Европа

Какво биха представлявали Европа и светът без победата на Октомврийската революция? Отговорът на този въпрос би ни дал пред става за огромния преход, извършен от народите в тяхното обществено развитие, духовен прогрес, култура, съзнание, живот. В навечерието на 40-годишнината на Великия октомври ние можем да кажем, че светът е навлязъл в нова епоха, коренно различна от епохата на буржоазното господство, и че тя се осъществява в пълната си сила в страните на социализма, на първо място в Съветския съюз. Какво характеризира тази „нова епоха в световната история" - както я нарича Ленин - чиито врати разтвори Октомврийската революция? Това е на първо място смяната на буржоазния строй с властта на пролетарската класа, със социалистическия строй. Този колосален преврат, извършен върху една шеста част на земното кълбо, се базираше върху високохуманна идеология - учението на марксизма-ленинизма - чиято крайна цел е изграждането на комунистическото общество.

С пътеписа „До Чикаго и назад" започва нова фаза в творчеството на Алеко. Може да се каже, че Алеко вече туря край на преводаческата дейност, с която влиза в литературата, и окончателно се ориентира към оригинално творчество. В първия си пътепис той вече съвсем определено говори за свои писателски планове. Той споделя мечти за литературна дейност, която свързва с бъдещо околосветско пътешествие. „До Чикаго и назад“ свидетелствува, че по време на престоя си в Америка Алеко е смятал да изобрази някои страни на нерадостния български живот. За такова намерение загатва той, когато отваря дума за американските богаташи3. Парвенютата в Америка му напомнили за „нашата прокопсана аристокрация", и Алеко се заканва да запее, песенчица" и за нея, когато тръгне с бай Ганю по Европа. Това показва, че през август-септември 1893 г. (ако не и по-рано) планът за бай Гановите подвизи по Европа е бил вече оформен. От „До Чикаго и назад" може да се заключи, че тази „песенчица" Алеко ще запее" в първия очерк, озаглавен „Бай Ганю тръгна по Европа". От това обаче не следва, че известни черти на „аристокрацията" не ще бъдат засегнати и в другите очерци за бай Ганю.

Целта на тази статия е да направи цялостен преглед на драматургичното творчество на Страшимиров преди всичко с оглед на литературната история художествените търсения, да се опита да разкрие доколко Антон Страшимиров следва традицията - Войников, Друмев, Вазов, и какво ново внася със своя творчески почерк. Защото при всичките му интелигентски завои и скрушения, при цялата му непоследователност и противоречивост с него в нашата драматургия влизат нови идеи и теми, които предполагат и една по-различна форма. Според собствените му изказвания авторът често твори под влияние на първото впечатление. Веднага след видяното той като че ли бърза да зафиксира трескавите действия на героите, като се стреми към максимално визуално внушение. (В ремарките се посочва всеки жест, всяко трепване на лицето у персонажите.) В автобиографичния му очерк се разказва за фактическите поводи, от които създадени произведенията му. В тези случки Страшимиров или е участвувал лично, или те са му били разказани, героите му не са измислени, а творчески пресъздадени. ca Страшимиров разкрива поведението на героите си в една театрализираноприповдигната" светлина. В моментите на крайни кризисни ситуации поведението на героя напомня ритуален танц, който се играе като предизвикателство към несгодите, като самозабрава от ежедневието. Страшимиров уедрява психологиче ското действие и то придобива монументално звучене. Образите са едро нахвър ляни, не са характерни детайлно обмисленитеге до чертичка образи. Действието се развива на тласъци, с непрекъснато растящо напрежение. Всяко действие завършва със силен финал, за да започне следващото със спокойствие на ситуацията. В този смисъл действията представляват относително самостойни единици в общата цялост на пиесата. Като образец на реализация както на сюжет и идея, така и на драматическа форма могат да се вземат две произведения на Антон Страшимиров - драмата „Вампир" и комедията „Све кърва“. Тук всичко е ярко, действено и точно, при това пестеливо, постигнато без каквито и да еизлишества и отклонения.

Многостранни и много разнообразни са били формите на изява на схема тизъм в науките за културата: в литературата, естетиката, културологията и др. Нека само си припомним „презентизма“, „пасатизма" и отклоненията поезиоцентризъм“ и „романоцентризъм" в литературната теория, както и реализмо центризма“, „литературоцентризма“ и „пластиконцентризма" в общата есте тика. Но благодарение на многобройните автори от различни специалности страни, между които не липсват латиноамерикански изследователи, естети и ли тератори, днес вече знаем, че най-разпространеният израз (както исторически, така и географски) на науките, отнасящи се до културата, не е нищо друго освен механичното пренасяне на обобщения, направени върху материалната база на едни страни и народи, към действителността на други страни и народи. В литературознанието, естетиката, историята на изкуството и други области на култу рата това противозаконно пренасяне или универсализация на закони и категории се е появило главно като западоцентризъм или, по-точно казано, като евроамериканоцентризъм. Трябва да се подчертае наречието „главно", тъй като че сто се забравя или не се познава съществуването на честите прояви на азиоцентризъм, афроцентризъм и други регионални центризми" в споменатите науки. Въпреки това, когато преразглеждаме от този ъгъл най-обширната литература по тези дисциплини, можем да се уверим, че много често към „периферията" са запратени не само Азия и Африка, но и дори Латинска Америка и Източна Европа, както и Канада (или цяла Северна Америка). И ето защо думата евроцентризъм“ престава да бъде изясняваща, за да се превърне в було, хвърлено върху същността на въпроса. В нашата Америка Роберто Фернандес Ретамар е показал, че предполагаемите прояви на евроцентризъм" в литературните проуч вания почти винаги са били в същност прояви на западоевроцентризъм", защо то в такива схематични пренасяния източноевропейската литература в повечето случаи също е била обречена да стои в периферията като латиноамериканската литература. И не са малко литературните теоретици и историци от самата Източна Европа, които като съветската компаративистка Ирина Неупокоева са забелязали и критикували явления от такова естество в множество произведения на техни западни колеги.