Светослав

Светослав Миларов е сред ония български дейци от епохата на Възражда нето, които, макар и да не са последователни поддръжници на революционната програма на БРЦК в Букурещ, всякога в живота и дейността си имат предвид народните интереси и свещения идеал за национална свобода. Неговият възрожденски идеал за свободна и демократична България непоколебимо налага една прогресивна ориентация на цялата му публицистична и обществена дейност до и след Освобождението, насочена срещу отоманското робство и деспотичният режим на Батенберг - Стамболов. Не случайно някои от съвре менниците му, които го познават по-отблизо и дори общуват с него, изповядват в спомените си своето възхищение, както от високата му литературна култура, така също и от възгледите и ония черти на характера му, които показват родолюбието на публициста, писателя и човека Миларов, чистотата на мислите иидеалите му. „Напразно би търсили между героите на най-новата българска литература други лик тъй пленителен, други лик, който да вдъхва тая дълбока симпатия, която вдъхва мъченикът Светослав Миларов. Един Ботев само стои на недосегаема висота в нашите сърца...Бедният, бедният Светослав Миларов, възкликва патетично д-р Кръстев наскоро след трагичната му смърт през 1892 г. Какви ли неизречени чувства са пълнили неговата велика и благородна душа, когато палачът е пристъпил към него, за да го поведе към послед ното, най-дългото пътешествие на неговия скитнически живот. Каква горчива ирония на съдбата! Великият идеалист на нова България е за българската държава разбойник и тя няма за него други венец, освен - венецът на бесилото!" Потресен от смъртната присъда и нейното изпълнение е и хърват ският приятел на Миларов Йован Хранилович, който далеч преди, а също и след 1892 г. изразява възторга си от личността и патриотичната му дейност. „Вечни страдалнико, вечни мъченико, безстрашни борецо, - пише му той на 3 август 1876 г. - аз те виждам в мислите си, аз ти се удивявам, аз ти честитя.“ И народният писател Иван Вазов, който има точен критерий за лич ности и дела с общонародно значение, изпитва към Миларов симпатия и уваже ние, които характеризират отношението му към първите дейци на възрожден ската и следосвобожденска епоха.

През 1922 г. двадесетгодишният кази под наслов „Синята хризантема". Светослав Минков публикува първата си книга с раз димир Полянов, роден три Той дебютира успоредно със също младия тогава Вла години по-рано. Сборникът с разкази на втория беше озаглавен „Смърт". Не след дълго време техните имена се появиха на страниците на списание „Златорога, около което бяха групирани едни от най-известните на времето писатели. Приятели на Минков обичаха да се шегуват с наслова на книгата му, питаха го в коя градина е видял „синя хризантема", когато хризантемите са обикновено жълти и бели. Разбира се, шегата не дразнеше, нито сърдеше Минков, той приемаше закачката с онази типична минковска усмивка, в която имаше и свян, и загадачност. Не отговаряше с думи, беше по пр ирода мълчалив, бих казал дори затворен в себе си. В ония години Минков обичаше все пак срещите в прихлупените софийски кръчми, и там сред приятели, в мъглата на тютюневия дим, пред чаша вино, той ставаше словоохотлив и говореше, разказваше по-скоро неща, понякога твърде причудливи, невероятни, в които сякаш вярваше, защото това, което казваше, имаше акцент на вяра, на убеждение. Но беше забавен.

Никога не съм почувствувал така остро значението и ретроспективната сила на една фраза, както в онзи момент, когато се помъчих да възстановя заличените дири на моята първа среща с твореца и приятеля с в етослав Минков. И И сe Както много други хора, за които книгата е насъщна потреба, открай време обичам да чета с молив в ръка - дотам, че това се е превърнало у мене в траен неизкореним навик. Обичам да чета и да шаря по страниците; подчертавам онова, което ми изглежда съществено, ограждам в рамка характерните пасажи с отделни думи и къси изречения по белите полета оспорвам или подкрепям мисълта на автора. А когато книгата е чужда, тогава общуването ми с него пренася върху страниците на някаква тетрадка или бележник, които изпълвам имена, дати и извадки от прочетеното. По-късно, било защото го налага някаква практическа задача, било за да запълня някои загубени часове, аз връщам отново към прочетеното някога и отново подемам прекъснатия мълчалив разговор. И в съзнанието ми започват да се роят изрази и думи, да събужда споменът за промислено и съпреживяно - спомен, който много често е придобил своя собствена стойност, вън от намеренията на автора и от смисъла C на прочетения текст.

Под влияние на първите ми впечатления, подсилени от всемогъщата литературна мълва, на която нищо не убягва, още преди да стана близък на Светослав Минков, аз вече бях решил, че той е затворен, необщителен, ако не и горд човек, с подчертано чувство за достойнство, който отбягва случайните познанства и шумните признания. Затова все ми се струваше, че за него бяха написани онези думи от едно интервю към българския превод на „Голем", които Майринк беше казал за себе си: ... ...на частни писма не отговаря, гости не приема и сам не прави посещения." И, общо взето, първите ми впечатления се оказаха верни. Бъдещето обаче дойде не само да ги потвърди, а и да внесе в тях някои твърде съществени уточнения.

През втората половина на месец юни 1938 г. в Прага се състоя международният конгрес на Федерацията ПЕН. Политическата обстановка беше напрегната: надвисналата над Чехословакия нацистка опасност придаваше особено значение на тази международна среща на писатели от много европейски и извъневропейски страни. Централното ръководство на Федерацията, възглавявано от видния френски писател акад. Жюл Ромен, беше отправило енергичен и вълнуващ апел към отделните клубове на ПЕН да участвуват с многочислени делегации на конгреса в Прага. Самият Жюл Ромен бе предприел за тази цел пътуване из много страни. Дойде през април и в България, където има срещи с членове от ръководството тогава на бъл гарския ПЕН. И нашата страна бе представена в чехословашката столица с многобройна делегация (към двадесетина души). Официални делегати бяха писателите Стефан Костов и Кон стантин Константинов. В групата беше и Светослав Минков. По онова време той готвеше книгата си с пътеписи от Южна Америка. Минков бе представлявал като делегат българския ПЕНклуб на международния конгрес на Федерацията в Буенос Айрес. По време на пътуването и пребиваването си в Аржентина той се бе свързал с известни писатели, между които Стефан Цвайг и финландеца Ханс Руин. Желанието на Минков бе книгата му да излезе и в превод на френски език. Това негово желание можа да се осъществи и пътеписът му се яви като издание на тогавашното издателство. Хемус“ в превод на Игор Астров, млад русин, който се бе заловил през време на пребиваването си у нас да превежда руски и български поети на френски и ан глийски език. По желание на Минков написах предговор към френското издание. Книгата бе представена който задоволяваше тънкия усет и естетически вкус на в твърде угледен вид, Минков, проявяващ винаги особена грижа за художественото оформление на книгите си. В Прага се настанихме в хотел „Беранек“. Беше пристигнал и финландският писател Ханс Руин, добър приятел на Минков от съвместното им пребиваване в Буенос Айрес. Минков беше открил доста допирни точки с този северен човек - двамата заедно опитваха с видимо задоволство чешките специалитети" на коктейлите в градините Храдчани, в двореца Чернин, в дома на славянските дружества, при излетите вън от столицата... Чешките писатели начело с Карел Чапек, подпомогнат в грижите си на домакин от съпругата си, известната артистка от Пражкия национален театър Олга Шайнпфлугова, бяха непрекъснато между гостите, разговаряха, беседваха, умножаваха срещите. Минков, с когото неразделно бяхме и на засе данията, и в срещите, се свързваше драговолно с писатели от различни страни и охотно разговаряше. Той бе особено развълнуван, както и всички присъствуващи, от речта, която гене ралният секретар на ПЕН Френският писател Бенжамен Кремо, загинал през войната в наци стки лагер, произнесе с подкупващо и трогателно красноречие в защита на чехословашкия на род срещу грозящата го хитлеристка опасност. Пестелив на думи, сдържан по темперамент, в онези минути на вълнение, което идваше сякаш от самия въздух, наелектризиран от психозата, създадена от готвещата се за война нацистка Германия, Минков иронизираше остро и забиваше сякаш с всяка изречена дума една стрела... В реплчките с финландския писател, с 109 когото бе почувствувал не знам по какви невидими мостове силен афинитет, както и с други писатели, с които разменяше думи на немски или френски, Минков учудваше с необикнове ните си хрумвания, с находчивостта си да намира най-точната дума - лапидарна и фрапи раща, за да изрази една мисъл, да подчертае едно мнение... Между Минков и Ханс Руин се бе установила здрава приятелска връзка още при завръщането им през океана от Южна Америка. Тази връзка е запечатана с едно „Писмо до Ханс Руин“, с което завършва пътеписната му книга, озаглавена „Другата Америка“, в която Минков бе вложил свойствения на перото му тънък хумор, яркост и дълбочина на погледа, чудна пъстрота от впечатления, които, макар и калейдоскопични, поради краткото пребиваване на писателя в аржентинската столица предла гат на читателя живописни картини от един интересен маршрут, видени с окото на худож ник с творческо въображение, остра наблюдателност, богата и тънка култура. Малко позната, книгата „Другата Америка" не е банален пътеписен очерк, а произведение с качества, определящи аспекта и измерението на един оригинален писател. Завършвайки писмото до финландския си приятел Ханс Руин, Минков се пита: „Какво остава от нашето пъ туване освен спомените и два-три албума с изгледи? - и отговаря: най-напред едно топло и трайно приятелство между тези, които са пътували заедно. "

Вече немалко години Симеон Султанов запазва предпочитанието си само към неколцина автори, чието творчество изследва с продължително съсредоточение и проникновена критическа взискателност. Никакви изкушения не можаха да отвлекат неговото внимание към други творци и проб леми, твърде въздържан е той и към диску сии и разисквания, не показва припряност и раздразнение от една или друга проява на събратята по перо. Предизвикателството и шумната декларация явно не са по неговия вкус. Подобно поведение не е рядкост, но и не е твърде обичайно. Очевидно вътреш ната настройка на Симеон Султанов като критик е такава, че той обича често предварителното общуване с любимите автори, търси някакво вътрешно сродство, откликва само когато намери духовен резонанс, когато почувствува нагласа, съответствуваща и отговаряща най-добре на неговите естетиче ски изисквания и предпочитания. Затова този търпелив критик остана жи тел на онези литературни територии, в които беше открил пленителна красота за своя дух, и не пожела да се раздели с пъстроцветието и вълшебството на приказната проза на Ангел Каралийчев. Дъхът на първичното, натуралното, примамливото в ди вите души на героите на Илия Волен го караше да се вълнува като пред непознати открития, чиято сладост постепенно се опитва. В гневното тежко, напрегнато ежедне вие на един съдия той откри не само странностите на една натура, но и неповтори мостта на писателската личност. Султанов запази първичното си изумление пред цивилизацията, пред нейните страсти и невероятности, които игривото гротесково виждане на Светослав Минков като в някакъв рядък паноптикум показваше. Критикът остана между немногото зрители, които имат търпението да наблю дават странностите на това представление колкото невероятно, толкова и съвременно, и остро проблемно.

Богато и многостранно е дарованието на Светослав Минков. Като творец той има три превъплъщения - фантаст-диаболист, майстор на сатиричната гротеска, чийто главен предмет са дехуманизиращите явления на съвременната техническа цивилизация, и автор на проникновени реалистични разкази за дра мата на малкия човек. Ако с първите си две лица Светослав Минков се откроява като екстравагантен европеец на фона на нашенската художествена проза, то чрез „чеховските" теми, чрез интереса си към конкретно-делничното той се свързва с основното русло на градската ни белетристика. Но и зад „трите лица" прозира неизменната същност на човека и твореца Минков, която, струва ми се, е най-вярната му характеристика - хуманизмът. Дали умува над злите сили, властвуваши над хората, стремейки се да ги заклейми чрез магическо внушение, или въплъщава това зло в гротескови образи-марионетки, като по този начин го превъзмогва, или най-накрая онова мъничко зло, вселило се у малкия човек, предизвиква иронично-състрадателното му отношение, Св. Минков се води единствено от своето човеколюбие. Обикновено диаболистът (ранният Светослав Минков) се противопоставя на другите двама, взети заедно (зрелия Светослав Минков). Диаболичните разкази на писателя в повечето случаи се отминават от литературните изследователи като изцяло под ражателни, несвързани със зрялото му творчество и затова незаслужаваши внимание. Известно е, че и самият автор е гледал да заличи спомена за ранния Светослав Минков, поставяйки рождената си дата на творец през 1928 г., когато е публикуван за първи път разказът му „Американското яйце". А ако въпреки неговото нежелание му напомнят за увлеченията на мла достта, той се изказва за тях неблагосклонно, „с насмешка " Но, струва ми се, диаболистът Минков е незаслужено пренебрегван, без да се оцени достатъчно връзката му със зрелия Св. Минков. Защото двете основни и художествено най-защитени линии в неговото творчество (сатиричната гротеска и темата за малкия човек) се коренят в разказите му от 20-те години. Още в първите му сборници откриваме фантастиката, свободните преходи между дей ствителност и измислица, при което измислицата често се представя в конкрет но-битов план, интереса към невероятното, алогичното. Още в диаболичните му разкази наред с мистицизма и страха тук-там се прокрадват иронията, пародията и дори сатирата („Талисман" - сб. „Огнената птица").

Пътеписите на Светослав Минков споделят съдбата на много творби от този жанр в българската литература - остават затулени от белетристичните произведения на автора си. Минков е познат най-вече с разказите си. Такова предпочитание обеднява представата за него, защото като пътеписец писателят е не помалко оригинален и самобитен, отколкото като белетрист. Доказателство за това е още първият му пътепис - Другата Америка“. С появяването си през 1938 г. тази творба прави силно впечатление. Днес, повече от 40 години след първата публикация, тя продължава да се оценява като значително постижение на автора си и като представително произведение от този жанр в българската литература. В нея Светослав Минков разкрива някои от найхарактерните си качества като творец - остър поглед, точна преценка за съби тия и социални отношения, дълбок, често пъти тревожен интерес към развитието на цивилизацията и обществото. Пътеписът учудва и със същата богата авторова фантазия, която познаваме от Минковите разкази. Тя се проявява независимо от документалната точност, която жанрът изисква и която авторът безусловно спазва. „Другата Америка" предлага разнообразни сведения и живописни картини из южноамериканските страни. Появил се наред с други книги за Бразилия и Аржентина - Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев (1932), „Прах след стадата“ на Матвей Вълев (1937), — пътеписът сякаш изразява изведнъж възникналия у нас интерес към този край на света с неговата примамлива екзотичност, разточителна красота, невероятна мизерия и жестоки социални сблъсъци. Светослав Минков притежава в пълна мяра необходимия за пътеписеца дар да подбира яркото, характерното в природата, бита и обществения живот. Той наблюдава Южна Америка и с широко отворените очи на чужденец, за първи път стъпил на тази безкрайно интересна земя, и с критичния поглед на гражданин, който преценява трезво и категорично, без да се поддава на външния блясък. Понякога се задържа по-дълго на едно място, понякога сменя картините с калейдоскопична бързина. Читателят нетърпеливо, дори ненаситно следи разказа му. Може би някои от тези качества на пътеписа е имал пред вид и Стефан Цвайг, който в писмо до автора заявява, че книгата на Минков събужда „по вълнуващ начин бреговете на Южна Америка“, че писателят е създал „съвършен образ на възхитителния Рио "1. „Другата Америка" представлява значителен интерес от теоретическо гле дище.

Твърде малко, почти нищо не е писано за Св. Минков като автор и преводач на приказки. Очарован от онзи магьосник на словото, от първомайстора на приказките Ханс Кристиан Ан дерсен, още през 30-те години Св. Минков издава свои преводи на Андерсенови приказки в богато илюстрована поредица от 12 книжки. Както отбелязва Елена Фурнаджиева в своя библиографски справочник „Андерсенови произведения, преведени на български език" (21), у нас са издадени общо 113 тома с приказки на Андерсен и около 230 публикации на други негови творби в периодичния печат, само 6 от които не принадлежат на Св. Минков. „До края на живо та си той нанася непрекъснато промени в многократно преиздаваните му преводни творби и сравнява своите преводи с руския на А. и П. Хансен и с немския превод на Х. Денхарт" (вж. също Ел. Фурнаджиева, 21, с. 10). Приказното наследство на Андерсен в значителна степен моделира жанровите предпочи тания, творческия профил на големия наш писател. По думите на Симеон Султанов: „Ако съдим по иносказателните образи, маниера на писане и художествената атмосфера на тези творби, ще стигнем до мисълта, че до известна степен по-голямата част от тях са индуктирани" от не повторимите приказни видения на великия датски писател" (15, с. 262). Макар че е трудно да се определи кога Св. Минков започва сам да пише свои авторски приказки, считаме, че насоките на приказното му творчество все пак са съвсем очевидни: 1. преводач на Андерсенови приказки; 2. автор на свои, оригинално сътворени приказки; 3. обработка на някои от световноизвестните приказки на Шехеразада. Интересува ни по-специално третата насока. Но преди това съвсем накратко бих искала да припомня някои данни за Св. Минков като автор на оригинални приказки. Първата му книжка за деца „Захарното момиче" излиза през 1935 г., като една година по-рано същата приказка се появява в списание „Детска радост" (по данни от Втори том на „Речник на българската литера тура"). Съпругата на писателя Мария Томова отбелязва в спомените си, че тази приказка до известна степен е автобиографична. Написана е в чест на новородената им дъщеря, която също като „Захарното момиченце растеше като в приказките“. М. Томова потвърждава също, че Св. Минков едновременно е творил и превеждал приказки (17, с. 59).

Svetoslav Minkov's fiction sublimates world-view, aesthetic and generic tendencies characteristic of the late nineteenth and early twentieth centuries European art. The current paper is an attempt at examining the "im-probable" in Minkov as an aesthetic category connected with the aspiration advertised by the Bulgarian postwar Modernism for maximum independence of the art from visibility. In practice, Minkov not only categorically denies mimesis and confirms fictionality, but in the text itself he parodically decomposes the approved practices of creating fictional illusion. In the 1920s, in synchronization with the grotesque-diabolical tendency in the German-language literature, Svetoslav Minkov and Chavdar Mutafov establish the modernistic grotesque in Bulgaria. Situating Minkov's short stories in the context of modern Bulgarian and European literature the current paper outlines some basic philosophical, aesthetical and poetological parallels, mainly with representatives of the grotesque science fiction - Meyrink, Evers, Čapek, etc.