бележки към юбилейния сборник за 100-годишнината от рождението на писателя Т. Павлов уточнява новата задача, която стои пред научното вазовознание и днес - да даде марксистко-ленинско тъл куване на творчеството на големия художник - майстор на словото. На предходната сесия на БАН през 1956 г. е поставено началото в изясняването на нерешения до този момент проблем за диалектиката между мироглед и метод, за да се види в повече аспекти многостранното творчество на народния писател, да се откроят главните етапи от живота и литетературното му дело и се определи неговото място в националния литературно-исторически процес. Докладите от последната юбилейна научна сесия за Вазов в Пловдив през 1975 г. представляват органично продължение и реализация на основните задачи от предходната и в тоя смисъл а с приносен характер за вазовознанието, както и за литературната ни история като цяло още повече, че тук разглежда нето на проблемите се осъществява от равнището на съвременните постижения на марксистко-ленинската литературоведческа методология, литературна теория и история. Немалко доклади от сесията доразвиват някои основни въпроси, свързани не толкова с творческото развитие на писателя, колкото с тълкуване на проблеми от художественото му творчество, за да се види тяхната актуалност и значимост днес за съвременния литературен художествен процес (Т. Жечев, Г. Димов, В. Вълчев), да се оцени старото живо в живото съвременно" (Д. С. Лихачов) и се акцентува върху неговата непреходност. От такъв ъгъл авторите - наши и от чуж бина - търсят мястото на Вазов както в на ционалния, така и в славянския или европейски литературен живот (П. Динеков, Ем. Георгиев, В. Вълчев, В. Бехиньова - Чехо словакия, Т. Домбек-Виргова - Полша, Дит мар Ендлер - ГДР). Приносният характер на сборника се опре деля и от интересните и задълбочени наблю дения върху някои жанрово-стилвои особености на конкретни Вазови произведения като 641 романа „Под игото" (М. Цанева), „Епопея на забравените" (К. Протохристова), „Не мили-недраги“ - „Хъшове“ (В. Бояджиева), Вазовата драматургия и Шекспир (Р. Кордовска). Слабо осветленият проблем за Вазов като народопсихолог търси свое изяснение в студията на Хр. Йорданов; стремеж за корекция на някои понятия и аспекти около хуманизма в следосвобожденското творчество на писателя се забелязва в студията на Ем. Георгиев: солидни са аргументите на П. Динеков, върху които прави съществени изводи с оглед промените в досегашната пе риодизация на новата литература. Едно съвременно проучване на Вазов - с присъщата си емоционална ангажираност пише Т. Жечев, трябва да стои отвъд признанието и отрицанието, отвъд елементарната дилема,„за“ и „против" ..., а значи пред по-сложните проблеми на вазоведението, пред тълкуване смисъла и значението на неговото дело за цялостната народна култура (разр. м. - Сл. Ив.). Не виждам задача, поважна за нашата критика и литературна наука, от търсенето на мост, дълбок и широк брод между привнесената у нас антиномия на културата между таланта и ума, но не реализирала се като изключително важен епи зод в историята на нашата интелигенция. " И студията му е образец за изясняване тъкмо смисъла на отношенията Вазов - Славейков не като личен, а като драматичен сблъсък на идеите, чиято същина е въпросът за „бъде щите пътища на българската култура, за нейните възможности". Марксическите позиции на автора по проблема традиция -новаторство му помагат вярно да изясни Вазовото становище за модерното, за да доразвие той предосвобожденската литература в условията на новата действителност след 80-те години. Така проф. Жечев е видял истинските причини за неразбирането и недооценяването на писателя отляво и отдясно в миналото..

Акад. М. Б. Храпченко е един Oт найизтъкнатите съветски литературоведи, изследванията на когото се отличават с дълбоко теоретично осмисляне на литературните явления и широко използуване на материал не само от руската и съветската, но и от све товната литература. Неговата литературоведска дейност започва още в края на 20-те и началото на 30-те години. Оттогава той е написал редица книги - някои от които, като „Творчество Гоголя" (1954), „Лев Толстой как художник" (1963) - преведена на български език, Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970) са претърпели по няколко издания, въпреки че са отпечатани в огромен тираж. Това показва колко голям е интересът сред литературната и културна общественост в Съветския съюз и в другите страни към изследванията на видния съветски учен. В книгата „Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970), преиздавана през 1972 и 1975 г., Храпченко разглежда такива важни и актуални за съвременното литературознание проблеми като тези за мироглед и метод, за творческата индиви дуалност на писателя и литературния процес, за прогреса в литературата, за типологическите явления в нея и др. Акад. М. Б. Храпченко е учен, който не върви по утъпканите пътища на науката, а винаги съзнателно търси спорните въпроси в нея. Още първият очерк, включен в книгата - „Мироглед, идейност, художествено майсторство", ни въвежда в сферата на дискусиите, които се водят в света по отношение на Литературното творчество. Същото би могло да се каже и за останалите очерци. Проблемът за мирогледа, идейността и художественото майсторство е бил винаги един от най-важните проблеми на литературознанието. Той се е решавал различно - в зависимост от идейните позиции на автора, в зависимост от неговите естетически възгледи. Движението на живота" постоянно е налагало неговото актуализиране. Още повече, че идейната и социална функция на литературата винаги е заемала съществено място в естетиката като наука. И днес много от реакционните учени като французина Ж. Маритен и австриеца Е. Фишер отричат идейността в изкуството и търсят в него изключително ирационалното, за да го обя вят за негова същност. За тях ролята на разума" и идейното съдържание не същест вуват. Затова с основание акад. М. Б. Храпченко разобличава антинаучните концепции на интуитивистите и деидеологизаторите на литературата и изкуството. Съветският учен засяга и въпроса за противоречието между мироглед и метод при писателите критически реалисти. Неговото мнение е, че така, както той се изяснява от марксическата наука, не е в състояние да обясни сложността на литературните явления. Правилно акад. М. Б. Храпченко сочи, че „В. И. Ленин не е отделял Толстойхудожника от Толстой-мислителя" и че „В. И. Ленин неизменно е подчертавал напредни чавите, дълбоко прогресивни начала както в творчеството на Л. Толстой, така и в неговия мироглед“. В постановката за противоречието между мироглед и метод съветският учен вижда нещо несъстоятелно. Той търси противоречието не между мирогледа и метода, а вътре в тях. Същия въпрос М. Б. Храпченко разглежда и в друга плоскост - съотношение на мирогледа и художествения метод“. Съ ветският учен сочи, че е правен не един опит за отричане ролята на мирогледа и за поставянето му в стълкновение" с метода, включително и от съветските теоретици около списание „Литературный критик" през 30-те години. Те именно прокарваха и утвър ждаваха мисълта, че Балзак, Гогол, Толстой и др., макар и да са реакционери", методът им е позволил да създадат гениални произведения. Един от тях - известният Г. Лукач - разглежда именно в такъв план творчеството на Лев Толстой. Акад. Храпченко открива предпоставките в това антинаучно твърдене в идентифицирането на мирогледа на писателя с неговите политически възгледи. Подобни явления съществуваха доскоро и в нашето литературознание - примерът с Вазов, Йовков и др.

За някои животът на едно литературно произведение започва от мига, когато ръката им разгръща страниците му, за да се потопят чрез словото в мислите на тво реца. За други - с появата му зад витрината на книжарницата. Но всъщност действи телното раждане става много преди това, много преди книгата да попадне в ръцете на читателя. Това е дълъг период, когато творбата съществува под формата на една идея като факт от действителността в съзнанието на писателя. Началото и започва оттук, по-късно идеята се обективира, преработва и „доизкусурява", докато придобие познатото си битие на добре оформено издание за нейните съдници, почитатели или отрицатели. В този „скрит живот" на книгата е заключена тайната на творческия процес и по-късната и съдба. И художествените творби, както и хората, се раждат и умират. Но ако раждането им е обща закономерност, то умирането е участ за слабите. С умирането на произве дението умира и авторът. Затова мечтата, спохождаща писателя за безсмъртие на сътвореното, носи сладостното изживяване и тръпка в творчеството, изпълва го със смисъл и съдържание. Този копнеж и стремеж към непреходност на създаденото прозира и в едно от чудесните Вазови стихотворения: „Моите песни":

Препрочитането на Достоевски като съкровен диалог с писателя от позицията на вярата (Ванда Смоховска - Петрова - Пътят към смъртта и възкресението у Достоевски. София, Боян Пенев, 2008)