българите

С какво може да се помогне на българите“ („Чем можно помочь болгарам") е един от най-интересните документи, запазени в архива на Любен Каравелов (Народна библиотека „Васил Коларов“, Български исторически архив, фонд № 2, архивна единица 21, л. 6-11). Това е докладна записка до Московския славянофилски благотворителен комитет, в която се излага подробна програма за създаването на белградски филиал на комитета. Текстът, написан от Каравелов, е поправен и допълнен от руския революционен демократ Иван Гаврилович Прижов. Така че документът разкрива и нови страни в сътрудничеството между двамата революционери. „Чем можно помочь бол гарам" е привличал неведнъж вниманието на изследвачите. Документът има вече две издания. Първото е на акад. Михаил Димитров в „Публицистиката на Любен Каравелов преди излизането на вестник „Свобода", С. 1957 г., стр. 622-625, второто на съвет ския учен Л. В. Воробьов в „Известия на Института за литература при БАН", кн. ІХ, 1960 г., стр. 275. Изданието на акад. М. Димитров отразява почти изключително текста на Каравелов. Наистина отбелязано е, че върху него има поправки от друго лице. Казано е също така, че според Л. В. Воробьов това лице е руският публицист И. Г. Прижов.

Литературната история е още в дълг към един много важен въпрос: интересът на другите народи към нашия народ. Казвам, че е още в дълг, защото този въпрос не е бил от минаван, но е разглеждан частично или пък най-често негов предмет са били изследвания на отделни взаимни влияния. Така са се избистряли много факти, които са показвали интереса на хора от друга нация към нашата. Обобщителните, систематизиращите и изчер пателни изследвания и публикации от този род, макар и малко на брой вече се появяват, като разширяват кръгозора на литературната история и още по-точно и вярно определят мястото и ролята на българския народ в литературна Европа. За нас особена стойност имат интересите, които са проявявали и проявяват към на шия народ славянските народи. За връзките ни с някои от тях вече се появиха книги, за други може би вече има трудове в ръкопис, а трети още не са добре проучени. Към тези третите спадат и връзките ни със словенския народ, които се проявяват от няколко века насам - кога по-интензивно, кога по-слабо. Те винаги са изразявали един подчертан интерес на напредничавата словенска културна общественост към съдбата и живота на нашия народ, показвали са желанието и за тесни връзки и задълбочено опознаване на българите. В тази кратка и по характер хронологична статия не би могло да се обхване всичко, което се знае за този интерес. А и тя няма друго предназначение, освен да информира за неговото развитие, да даде съвсем сбита картина на отношението, което съзрявало в Сло вения към нас. Проучванията, които правим сега и които вярваме ще донесат нови неща, ще бъдат предмет на по-обширен труд по този въпрос.

Излязъл из тъмното Средновековие през втората половина на XVIII век, българският народ навлиза в съвременния европейски обществено-политически живот, намира пътища към новата икономическа дейност на Югоизточна, Източна и Средна Европа, изстъпва се на аре ната на борбата за свобода, която през епохата водят поробените от феодализма народи. И зна чителни дейци на европейския обществено-политически и културен живот срещат неговите представители по своя път. Срещите на европейските писатели с българите оставят интересни, а нерядко и значителни следи в съвременните литератури. Тези срещи можем да започнем с едно голямо име - Александър Сергеевич Пушкин. Срещата на великия руски поет с ярки и колоритни образи на българи оставя известна диря в творческия му път, ето защо тя не може да не извика интереса на литературния историк. С българи Пушкин се среща по време на своето заточение в Кишинев, Бесарабия. Както е известно, кишиневският период от живота и дейността на Пушкин обхваща вре мето от есента на 1820 г. до лятото на 1823 г. Пушкин пристига в Кишинев, за да заеме чиновническо място в канцеларията на генерал И. Н. Инзов. Кишиневският период е твърде важен в развитието на поета. Той възмъжава, неговият идеен мир се обогатява, неговият поетически талант процъфтява. Заточението не пречупва неговата свободолюбива природа. Неговата ненавист срещу тираничната власт се закалява.

По-голямата част от южнославянските историци, от времето на Щросмайер до наши дни (например Франьо Рачки, Таде Шмичиклас, Иван Шишманов, Фердо Шишич, Владимир Чорович, Слободан Йованович, Виктор Новак Ярослав Шидак), са оценявали и оценяват джаковачкия епископ като виден пламенен борец за културното и политическо единство на южните славяни. Когато през 1885 г. заявил, че „мисълта за славянска федерация на Балканския полуостров допада на всеки“, Щросмайер не е изразил само същността на своето уверение, но с това е начертал и програма, която и до днес не е напълно осъществена. Твърде естествено е,, чече поради географската близост, сходствата в езика и нееднородния етнически състав на населението Щросмайер се изказвал най-много за словенците, сърбите и черногорците. Но той не е забравял и българите - считал е, че са еднакво близки на хърватите, както и другите южни славяни, поради което и към тях проявявал своята любов и своя постоянен интерес.

Едно от най-интересните явления в развитието на българската култура през XVII—XVIII в. е литературата на българите-католици. Сравнително ограниче на по обем и без пряко влияние върху цялостния литературен процес, тя е съ щевременно един важен симптом за пътищата на българското духовно развитие в навечерието на Възраждането. Чрез католическата литература се извър шва по думите на П. Динеков първият по-значителен „пробив към европейския свят" [9, 15], появяват се барокови елементи в развитието на българската литература и изобщо се прави опит за излизане от рамките на културата на средновековната гръко-славянска общност и за приобщаване към европейското литературно развитие. Поради това изследването на българо-католическата литература е от значение не само за изясняване на собственото и развитие и на отношението й към цялостния литературен процес в България през XVII—XVIII в., но и за очертаване на основните развойни тенденции на българската литература при прехода от Средновековието към новото време. До XVII в. българската литература е средновековна по тип. При своето възникване през IX в. тя възприема ред елементи, характерни за византийския културен модел, в който важна съставка е трансформационно усвоената антична традиция и непрекъснатият интерес към античността - разбира се, в рамките на приемливото за източнохристиянската доктрина. На това се дължат и редица хуманистични елементи в литературата на Симеоновия Златен век, както и рационалистическите проблясъци в знанието от това време. През втората половина на XIV в. българската литература достига върха на своето средновековно развитие. Разцветът на феодалната култура от онова време е свързан както с относително пълното развитие на феодалните отношения в България през XIIIXIV в., така и със състоянието на византийско-славянската културна общност, която през XIV и началото на XV в. се изявява в най-чистия си вид [срв. 4, II, 271]. Най-ярка проява на тази кулминационна точка в развитието на българската средновековна литература е дейността на Евтимиевата школа, разпростряла се и извън пределите на България.