XVIII

Сред всички изкуства литературата се отличава с това, че има едновременно и много неограничен, и много ограничен характер. Неограничен, защото мисловното и съдържание тежнее да се разпростре, да излезе от рамките, в които е създадено, или, обратното, дошло от вън - да бъде аси милирано, претворено в границите на една нова среда. Ограничен, защото нейното изразно средство, езикът, не се възприема непосредствено, а пред полага въвеждането на нов израз във връзка безспорно с изобразения обект, но все-пак различен от него и на друга допирна плоскост. „Оковите на идиома, е казал един критик (Ф. Балденспергер) пречат, тъй да се каже, на литературата да прекрачи прага на собствения си дом." Тези два противополжни аспекта, присъщи на литературното произведение, се проявяват особено ярко, когато литературният историк пристъпи към съпоставки. Сравнителното литературознание е всъщност повече метод, отколкото отрасъл. И навярно тъкмо затова ни дава възможност особено добре да доловим естеството на литературните явления. Всяка творба, колкото и всеобемна, колкото и лъчезарна да е, си остава плод на една епоха, една страна, една среда, както и на един автор. Със съдържанието си, отразяващо средата, страната, епохата, тя може да представлява документ, свидетелство, полезно както за съотечествениците, така и за чужденците. Може да бъде и опит на автора да се изгръгне от своята среда и традиция, да стане вестител, призоваващ към новаторско творчество. Литературита на Югоизточна Европа ни дават много примери в това отношение, особено ако се спрем на развитието им от края на XVIII в. до наши дни във връзка с дру гите европейски литератури и на първо място с тези на Запада. Така към историческия аспект в проучването на литературите се добавя и сравни телният - и тук се преплитат проблемите за успоредното развитие с тези за въздействието. Докладите, поместени по-нататък, написани от специа листи по всяка от тези литератури, разкриват предимно специфичните осо бености на произведенията, както и на условията, при които са възникнали, но позволяват също да се установи известна връзка между литературните явления в различните страни.

Повод за настоящия поглед върху найкрупния представител на френската лите ратурно-критическа мисъл през XIX в. ни дава един забележителен труд на Роже Файол, преподавател в „Екол Нормал Сюпери Бор" - „Сент-Бьов и ХVIII в., или как ид ват революциите“. В една предварителна бележка, като бла годари на всички, които са го подпомогнали в усилието му да изготви своята докторска теза, изградена върху дълги и търпеливи проучвания главно в библиотеката „Ловенжул", съхраняваща ръкописите на знаменития критик, Роже Файол казва: „Като слаб философ и посредствен диалектик дължа много в мои те изследвания на приятелската помощ на Луи Алтюсер, на работите му върху идеоло гията, на разговорите ни върху трудните и спешни задачи на една марксистка критика." Трябва да се признае от всеки, който би се заловил да прочете, по-скоро да проучи обемния труд на Роже Файол (458 големи страници), че последният е положил огромно усилие в своя подход на литературен историк към внушителното дело на Сент-Бьов. Сам Файол признава в първите още редове на своя предговор": „Първоначалната идея за този етюд произтичаше от една прекалена амбиция. Тя бе възникнала от въпроса за произхода на литературните ни мнения. Безпокоях се, прекалено в очите на някои от моите учители, заради причините, поради които произведенията, които ни се предла гаха да изучаваме, бяха смятани като хубави. и Исках да зная основанието за това хубаво, отговорите, които ни се предлагаха, ми се струваха най-често съвсем недостатъчни." В тези думи на Роже Файол можем да съзрем позицията му към делото на Сент-Бьов, ко- ментирана и от буржоазния критик Робер Кантерс, в чиято рецензия („Фигаро литерер" от традките 19 януари 1974) върху първия том от „Те- на Сент-Бьов" четем: „Сент-Бьов има много противници, има прочутия очерк га ги Пруст като „Против Сент-Бьов“, има още дру неотдавнашната теза на Роже Файол. Като професор и като воюващ комунист той се е опитал да покаже, че Сент-Бьов е вар- диянин (в текста е казано „chien de garde"!) на реакционната буржоазна критика и че умиш- лено е изопачил перспективите на нашата ли- тературна история." Робер Кантерс очевидно е против такова едно схващане. „Тезата, която представям - пише Роже Файол, - би могла да изглежда като продъл жение на тезата на Гюстав Мишо „Крити- ческият метод на Сент-Бьов преди Понеделниците." В същност нищо подобно. Мишо е предприел по-скоро един пълен етюд върху живота и литературната дейност на Сент- Бьов като поет, критик, романист, историк до 1849 г., отколкото едно истинско проучване на неговия критически метод. Отдаден на изучаване важната роля, играна от Сент- Бьов в изработването на определен образ на френската литература, аз се залових главно да видя как критикът е можал да го пре даде на своите почитатели, голям брой от които са основателите на преподаването на литературата и на литературната история. Аз не изучавам неговото влияние. То е изумително и дискусиите или резервите, които то е предизвиквало периодически, само потвърждават неговото значение. Аз изучавам - добавя Файол - начина на работа на СентБьов. Опитвам се да разгледам под лупа изработването на неговите беседи." Изтъквайки характеристичните черти на техниката на Сент-Бьов като литературен критик, Роже Файол изтъква, че главната Новост у него лежи в постоянната грижа да показва човека посредством делото, да смята последното не като визиращо опреде лена красота и достигащо я повече или помалко според съблюдаване на известни реторични или поетически правила и принципи, но като изразяващо известна хуманност. С повече постоянство и повече талант, отколкото тия, които го бяха предшествували по този път, Сент-Бьов въвежда в критиката чувството за оригиналност на творчеството и на човека, който го е създал. Той е обладан от постоянната и главна грижа да характе ризира индивида и търси да окачестви всяка творба, всеки автор по начин, който им подхожда и който подхожда само на тях. Тази аналитична и прецизна грижа за точно и подчертано определение е съпроводена от внимателна на преценка на обстоятелствата и момента: Сент-Бьов иска да покаже как всяко произведение е свързано не само с ед но лице, но с една епоха и с една история. Нему се струва невъзможно да го изучава абстрактно, единствено според литературните му белези. Изхождайки от произведенията, за да характеризира индивидите и ги постави в тяхното време - такава е - и отдавна изразена - съществената оригиналност на Сент-Бьов като критик.

В НБ „Кирил и Методий" (София) под № 693 се намира сборник-ръкопис от 1796 г., писан от поп Пунчо в с. Мокреш (Ломско). В този ръкопис, известен под името „Поп Пунчов сборник", 2 е поместен един оригинален български разказ за покръстването на русите (заемащ листовете 3636-3726. Същият е обнародван изцяло от Б. Ст. Ангелов в Известия на Института за българска литература, кн. VI, C., 1958 г.). Пръв обръща внимание на Поппунчовия ръкопис проф. Б. Цонев в статията си „Един български книжовник от края на XVIII в. - поп Пунчо от Мокреш“ (Училищен преглед, С., 1923, кн. 3), която представя преглед на материалите, застъпени в сборника. Следват редица публикации, които започват да изясняват облика на поп Пунчо като книжовник, характера и значението на неговия сборник като цяло или само на отделни произве дения: на Петър Динеков - Първи възрожденци. С., 1942 г., където поп Пунчо, Йосиф Брадати, Даскал Тодор Пирдопски и др. са наречени предвестници на Възраждането"3; поп Пунчо е обект на по-специално проучване от страна на Б. Ст. Ангелов - „Стари славянски текстове. IV. Български разказ за покръстването на русите " в Известия на Института за българска литература, кн. VI, С., 1958; „Съвременници на Паисий. С., Ч. І, 1963. Ч. II, 1964; „Рилски преправка на История славяноболгарская“. С., 1966 г. Изследване на поп Пунчо прави и Д. ПеткановаТотева в „Дамаскините в българската литература". С., 1965. В академичната „История на българската литература". С., 1962, името на поп Пунчо и неговия сборник са само отбе лязани. От посочените работи само в тези на Д. Петканова и Б. Ст. Ангелова се разглежда разказът, прави се кратък анализ и му се дава обща оценка. Но той повдига интересни и важни въпроси, ето защо се налага неговото по-широко проучване. Произведението, което ни занимава, носи заглавие „Повесть ради московскаго цара Петра, що го нарицают москал Б8ро" и пресъздава конкретно историческо събитие - покръстването на руския княз Владимир - но по такъв начин, че го прави неузнаваемо.

Досегашната изследователска работа върху славянските литератури, взети като отделни национални литератури и като родствен и зонален цикъл, недостатъчно ги евключила в общия, международния, общоевропейския или световния литературен процес. А това е необходимо да се направи, защото литературният живот и литературното развитие на отделните литератури, както и на родстве ния и зонален цикъл литератури не са заключен в себе си феномен, те са част от големия процес на живота и развитието на народите и тяхното включване в тоя процес е еднакво важно както за да се допълни неговата картина, така и за да бъдат определени мащабите на техните сътворения и на техния принос в него. Разглеждането на славянските литератури като заключен в себе си феномен - като едно развитие само за себе си, без връзка с общото развитие - пренебрегва основния закон на историческото развитие - неговата монолитност, неговата подчиненост на общи закономерности. Такова разглеждане едва ли може да претендира за поставяне на въпросите в светлината, необходима за разкриване същността на процесите, типологичния релеф на новите появи, традицията и новаторството в съдържанието и формата в творенията от областта на литературата и изкуството. e Развитието на една литература или на цикъл литератури през който и да период е сложен и многообразен процес. Ето защо се водят немалко спорове около него. Спорове се водят особено за литературните направления, за техния характер, за тяхната същност. Такива спорове се водят - и то твърде оживени - и за направленията в славянските литератури през XVIII в. За да ги проследим и дефинираме, трябва да излезем преди всичко от историческия момент, изжи вяван от съответните народи, на които те принадлежат. От друга страна обаче, трябва да ги изследваме и в тяхната свързаност с направленията в другите литератури, защото литературните направления могат да се дефинират и очертаят добре само във връзка с теченията в другите литератури и още по-пълно върху фона на общия литературен процес. XVIII в. е преломен в историята на славянските народи, разбира се, и на славянските литератури. Славянските народи скъсват решително със Среднове ковието и излизат върху пътя на Новото време. Обществено-историческата фор1 Сравни моята книга Българската литература в общославянското и общоевропейско литературно развитие. С., 1973, и още Р. Van Tieghem. La Littérature comparée. Paris, 1931. Виж особено с. 173, където се поставя изискването за насочване на сравнителното лите ратурознаие (, la litterature comparée") към общото литературознание („la littérature générale") 3 мация на Средновековието - феодализмът - все още съхранява доминантите на своята структура, но позициите и са разклатени от капитализма, развиващ се в нейните недра. Буржоазията настъпва в обществено-историческия живот.

Едно от най-интересните явления в развитието на българската култура през XVII—XVIII в. е литературата на българите-католици. Сравнително ограниче на по обем и без пряко влияние върху цялостния литературен процес, тя е съ щевременно един важен симптом за пътищата на българското духовно развитие в навечерието на Възраждането. Чрез католическата литература се извър шва по думите на П. Динеков първият по-значителен „пробив към европейския свят" [9, 15], появяват се барокови елементи в развитието на българската литература и изобщо се прави опит за излизане от рамките на културата на средновековната гръко-славянска общност и за приобщаване към европейското литературно развитие. Поради това изследването на българо-католическата литература е от значение не само за изясняване на собственото и развитие и на отношението й към цялостния литературен процес в България през XVII—XVIII в., но и за очертаване на основните развойни тенденции на българската литература при прехода от Средновековието към новото време. До XVII в. българската литература е средновековна по тип. При своето възникване през IX в. тя възприема ред елементи, характерни за византийския културен модел, в който важна съставка е трансформационно усвоената антична традиция и непрекъснатият интерес към античността - разбира се, в рамките на приемливото за източнохристиянската доктрина. На това се дължат и редица хуманистични елементи в литературата на Симеоновия Златен век, както и рационалистическите проблясъци в знанието от това време. През втората половина на XIV в. българската литература достига върха на своето средновековно развитие. Разцветът на феодалната култура от онова време е свързан както с относително пълното развитие на феодалните отношения в България през XIIIXIV в., така и със състоянието на византийско-славянската културна общност, която през XIV и началото на XV в. се изявява в най-чистия си вид [срв. 4, II, 271]. Най-ярка проява на тази кулминационна точка в развитието на българската средновековна литература е дейността на Евтимиевата школа, разпростряла се и извън пределите на България.

Изследването на литературните и културните връзки на нашия народ с други народи в миналото е една от важните задачи, които стоят пред нашето сравнително културознание и литературознание. Сборникът „Българо-немски литературни икултурни взаимоотношения през XVIII и XIX век (БАН, Институт за литературата, (София, 1985), резултат от съвместната работа на група учени от НРБ и ГДР, организирана в рамките на сътрудничеството на академиите на науките на двете страни, отговаря на очакванията за приноси в тази област. Осъществен след неколкогодишна дейност, междинните резултати от която бяха обсъдени на организирания през май 1982 г. в София колоквиум, той показва ясно колко продуктивни могат да бъдат добре организираните и координирани изследвания в областта на културното взаимодействие между два народа - брънка в единния процес на духовно развитие на нашия континент. В редакционния увод се отбелязва, че сборникът есамо първа стъпка към написването на научна история на българо-немските литературни и културни взаимоотношения" (с. 8). Тази мисъл оправдава ограниченията в обхвата на анализираните проблеми, някои от които досега са били слабо проучени. Тя подсказва също така, че в сборника са очертани само подстъпи към едно поизчерпателно, многопланово хронологично изследване. Уместно е задълбочено обмисляне както на стойността на тази първа стъпка", така и на правилността на посоката, която тя определя. Не ще и спор, съдържащите се в сборника 21 статии дават засега най-широка представа за българо-немските литературни връзки през XVIII и ХІХ век. Повечето от тях запознават с резултати от нови научни изследвания на авторите им, поставят нови, в някои случаи дискусионни тези. В значителен брой от тях се показват в нова светлина отделни проблеми на културното взаимодейст вие между двата народа през споменатия период.