бележник

„Случи се веднъж по време на евакуацията да се явя на нелегална среща — разказва мой приятел от младите години. -Срещата трябваше да стане късно вечерта в една усамотена къща, в горния край на селото, където пребивавах тогава. Бях предупреден да бъда точен и особено да се пазя от „опашки“. Затова се прибрах навреме, както правят порядъчните хора, и малко преди уречения час, когато хазаите си бяха вече легнали, незабелязано се измъкнах навън. Набиваше лек дъждец, селото беше смълчано и пусто. И аз за крачих нагоре по калните селски улици, като да бях сам на света. За беда, при последния завой, от китката млади акации, покрай които минаваше моят път, дочух някакъв говор. „Съгледвачи!" - мина ми през ума и спрях. Да върна - щях да породя съмнение, да продължа - можех да ги насоча към целта. Тъкмо мислех какво да правя, онези оттатък заговориха отново. И навярно защото бях напрегнал слух, този път в малко доверителния им шепот ясно дочух думите като флорентинска мадона“. Стори ми се неочаквано, бях попаднал в друг свят. Но в следната секунда, вече опомнил се, поех на горе покрай горичката, като да не беше станало нищо: пътят, не се съмнявах, беше чист." ce че И като помълча, приятелят ми додаде: „Нали разбираш, хората, все едно артисти или влюбени, които в онова време копнееха по красотата на флорентинските мадони, дори да не бяха от нашите, не можеха да бъдат наши врагове." И днес, след толкова десетилетия, българската литература не познава по-голямо поетическо извисяване от „Хаджи Димитър“. Така е и доколкото знам, никой не го оспорва. Ако обаче трябва да посоча в поетическото дело на Ботев образец на цялостна, завършена и органична творба, бих посочил по-скоро е излял „На прощаване“. Никъде другаде според мене геният на поета не се подчинена в такава монолитна словесна сплав, в която и последната дума да е сякаш от на едно безукорно вътрешно единство. Стихотворението е изваяно и монументалност, един блок: като го чете, човек еобладан от онова чувство на простота което ни внушават античните дорийски колони. ват Някои въображението дребни на неща, незабележими на пръв поглед, понякога подхран човека много повече от значителните с доказана трайна стойност. 42 Когато бях в Помпей например, макар и запален по старините, почти с хладнокръвно любопитство разгледах не само форума и обществените сгради, а дори и знаменитата Къща на мистериите, съхранила едно от съкровищата на древното изкуство. Напротив, направиха ми силно впечатление и ме изпъл ниха с душевна заинтересованост такива неща като предизборния позив „Избиратели, гласувайте за флавий, най-добрия гражданин на Помпей", надписа пред входа на една патрицианска къща - Има лошо куче" и дори нищо незначещите коловози, издълбани по уличната настилка. При вида на тези неща от всекидневието историческата дистанция неочаквано започна да изчезва и ми се стори, че мъртвият град се събуди от своя хилядолетен сън: гражданите плъзнаха наоколо в предизборна треска, предупредителният стопанин изпрати да ни предпазят от кучето, железните шини заскърцаха по разядените каменни блокове. И аз добих за древния свят такава жива представа, каквато не могат да ми дадат и най-точните исторически изследвания.

Много пъти съм се мъчел да си представя какво щеше да стане с левски ако беше избягнал бесилката, и с Ботев, ако беше надживял трагичната голгота на Околчица. Трудно е да се каже как щяха да се проявят трезвият реализъм на единия и неудържимата фуга на другия в следосвобожденското „царство на дребните производители" и дребните практически интереси, лишено и от най-малката възможност за революционна перспектива и револю ционна дейност. Каквото и да станеше, едно ми изглежда съвсем сигурно - че легендата около техните имена дори и да не потънеше в забрава, щеше да загуби много нещо от своето обаяние. Но съдбата, която ги беляза и която сами си избраха, не пожела да ги пощади, за да покаже още веднъж, че великият човек знае не само как да живее и как да се бори, а още и това, по-важно понякога - кога и как да умре. В стремежа да достигне адекватен израз на една нова душевност, сво бодният страх не можеше да не въстане срещу ограничителните правила на кла сическата прозодия, каквато я намираме в школите до края на миналото сто летие. Но разрушавайки симетрията и задължителния регламент на римата и ритъма, той се освободи заедно с това и от тяхната мнемотехническа функция. И тук се случи нещо непредвидено: преодолявайки приспивната напев ност на поезията до него, в своите крайни прояви той скъса с ритмичната структура, стана мъчно запаметим и се превърна в стих за четене. Така по околен път неочаквано се приближи до онова, срещу което беше въстанал - до камерността на поетите от школите на символистите и парнасистите. За да се убедите, че е така, попитайте се: колко са стихотворенията със свободен стих, които помните и можете да рецитирате така леко, както рецитирате творбите от класически тип. И въпреки тази лоша" игра на развитието, свободният стих е едно от големите и неотменни завоевания на съвременната лирика, защото откри непознати ритмични възможности, неподатливи на формална класи фикация, и даде нов тласък на мисълта и емоцията, родени от тревожните търсения на нашата епоха. Една литература, ако е загрижена за своето бъдеще, не може да разчита нито само на интелектуалния елит, нито само на масовия читател. В единия случай тя е осъдена да се превърне в досадно занимание на сноби, 55 лишено от всякаква обществена перспектива, в другия - да се огради от новите търсения и да кръжи в сферата на елементарното. Голямата национална литература се стреми към добри произведения за всички степени на духовна и естетическа подготовка - тя не може да пренебрегне Никого.