Концепцията

Хуманизмът като проблема за съдбата на човека, взета в различни аспекти и от различни позиции, е в основата на всички форми на общественото съзнание. С въпросите на човека и света се занимават философите, социолозите, педаго зите, творците на изкуството. Няма основание да се оспорват тези права и на политиците, дори на икономистите. В центъра на проблемата за хуманизма е концепцията за човека. В своя философско-исторически аспект тя е база за различните научни дисциплини и е тяхна обща основа. Нейните най-важни положения са очертани още от Маркс и Енгелс. Философско-историческото изучаване на тези въпроси, което има своята Дълга история, е стигнало до някои безспорни научни изводи и общи изходни положения, от които се ръководи и на които се уповава литературната критика В наше време. Преди всичко по своята същност Марксовата концепция за човека има конкретно-исторически характер. За Маркс решението на проблемата за човека не е теоретическа или, по-точно, само теоретическа задача. Ключът на нейното разрешение е в практиката на историческото движение. Промяната и отстраняването на дадени представи от съзнанието на хората се постига чрез ... .. изменение на условията, а не чрез теоретически дедукции"1. Маркс отчетливо изяснява в „Немската идеология" основите на своите възгледи за човека и категорически се разграничава от идеалистическите етически схващания. И още една мисъл на Маркс, която още по-пълно разкрива същината на неговия възглед: „Комунизмът за нас не е състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който е длъжна да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегаш ното състояние. Условията за това движение са породени от съществуващата вече налице предпоставка. "2 Развитието на една социално-обществена форма на съществуване води в крайна сметка до замяната и с нова, по-съвършена форма на живот. С други думи, основната изходна позиция на марксическата концепция за човека е, че тя се опира на обективно-историческите закономерности на саморазвитието на човешкото общество. Реалността на мислите и идеалите за бъде щето се определя от обективните възможности за реализирането им в процеса на съществуването и развитието на действителните хора, които съставляват обще52 К. Маркс, Ф. Енгельс, Соч., т. 3, стр. 39. Пак там. ството. Хуманизмът на Маркс не е само идеал, той съдържа непрекъснато обогатяващи се принципи. Другата важна страна на марксистко-ленинската концепция за човека е концентрирано изразена в тезисите на Маркс за Фойербах: ... .. обстоятелствата се изменят именно от хората и... сам възпитателят трябва да бъде възпитан... Съвпадението на измененията на обстоятелствата и на човешката дейност може да се разглежда и да бъде рационално разбрано само като революционна практика. Според Маркс същината на обществения живот е практическа и поради това главното е не да се обясни светът, а в това да бъде той изменен. 2

Към историческите романи на Емилиян Станев „Легенда за Сибин, преславският княз“ и „Антихрист" са се обръщали и очевидно още ще се обръщат много критици и литературоведи. Неведнъж е отбелязвано високото художествено майсторство на писателя, оригиналната му мисъл, ярко изразеното фило софско направление на романите, което им придава съвременно звучене. Поня кога като упрек или като похвала към Емилиян Станев наричат неговите романи "условно" - или даже псевдо"-исторически, приемайки, че историята за него е само повод или илюстрация на философските му разсъждения. Ние няма да оспорваме утвърденото и достатъчно аргументирано мнение за актуалността на неговите философски търсения и тяхната връзка с много проблеми на нашето време. Бихме искали само да подчертаем, че в никакъв случай не бива да се иг норира историческият аспект на романите на Емилиян Станев, защото именно с него е свързан националният патос на произведенията му. В редица интервюта писателят неведнъж е казвал, че неговата цел е била да покаже цялото богатство и философска значимост на българската история и култура, които през Средновековието са изиграли твърде значителна роля на Балканите и в Европа. Той е искал да разкаже на съвременния читател за миналото на неговия народ, за съкровищата, които то крие, да внуши на бълга рите гордост от българската история. След проявленията на националното най-голям интерес проявява Емилиян Станев към българския характер, към светоусещането и психологията на бъл гарина. Неговото внимание привличат по собствения му израз, българските гени", т. е. „невидимото, което се предава от поколение на поколение". Именно това желание да се изследва кръвната" връзка на съзнанието на нашия съвре менник със съзнанието на неговия далечен прадед е породило оригиналната сплав на историческия материал със съвременната философска проблематика.

Повече от век и половина след създаването си драматургичното наследство на Георг Бюхнер продължава да бъде горещо поле на принципни литературовед ски спорове. През последните три десетилетия повишен интерес към явлението Бюхнер" проявяват не само специалисти, но и читатели, писатели, театрални и кинодейци. Заявен от често полярни позиции, този интерес кореспондира с противоречивото приемане на Бюхнеровото творчество, с пътя му от съзнателното пренебрегване и забравяне" до своеобразния Бюхнеров ренесанс, започнал с бунта на натуралистите в края на XIX в. Програмните изявления на Хауптман („Произведенията на Бюхнер имаха за мен стойността на велики открития") са първото нарушаване на негласното табу върху Бюхнер и първото му споменаване като духовен предшественик на модерната драма. Те са последвани от усилията на експресионистите за сценична реализация на драматургията му (1913- 1919 г.) и от все по-отчетливата тенденция към митологизиране на непризнатия, аутсайдера, експериментатора. Следващите поколения откриват в него свой съвременник, в творческите му търсения - проблемите на своята разтърсвана от катаклизми епоха, отражение на собственото си кризисно съзнание. Закъснялото, противоречиво приемане, спекулативната в много отношения слава, мъчителното вписване на Бюхнер в развоя на немската литература разкриват твърде показателна зависимост: между сензационния възход на „гениалния творец“ и заобикалянето, премълчаването на революционното ядро във философско-поетическите му възгледи. През 50-те години на ХХ в. тази зависимост прозира зад екзистенциално-философските и религиозни интерпретации на творчеството му, които предлагат тезата за разочарования революционер - песимист и фаталист, оттеглил се от радикалната обществена практика в храма на „чистото изкуство"2.

Победата на социализма създаде реални възможности свободно и всестранно да се развива личността, да прояви своята сложна и богата душевност. Такава е обективната обществена основа, върху която комунистическата партийност като нов тип осмисляне на реалността в литературата извежда непозната преди концепция за човека-герой на художественото пресътворяване, главен двигател на обществения процес. Тази концепция има изключително значение, защото именно чрез човека писателят има възможност да направи своите художествени открития за времето и за света. К. Маркс беше писал: ... същността на човека не е абстракция, присъща на отделния индивид. В своята деятелност тя е съвкупност от всички обществени отношения. Видният английски писател и общественик Чарлз Сноу, когото не можем да обвиним в пристрастие към учението на марксизма, в едно свое интервю заявява: „Щом извадите човека от общественото обкръжение, с това вече вие го правите неинтересен, не го правите значителен, напротив, той става крайно обеднен. Напомняме тази мисъл на английския писател, защото за съвременната буржоазна литература е присъщо не само откъсването на човека от обществената среда, а все по-пълното обезчовечаване на литературата. Проблемът за човека е невралгичен център на съвременната идеологическа борба и силата и привлекателността на социалистическата литература е преди всичко в нейния нов подход. В концепцията за човека като във фокус се сплитат различни идейни и философски тенденции на сегашния свят. Твърде показателна е активизацията на буржоазните изследователи на литературата, естетиката, философията. Ето някои заглавия на книги от американски автори, излезли през последните години: „Проблемите на човека" - Дж. Дюн, „За природата на човека" - Д. Рунес, „Ирационалният човек“ - У. Барст, „Величието на чове ка" - П.Уестбрук, „Човекът против митовете" - Б. Данем. Западногерманският социалдемократ В. фон Кноринген твърде точно обяснява причините за особената активност: „Онази област, където се намира основното противоречие, което не може да се разреши и което разединява двата свята, се явява същността на човека, неговото ядро, неговото вътрешно същество. Тук се намира полето на битката, върху което трябва да се вземе решението за по-нататышния път на човечеството.

С най-голяма вътрешна острота и концептуална завършеност въпросите на човешкия дух се поставят в последния роман на Ем. Станев - Антихрист“. Писателят не на едно място твърди, че това е най-единната му творба, неговата любима рожба, произведението, в което най-пълно разкрива философските си дилеми. Нямам за задача да проследявам композиционните и структурно-образуващите принципи на произведението. Интересуват ме повече генезисът и животът на някои от идеите, които вълнуват писателя. Но не мога да не отбележа, че своеобразната житийна форма, нарочната и модернизация с „потока на съзнанието" и монологичната изповед дават действеността, красотата и автентичната сила на романа. Повествованието се развива през времето на Иван Александър и Иван Шишман. Герои са отново царе и селяни, попове и боляри, тълпата и избраниците на съдбата. Върху широк народностен фон се разгръща животът на главния герой Еньо-Теофил. Той символизира борбения път на човека към истината и прекрас ното, към себепознанието, към познаването на околния свят. Ем. Станев подсказва и в тази творба, че мерило за теорията е практиката; че чувствата имат крайна мярка в поведението на личността; че настроението истинно, когато бъде проверено чрез действието. Общите разсъждения не струват пукнат грош, ако действителността не потвърди техния ход. e Това прави в същност и главният герой Еньо-Теофил. Той преминава четири основни етапа в развитието си. Първият е този, когато търси истината в църквата и в божествената красота, в догмата за отделеното от човека небесно познание и достига до исихазма, до мистичното проницание. Вторият етап е, когато, разочарован в митовете за абсолютната божествена красота, възприема отрицанието, съпротивата срещу властвуващата институция и се присъединява към богомилската община. Третият междинен период е свързан с примирението на героя, че доброто и злото са непостижими, че няма въобще божествено начало и затова изживява битието си единствено с оглед на материалните удоволствия и дребните житейски 21 задачи. Едва по-късно, пред заплахата на турците и конкретните ужаси на чуж дестранното насилничество, Еньо-Теофил ще се съгласи - най-важни са конкретното участие в практиката на битието, характерната солидарност с правдата на епохата, въплътена в страданията и битките на народа, на масите. Да се спрем малко по-подробно на отделните етапи от живота на героя. Те осветляват и нови страни от мирогледната позиция на автора. Предварително искам да кажа, че принципът на автобиографията позволява сегашното време да „поправя" миналото, да поставя коректив над „грешките“ на индивидуалния живот.