радост

„Каквото мога да направя за обществото, правя го със средствата на писателя. Допълним ли това твърдение на Йовков, с което той през 1934 г. изразява своята дистанция спрямо обществения живот в България с едно дру го изявление, направено още през 1930 г., то става ясно, че неговото отдръпване от обществения живот е било същевременно и отдръпване от социална отговорност: „Подхващането на социални теми, разрешаването на социални проблеми в произведенията... аз смятам за не тъй необходимо, както обикновено се мисли. Изкуството е нещо друго: то има свои средства за свои цели; то трябва да достави една особена радост - все едно какво рисува. Тази радост не иде нито от характера, нито от съвременността на темата или пробле мата на художественото произведение. "2 Тези схващания за литературата и изкуството са на пръв поглед учудващи, като се вземе предвид, че в българската литература те са били застъпвани само от представителите на индивидуалистичната линия в нейното развитие - от кръга „Мисъл“ и след това от модернистите (символистите и експресионистите). Йовков е дълбоко свързан обаче - още с ранните си разкази, военните - с реалистичните традиции на българската литература. Гео Милев го причислява през 1919 г. неслучайно към оня кръг от автори начело с Елин Пелин и Антон Страшимиров, които той тогава отрече, разграничавайки се от оня тип изку ство, което е „само хроника, само великолепна история на днешния български животиз Как е възможно един писател, който пренебрегва най-важната позиция на българския реализъм - социалната ангажираност, - въпреки това да се наложи като един от големите реалисти в националната литература? И какво се крие по-точно зад алтернативното му изявление, че изкуството трябва преди всичко да доставя една особена радост? Отговорът на тези въпроси е наложителен, ако искаме да си обясним как Йовков обновява българския разказ във втората половина на 20-те години и началото на 30-те години и защо неговите творби се разглеждат обикновено като трети етап в развитието на кратката проза след Вазов и Елин Пелин. Предварително трябва да се подчертае, че от литературно-историческа гледна точка поетиката на Йовков при всичкото си своеобразие и оригиналност не е някакво изненадващо или необичайно явление в развитието на българска1 Спиридон Казанджиев. Срещи и разговори с Йордан Йовков. С., 1960, c. 77. Пак там, с. 38. 3 Гео Миле в. Против реализма. - В: Съчинения в три тома. Т. 2. С., 1976, с. 352. 93 та проза. Възникването на тази поетика бе подготвено от най-значителните но ви тенденции в българската естетическа мисъл в началото средата на 20-те го дини, които доведоха до известно ни велиране на границите между теченията и методите в буржоазната литература (все още ясно диференцирани едни спрямо други в периода до войните) и до появата на феномена български литературен авангард. Йовков не принадлежеше към писателите авангардисти. В неговите произведения има обаче повече общи неща с авангардното творчество, откол кото с традиционния реализъм от вазовски тип. В този смисъл Йовковата проза е един вид синтез. Преди всичко обаче тя е ярък израз на големите пре образования в критическореалистичната насока в българската литература през 20-те и 30-те години, доказващи широкия спектър на възможните и пре въплъщения и на достигнатата естетическа зрелост, а така също и на нейните обективни граници.