Насаме

Вече немалко години Симеон Султанов запазва предпочитанието си само към неколцина автори, чието творчество изследва с продължително съсредоточение и проникновена критическа взискателност. Никакви изкушения не можаха да отвлекат неговото внимание към други творци и проб леми, твърде въздържан е той и към диску сии и разисквания, не показва припряност и раздразнение от една или друга проява на събратята по перо. Предизвикателството и шумната декларация явно не са по неговия вкус. Подобно поведение не е рядкост, но и не е твърде обичайно. Очевидно вътреш ната настройка на Симеон Султанов като критик е такава, че той обича често предварителното общуване с любимите автори, търси някакво вътрешно сродство, откликва само когато намери духовен резонанс, когато почувствува нагласа, съответствуваща и отговаряща най-добре на неговите естетиче ски изисквания и предпочитания. Затова този търпелив критик остана жи тел на онези литературни територии, в които беше открил пленителна красота за своя дух, и не пожела да се раздели с пъстроцветието и вълшебството на приказната проза на Ангел Каралийчев. Дъхът на първичното, натуралното, примамливото в ди вите души на героите на Илия Волен го караше да се вълнува като пред непознати открития, чиято сладост постепенно се опитва. В гневното тежко, напрегнато ежедне вие на един съдия той откри не само странностите на една натура, но и неповтори мостта на писателската личност. Султанов запази първичното си изумление пред цивилизацията, пред нейните страсти и невероятности, които игривото гротесково виждане на Светослав Минков като в някакъв рядък паноптикум показваше. Критикът остана между немногото зрители, които имат търпението да наблю дават странностите на това представление колкото невероятно, толкова и съвременно, и остро проблемно.