католици

За барока в изобразителните изкуства и литературата на славянските източноправославни страни в последно време се пише повече, отколкото досега. Тук засягаме само въпроса за литературата, като се спираме на излязлата неотдавна представителна книга на Милорад Павич „Историја српске књижевности барокног доба (XVII и XVIII в.)“. Белград, 1970. 528 с., в която богато са използувани цитати от художествената и научната литература, както и образци на художествено оформление на книги от втората половина на XVII и от XVIII в., приложени като илюстрации. Макар че авторът подробно разглежда само сръб ската литература, той често си служи със сравнения от дубровнишката и хърватската литература, полския и украинския барок и т. н., тъй като взаимоотноше нията между славянските народи по това време са били вече доста широки и не се ограничават само между близки в езиково отношение народи или само в определени конфесионални граници. Ако сега във връзка с въпроса за българския литературен барок отново засягаме малко разглежданата досега литература на българите-католици, ние, имайки пред вид посочените взаимоотношения и връзки, се надяваме, че тази литература не ще остане без всестранен анализ - какъвто тук не правим - и мя стото и в литературното развитие на България ще бъде изяснено всестранно. Повечето литературни паметници, останали от католическото духовенство, както и въобще по-голямата част от средновековната книжнина нямат характер на художествена литература, а са по-скоро религиозна книжнина и документи за историята на католицизма в България и на неговите дейци. Тази документална литература - и освен това религиозна - е много интересна, тъй като дава не само ценна фактологическа информация, но и изразява настроенията на своите автори. Документите за историята на България от XVII в. са много повече от тези за първите два века на турското робство. Повечето документи, свързани с дей ността на българските католически духовници, са отдавна издадени и дейността на по-изтъкнатите от тях е изяснена в редица исторически изследвания. Но въпреки това официалните и полуофициалните писма, записите на дипломатическите речи, обръщения към владетели, доклади от пътуванията и други подобни имат стойност не само като документи, но и като литературен материал. Със своя стил и идейни черти те издават връзката си с идеите и художествените направления на времето. От гледна точка на стила те не бива да се разглеждат като оригинални и единствени прояви на отделни автори, а преди всичко като резултат от мисленето и стила на цялата епоха.

Едно от най-интересните явления в развитието на българската култура през XVII—XVIII в. е литературата на българите-католици. Сравнително ограниче на по обем и без пряко влияние върху цялостния литературен процес, тя е съ щевременно един важен симптом за пътищата на българското духовно развитие в навечерието на Възраждането. Чрез католическата литература се извър шва по думите на П. Динеков първият по-значителен „пробив към европейския свят" [9, 15], появяват се барокови елементи в развитието на българската литература и изобщо се прави опит за излизане от рамките на културата на средновековната гръко-славянска общност и за приобщаване към европейското литературно развитие. Поради това изследването на българо-католическата литература е от значение не само за изясняване на собственото и развитие и на отношението й към цялостния литературен процес в България през XVII—XVIII в., но и за очертаване на основните развойни тенденции на българската литература при прехода от Средновековието към новото време. До XVII в. българската литература е средновековна по тип. При своето възникване през IX в. тя възприема ред елементи, характерни за византийския културен модел, в който важна съставка е трансформационно усвоената антична традиция и непрекъснатият интерес към античността - разбира се, в рамките на приемливото за източнохристиянската доктрина. На това се дължат и редица хуманистични елементи в литературата на Симеоновия Златен век, както и рационалистическите проблясъци в знанието от това време. През втората половина на XIV в. българската литература достига върха на своето средновековно развитие. Разцветът на феодалната култура от онова време е свързан както с относително пълното развитие на феодалните отношения в България през XIIIXIV в., така и със състоянието на византийско-славянската културна общност, която през XIV и началото на XV в. се изявява в най-чистия си вид [срв. 4, II, 271]. Най-ярка проява на тази кулминационна точка в развитието на българската средновековна литература е дейността на Евтимиевата школа, разпростряла се и извън пределите на България.