Пътеписите

Известно е, че Страшимиров е пътувал непрекъснато из България и е опознал всички краища на страната. Още от детските си и юношески години той скита из Североизточна България. По-късно като неуморим сказчик и политически оратор или като обикновен наблюдател и изследовател на народния бит и на природата той не оставя нито едно кътче от родината, където да не е стъпил неговият крак. При тези пътувания писателят винаги е сред народа, изучава неговия живот, вниква дълбоко в неговата съдба, черпи материал и за художествените си творби. А в повечето случаи той документира" в най-непосредствени пътни записки разнообразните си впечатления. Страшимиров описва извънредно живо и белетристично плътно онова, косто неговото око е забелязало в природата или в обществения живот. Споделя най-непо средствено и искрено, а често и доста смело своите размисли по най-актуалните политически и литературни проблеми. С гражданско-патриотичния патос и жар на пътните си бележки Страшимиров се явява най-близък продължител на делото на такива крупни представители на пътеписа у нас, каквито са Иван Вазов и Алеко Константинов. Пъ теписите на Страшимиров са твърде интересни и ценни страници в неговото много образно литературно дело, които обаче поради това, че не са преиздавани и до днес остават почти неизвестни за широкия кръг читатели.

Разказите и пътеписите на Димитър Димов почти не са привличали вниманието на литературните ни изследователи. Това е лесно обяснимо. Те са малко на брой (четири разказа и пет пътеписа), а и не могат да се сравняват с романите на писателя - неговия капитален влог в българската литература. Все пак те има с какво да събудят интереса ни. Димов пише разкази и пътеписи дълго време - от първите си стъпки като писател почти до пълното си творческо съзряване. Това говори за устойчиво, макар и рядко проявяващо се предразположение към двата жанра. От друга страна - и това е особено важно за литературоведа, - в тях се разкриват интересни авторски черти, които могат да допълнят творческия лик на писателя. Подчертавано е (в работите на Стоян Каролев, Тончо Жечев), че Димов е субективен творец, чието присъствие силно се чувствува в повествованието. Същевременно при него стремежът към авторска дискретност е подчертан - той не се вмесва пряко в белетристичното изложение, винаги говори чрез ге роите си, приютен зад условността на създадените образи. Затова въпросът за авторското присъствие в произведенията на Димитър Димов възниква напълно естествено. Важните наблюдения, направени досега в споменатите изследвания, изясняват основни пунктове от този проблем. В настоящите бележки се набе лязват някои моменти от субективната писателска природа на Димов с оглед проявленията и в разказа и пътеписа. Известно е, че в пътеписите значителен е делът на достоверността, която измества художествената измислица. Обикновено в тях авторът говори от свое име. Така е във всички Димови пътеписи. В тях на места се създава дори впечатление за беседа, водена с читателя. не Но присъствието на автора не се ограничава само дотук. То е осезаемо и по друг начин. Например природните картини привличат вниманието само с красотата на изобразените обекти. Важен момент в тях е самото съзер цание, в което се сливат чувствуването на духа на нещата и способността да се проникне по мисловен път в тяхната същност. Южната прелест на гръц кото море събужда рой мисли за древността и за някогашните хора, „необятният и тъжен" пейзаж на Кастилия се свързва веднага с фанатичния пламък на идеите, родени и защищавани в нея, баската природа вдъхва настроение, което обяснява психологията на хората, израснали в тази област на Испания. Авторската емоционалност, раздвижена от внушителността на видяното, свой ред придава на изображението нещо от собственото си богатство.

Пътеписите на Светослав Минков споделят съдбата на много творби от този жанр в българската литература - остават затулени от белетристичните произведения на автора си. Минков е познат най-вече с разказите си. Такова предпочитание обеднява представата за него, защото като пътеписец писателят е не помалко оригинален и самобитен, отколкото като белетрист. Доказателство за това е още първият му пътепис - Другата Америка“. С появяването си през 1938 г. тази творба прави силно впечатление. Днес, повече от 40 години след първата публикация, тя продължава да се оценява като значително постижение на автора си и като представително произведение от този жанр в българската литература. В нея Светослав Минков разкрива някои от найхарактерните си качества като творец - остър поглед, точна преценка за съби тия и социални отношения, дълбок, често пъти тревожен интерес към развитието на цивилизацията и обществото. Пътеписът учудва и със същата богата авторова фантазия, която познаваме от Минковите разкази. Тя се проявява независимо от документалната точност, която жанрът изисква и която авторът безусловно спазва. „Другата Америка" предлага разнообразни сведения и живописни картини из южноамериканските страни. Появил се наред с други книги за Бразилия и Аржентина - Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев (1932), „Прах след стадата“ на Матвей Вълев (1937), — пътеписът сякаш изразява изведнъж възникналия у нас интерес към този край на света с неговата примамлива екзотичност, разточителна красота, невероятна мизерия и жестоки социални сблъсъци. Светослав Минков притежава в пълна мяра необходимия за пътеписеца дар да подбира яркото, характерното в природата, бита и обществения живот. Той наблюдава Южна Америка и с широко отворените очи на чужденец, за първи път стъпил на тази безкрайно интересна земя, и с критичния поглед на гражданин, който преценява трезво и категорично, без да се поддава на външния блясък. Понякога се задържа по-дълго на едно място, понякога сменя картините с калейдоскопична бързина. Читателят нетърпеливо, дори ненаситно следи разказа му. Може би някои от тези качества на пътеписа е имал пред вид и Стефан Цвайг, който в писмо до автора заявява, че книгата на Минков събужда „по вълнуващ начин бреговете на Южна Америка“, че писателят е създал „съвършен образ на възхитителния Рио "1. „Другата Америка" представлява значителен интерес от теоретическо гле дище.

Антон Страшимиров пътува всички периоди от живота си. Воден от неспокоен дух и любознателна жажда, той твърде рано е принуден да търси пре питание в Добруджа и Русе. Още в ранни години - спомня си писателят, хлапак 15-годишен, бях предприел с другар голямо пътуване из България: 20 денонощия! Маршрут: Варна-Бургас -Айтос... Габрово... Шумен... Варна. " След всеки пореден скандал с местните власти младият даскал Тончо - не удобен, буен и непокорен, се установява в друго село, за да го напусне след дълго. За четири години променя шест села из Бургаско и Варненско, за кратко се установява във Видин и Казанлък. Доброволецът Големан върви по пътищата на Балканската война, а през Първата световна кореспондентът на Главната квартира Страшимиров обикаля Беломорието. И до последните си години зрелият творец „странствува" из България, за да изнася сказки", да просвещава, да обяснява, да насочва... Всички тези разнородни и като характер, и като цел пътувания (нека прибавим към тях и двукратното пре биваване в Швейцария - на учение и в изгнание) имат нещо, което ги обе динява. Те съчетават вродено неспокойствие, постоянна жажда за промяна ненавист към застоя със свободолюбие и волност (пътуването създава илюзия за свобода); остра нужда за насъщния с ненаситна любознателност, с траен интерес към народа като генезис, история, бит, бъдеще и с желание да се служи на този народ - безрезервно и всеотдайно - докрай да се изпълни граждански и патриотичен дълг. След като познаваме тези моменти от биографията на Страшимиров, би могъл даже да ни учуди фактът, че в неговото идейно и жанрово разнообразно и голямо по обем творчество пътеписът все пак заема сравнително скромно място. Нещо повече. За мнозина пътеписните му творби се губят сред многобройни страници белетристика, драми, народопсихологически съчинения, публицистика. Освен това приживе Страшимиров не издава пътеписите си, писани до войните, в отделна книга, въпреки че един от първите му пътеписни откъси „Анхиало" е придружен с бележката, че е откъслек от готова за печат книга „Български черноморски бряг"