Развитието на литературите от Югоизточна Европа от края на XVIII в. до наши дни и връзките им с другите литератури. Общи положения и методология

Free access
Статия пдф
1262
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сред всички изкуства литературата се отличава с това, че има едновременно и много неограничен, и много ограничен характер. Неограничен, защото мисловното и съдържание тежнее да се разпростре, да излезе от рамките, в които е създадено, или, обратното, дошло от вън - да бъде аси милирано, претворено в границите на една нова среда. Ограничен, защото нейното изразно средство, езикът, не се възприема непосредствено, а пред полага въвеждането на нов израз във връзка безспорно с изобразения обект, но все-пак различен от него и на друга допирна плоскост. „Оковите на идиома, е казал един критик (Ф. Балденспергер) пречат, тъй да се каже, на литературата да прекрачи прага на собствения си дом." Тези два противополжни аспекта, присъщи на литературното произведение, се проявяват особено ярко, когато литературният историк пристъпи към съпоставки. Сравнителното литературознание е всъщност повече метод, отколкото отрасъл. И навярно тъкмо затова ни дава възможност особено добре да доловим естеството на литературните явления. Всяка творба, колкото и всеобемна, колкото и лъчезарна да е, си остава плод на една епоха, една страна, една среда, както и на един автор. Със съдържанието си, отразяващо средата, страната, епохата, тя може да представлява документ, свидетелство, полезно както за съотечествениците, така и за чужденците. Може да бъде и опит на автора да се изгръгне от своята среда и традиция, да стане вестител, призоваващ към новаторско творчество. Литературита на Югоизточна Европа ни дават много примери в това отношение, особено ако се спрем на развитието им от края на XVIII в. до наши дни във връзка с дру гите европейски литератури и на първо място с тези на Запада. Така към историческия аспект в проучването на литературите се добавя и сравни телният - и тук се преплитат проблемите за успоредното развитие с тези за въздействието. Докладите, поместени по-нататък, написани от специа листи по всяка от тези литератури, разкриват предимно специфичните осо бености на произведенията, както и на условията, при които са възникнали, но позволяват също да се установи известна връзка между литературните явления в различните страни.

Библиографски раздел

Драматургията на Страшимиров като момент от развитието на българската драма и Югоизточна Европа (До Освобождението в 1878)

Free access
Статия пдф
3299
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Целта на тази статия е да направи цялостен преглед на драматургичното творчество на Страшимиров преди всичко с оглед на литературната история художествените търсения, да се опита да разкрие доколко Антон Страшимиров следва традицията - Войников, Друмев, Вазов, и какво ново внася със своя творчески почерк. Защото при всичките му интелигентски завои и скрушения, при цялата му непоследователност и противоречивост с него в нашата драматургия влизат нови идеи и теми, които предполагат и една по-различна форма. Според собствените му изказвания авторът често твори под влияние на първото впечатление. Веднага след видяното той като че ли бърза да зафиксира трескавите действия на героите, като се стреми към максимално визуално внушение. (В ремарките се посочва всеки жест, всяко трепване на лицето у персонажите.) В автобиографичния му очерк се разказва за фактическите поводи, от които създадени произведенията му. В тези случки Страшимиров или е участвувал лично, или те са му били разказани, героите му не са измислени, а творчески пресъздадени. ca Страшимиров разкрива поведението на героите си в една театрализираноприповдигната" светлина. В моментите на крайни кризисни ситуации поведението на героя напомня ритуален танц, който се играе като предизвикателство към несгодите, като самозабрава от ежедневието. Страшимиров уедрява психологиче ското действие и то придобива монументално звучене. Образите са едро нахвър ляни, не са характерни детайлно обмисленитеге до чертичка образи. Действието се развива на тласъци, с непрекъснато растящо напрежение. Всяко действие завършва със силен финал, за да започне следващото със спокойствие на ситуацията. В този смисъл действията представляват относително самостойни единици в общата цялост на пиесата. Като образец на реализация както на сюжет и идея, така и на драматическа форма могат да се вземат две произведения на Антон Страшимиров - драмата „Вампир" и комедията „Све кърва“. Тук всичко е ярко, действено и точно, при това пестеливо, постигнато без каквито и да еизлишества и отклонения.