разказите

Разказите и пътеписите на Димитър Димов почти не са привличали вниманието на литературните ни изследователи. Това е лесно обяснимо. Те са малко на брой (четири разказа и пет пътеписа), а и не могат да се сравняват с романите на писателя - неговия капитален влог в българската литература. Все пак те има с какво да събудят интереса ни. Димов пише разкази и пътеписи дълго време - от първите си стъпки като писател почти до пълното си творческо съзряване. Това говори за устойчиво, макар и рядко проявяващо се предразположение към двата жанра. От друга страна - и това е особено важно за литературоведа, - в тях се разкриват интересни авторски черти, които могат да допълнят творческия лик на писателя. Подчертавано е (в работите на Стоян Каролев, Тончо Жечев), че Димов е субективен творец, чието присъствие силно се чувствува в повествованието. Същевременно при него стремежът към авторска дискретност е подчертан - той не се вмесва пряко в белетристичното изложение, винаги говори чрез ге роите си, приютен зад условността на създадените образи. Затова въпросът за авторското присъствие в произведенията на Димитър Димов възниква напълно естествено. Важните наблюдения, направени досега в споменатите изследвания, изясняват основни пунктове от този проблем. В настоящите бележки се набе лязват някои моменти от субективната писателска природа на Димов с оглед проявленията и в разказа и пътеписа. Известно е, че в пътеписите значителен е делът на достоверността, която измества художествената измислица. Обикновено в тях авторът говори от свое име. Така е във всички Димови пътеписи. В тях на места се създава дори впечатление за беседа, водена с читателя. не Но присъствието на автора не се ограничава само дотук. То е осезаемо и по друг начин. Например природните картини привличат вниманието само с красотата на изобразените обекти. Важен момент в тях е самото съзер цание, в което се сливат чувствуването на духа на нещата и способността да се проникне по мисловен път в тяхната същност. Южната прелест на гръц кото море събужда рой мисли за древността и за някогашните хора, „необятният и тъжен" пейзаж на Кастилия се свързва веднага с фанатичния пламък на идеите, родени и защищавани в нея, баската природа вдъхва настроение, което обяснява психологията на хората, израснали в тази област на Испания. Авторската емоционалност, раздвижена от внушителността на видяното, свой ред придава на изображението нещо от собственото си богатство.

Има големи писатели, които получават заслуженото внимание и оценка едва след смъртта си, а приживе творят с години, без да бъдат забелязани или разбрани от съвременниците си. При Йордан Йовков не е така. Произведенията му пораждат жив интерес още с появяването си: изследва се тяхната тематика, проблематика, персонаж, поетика. Но досега няма проучване, което да третира проблема за функционалността на Йовковите творби и по-специално - интерпретацията на Йовковото творчество от съвременната му критика. Проследявайки резонанса, който предизвиква Йовков сред критиката до края на 30-те години, в тази работа се прави опит и да се проследят литературнокритическите оценки на Йовковото творчество през този период. *** Първите творби на Йовков - стихотворенията, поместени в сп. „Селска пробуда“, в. „Съзнание“ и сп. „Художник“ - не обръщат вниманието на критиката. И с основание. Това са в повечето случаи любовни настроения, облъхнати с мистика, навяващи меланхолия и скръб, изпети в твърде миньорен тон, явно влияние на Хайне, Яворов, Теодор Траянов. Стихотворенията на Йовков както за съвременниците му, така и за нас имат цена преди всичко като документ за едно литературно начало и развитие. C Първите рецензии излизат веднага с появата на разказвача Йовков. Преди още писателят да събере творбите си за войната в самостоятелна книга, Михаил Арнаудов пише: „Макар тия разкази, пръснати в разни списания, да са едни от първите печатани произведения на младия автор, те носят много белези на несъмнен талант. "2 Проф. Арнаудов дава висока оценка на всички писани до момента Йовкови разкази. Определя автора им като поет, който схваща живота, разкрива душите и ни „кара да се сродим с образите“. Изтъква уме нието му да разграничи и представи като завършени за себе си цели събития, представляващи ярко свързани помежду си моменти. Авторът, публикувал първата рецензия за Йовков, дава висока оценка на изкуството му да изобразява, сочи наблюдателността (качество, което всички Йовкови критици отсега нататък ще изтъкват), спира се на въображението и на духовитите и находчиви срав 1 Настоящата работа е част от едно по-цялостно изследване на Йовковото творчество от този аспект. 2 М. Арнаудов. Разказите на Йордан Йовков. - Отечество, г. III, 1916, кн. 36-7,3 c. 10. 96 нения. Определя Йовков като художник, „който рисува само импресионистиче ски: с малко черти той ви загатва и пейзаж, и физиономия. Съществена за него е душата: душата на хората, които вижда и постоянно наблюдава, душата на Мъртвите предмети, оживели под неговия поглед и неговата собствена душа най-сетне, с която читателят бързо се слива, за да тръпне и се вълнува като нея. "

В изследователския тезис, който се съдържа в заглавието на настоящата статия, има едно определящо понятие - авторов образ". В литературната наука това понятие има различни концептуални покрития. Съобразявайки се с това, ние осъзнаваме, че тази статия есамо подстъп към по-цялостното изследване на специфичните тенденции в процеса на творческо самоосъзнаване, които намират художествена реализация в белетристичната форма на персо нажа - автор. В литературното иззиждане на творческата идентичност се съ държа винаги, макар и имплицитно, социалната детерминираност на характе ра на героя, дори и тогава, когато вътрешната му логика се разминава с нея. В българската белетристика след Освобождението с присъщата и критикореалистическа насоченост се появява един нов персонаж персонажът автор. Той не само приема или не приема социалната действителност, а и насочва своята мисъл към творческото самосъзнание и към драмата на твореца, породена от нея. След Иван Вазов Стаматов е първият български писател, който съумява да „превключи в художествената система на националната ни литература типологичните и универсалните концепции за мисията на твореца, намерили вече отражение в европейската литература.

Препрочитайки Стаматов, винаги се изненадвам от несъответствието на актуалното звучене на разказите му, особено във времето им, с тяхната непопулярност. Може би констатацията ще се възприеме като претенциозно обещание за първооткривателство на писателя. Нямам такава нескромна амбиция, още повече, че около 80 рецензии и статии са посветени на Стаматови творби, че най-известни наши критици и литературни историци са коментирали техни специфични характеристики. Не пренебрегвам, нито подценявам заслугите на учени като Г. Цанев, П. Зарев, Г. Константинов, С. Султанов, С. Янев, Ст. Елевтеров, М. Василев и т. н., и т. н. за сериозна, задълбочена преценка на Стаматовите разкази. И все пак у мен се налага впечатлението, че в миналото и днес авторът остава някъде в периферията на литературното внимание, че мястото му в българската литература не е оценено по достойнство. На какво се дължи това? Причините са комплексни. Много автори са ги коментирали. Късно започнал да учи български език. Безспорно това е истина. Съвременниците му долавят чуждия акцент до края на живота му. В произведенията му има неправилна употреба на руски думи, но русизми срещаме и в творчеството на Каравелов, Вазов, Алеко Константинов, в цялата белетристика от Възраждането и първите десетилетия след Освобождението. Аргументът, че нечленуваните форми са доказателство за влиянието на руския език, не е особено състоятелен, защото, ако сравним две редакции на един и същ разказ, ще видим, че Стаматов безпогрешно употребява в първата членува нето и съвсем умишлено го премахва във втората. По този начин се проявява склонността на писателя към експресивност на стила.

„Каквото мога да направя за обществото, правя го със средствата на писателя. Допълним ли това твърдение на Йовков, с което той през 1934 г. изразява своята дистанция спрямо обществения живот в България с едно дру го изявление, направено още през 1930 г., то става ясно, че неговото отдръпване от обществения живот е било същевременно и отдръпване от социална отговорност: „Подхващането на социални теми, разрешаването на социални проблеми в произведенията... аз смятам за не тъй необходимо, както обикновено се мисли. Изкуството е нещо друго: то има свои средства за свои цели; то трябва да достави една особена радост - все едно какво рисува. Тази радост не иде нито от характера, нито от съвременността на темата или пробле мата на художественото произведение. "2 Тези схващания за литературата и изкуството са на пръв поглед учудващи, като се вземе предвид, че в българската литература те са били застъпвани само от представителите на индивидуалистичната линия в нейното развитие - от кръга „Мисъл“ и след това от модернистите (символистите и експресионистите). Йовков е дълбоко свързан обаче - още с ранните си разкази, военните - с реалистичните традиции на българската литература. Гео Милев го причислява през 1919 г. неслучайно към оня кръг от автори начело с Елин Пелин и Антон Страшимиров, които той тогава отрече, разграничавайки се от оня тип изку ство, което е „само хроника, само великолепна история на днешния български животиз Как е възможно един писател, който пренебрегва най-важната позиция на българския реализъм - социалната ангажираност, - въпреки това да се наложи като един от големите реалисти в националната литература? И какво се крие по-точно зад алтернативното му изявление, че изкуството трябва преди всичко да доставя една особена радост? Отговорът на тези въпроси е наложителен, ако искаме да си обясним как Йовков обновява българския разказ във втората половина на 20-те години и началото на 30-те години и защо неговите творби се разглеждат обикновено като трети етап в развитието на кратката проза след Вазов и Елин Пелин. Предварително трябва да се подчертае, че от литературно-историческа гледна точка поетиката на Йовков при всичкото си своеобразие и оригиналност не е някакво изненадващо или необичайно явление в развитието на българска1 Спиридон Казанджиев. Срещи и разговори с Йордан Йовков. С., 1960, c. 77. Пак там, с. 38. 3 Гео Миле в. Против реализма. - В: Съчинения в три тома. Т. 2. С., 1976, с. 352. 93 та проза. Възникването на тази поетика бе подготвено от най-значителните но ви тенденции в българската естетическа мисъл в началото средата на 20-те го дини, които доведоха до известно ни велиране на границите между теченията и методите в буржоазната литература (все още ясно диференцирани едни спрямо други в периода до войните) и до появата на феномена български литературен авангард. Йовков не принадлежеше към писателите авангардисти. В неговите произведения има обаче повече общи неща с авангардното творчество, откол кото с традиционния реализъм от вазовски тип. В този смисъл Йовковата проза е един вид синтез. Преди всичко обаче тя е ярък израз на големите пре образования в критическореалистичната насока в българската литература през 20-те и 30-те години, доказващи широкия спектър на възможните и пре въплъщения и на достигнатата естетическа зрелост, а така също и на нейните обективни граници.