Българската литература в чужбина

В Съветския съюз съществува отдавна жив интерес към българската литература. Произведенията на българските писатели се издават и разпространяват нашироко по необятната съветска земя. Първо място тук заемат преводите на руски език. До 1944 г. в превод на руски език излизат няколко десетки книги с произведения на Вазов, Каравелов, Ботев, Смирненски, Гео Милев, М. Марчевски, Л. Стоянов и др. Руският читател се запознава с достойнствата на родната ни литература, обиква я, започва да я търси. Отношенията обаче по онова време с буржоазна България не спомагат за широко превеждане и разпространение на българската литература. Победата на народната власт на Девети септември отваря нова страница в отношенията на родината ни със СССР. Тръгнала по нов път, България завързва най-тесни братски отношения с великата Съветска страна. Оживените ни културни връзки благоприятствуват за разпространението на българската литература в Съветския съюз. Броят на преводите там бързо расте. Днес преводите на руски държат първо място всред всички други езици. За двадесет години в СССР на руски език са издадени 217 отделни книги с произведения на български писатели. Значителна част от творбите на нашите майстори на художественото слово са вече известни на руския читател.

Докато преди Девети септември 1944 г. в чужбина бяха известни само преводите на най-изтъкнатите представители на нашата класика като Иван Вазов, Пенчо Сла вейков, Елин Пелин, Йордан Йовков, а в отделни антологии и към 40 други автори, то сега ние можем да констатираме със задоволство факта, че за изминатия 20-годишен исторически период са издадени повече от 1450 тома българска проза, поезия и драма на 57 чужди езика в общо 24 000 000 екземпляра.

Не може да се каже, че българската литература е позната в западноевропей ските страни. За това най-ярко показват понякога твърде странните бележки, които се появяват в някои западни издания, и то сериозни, като „Ларус мансюел" например за нашата литература, в които освен груби фактически грешки, намираме и такива оценки, които направо будят и недоумение, и усмивка. Нима не беше действително просто комичен краткият очерк за българската литература в разкошното издание на голямото парижко издателство Ашет „Съвременните литератури в света", което своевременно беше отбелязано и на страниците на „Литературна мисъл "? Но дали тук, в статията на този автор, Бернар Жорж, нямаше и някаква умисъл? Много неща, които съдържаше този текст, ни дават решително основание да предполагаме известна умисъл.

Преди двайсет години в Чехия се знаеше твърде малко за българската литература. По-старата генерация може би още си спомняше преводите на Вазови произведения (излезли в по-голямата си част към края на 19 век и преди Първата световна война), както и нещо от двайсетте и трийсетте години, когато е можело да се прочете нещо от Елин Пелин или Кирил Христов, чиито статии, стихотворения и разкази често се появяват в печата на чешки и немски по време на неговото пребиваване в Прага - по-късно читателите и критиката познаваха вече само няколко имена по разпилените отделни стихотворения из бъл гарската литература или забравени книги. Тези имена едва ли някой свързваше с конкретни творби. Нали и Ботев за чешкото културно общество между двете световни войни беше по-скоро само легендарен народноосвободителен герой, отколкото поет и публицист и от неговите произведения бяха известни тогава само няколко пъти препечатваното стихотво рение „Хаджи Димитър“ и статията „Смешен плач“. Пропадна стихосбирката на Багряна „Вечната и святата“ („Ta věčna a ta svatá“, 1931), архаизирана от превода до парнасистката поезия от края на 19 век, посрещна се без успех лошо преведеното „Хоро“ на Страшимиров („Svatebni rej“, 1928) - и обратно, в критиката намериха отклик стиховете на Люба Ка сърова, поетеса, напълно забравена в България. Сборът на представите за българската ли тература, с който се влизаше в четирийсетте години, беше нищожен. Освен обикнатото народно творчество, разказите на Елин Пелин, прозата на Йордан Йовков и малката книжка „Някога“ („Dávno", 1938) на Дора Габе в превод на Витезслав Незвал, родена от миговете на първото детско възприемане на големия непознат свят подобно на голяма част от Незваловото творчество, е трудно да се намери до 1944 г. друг пре вод от български, който да е някак по-дълбоко свързан с чешката литература. След освобождението на България и след освобождението година по-късно на Чехо словакия, бялото поле в познаването на българската литература излезе на повърхността твърде пластично и ясно.

Литературната история е още в дълг към един много важен въпрос: интересът на другите народи към нашия народ. Казвам, че е още в дълг, защото този въпрос не е бил от минаван, но е разглеждан частично или пък най-често негов предмет са били изследвания на отделни взаимни влияния. Така са се избистряли много факти, които са показвали интереса на хора от друга нация към нашата. Обобщителните, систематизиращите и изчер пателни изследвания и публикации от този род, макар и малко на брой вече се появяват, като разширяват кръгозора на литературната история и още по-точно и вярно определят мястото и ролята на българския народ в литературна Европа. За нас особена стойност имат интересите, които са проявявали и проявяват към на шия народ славянските народи. За връзките ни с някои от тях вече се появиха книги, за други може би вече има трудове в ръкопис, а трети още не са добре проучени. Към тези третите спадат и връзките ни със словенския народ, които се проявяват от няколко века насам - кога по-интензивно, кога по-слабо. Те винаги са изразявали един подчертан интерес на напредничавата словенска културна общественост към съдбата и живота на нашия народ, показвали са желанието и за тесни връзки и задълбочено опознаване на българите. В тази кратка и по характер хронологична статия не би могло да се обхване всичко, което се знае за този интерес. А и тя няма друго предназначение, освен да информира за неговото развитие, да даде съвсем сбита картина на отношението, което съзрявало в Сло вения към нас. Проучванията, които правим сега и които вярваме ще донесат нови неща, ще бъдат предмет на по-обширен труд по този въпрос.

Следвоенните двадесет години представляват период, през който българската литература се приема с твърде голям интерес. Неправилно ще бъде обаче да твърдим, че в Сло вакия преди двадесет години българската литература е била непозната или пък за нея е знаело съвсем малко. Словашката литература до голяма степен е подготвена за този нов период благодарение на традицията, създадена от Шафарик и Колар, а в по-ново време разширена и съживена от Ваянски и Захей - този неуморим апостол, станал в края на миналия и началото на сегашния век живата връзка между двете литератури, подготвена благодарение на преводите на българска революционна поезия, направени от Павол Хоров по време на Втората световна война и благодарение на дейността на българските студенти B Братислава и тяхното участие в Словашкото народно въстание. Традицията на жив интерес към българската литература - традиция, която води началото си от Ваянски (като автор на книгата „София- Плевен") и от Захей като преводач на произведения от Иван Вазов, не замира и през „глухото“ време между двете световни войни, макар и в неща като преводаческите фрагменти на поета Владимир Рой и в пре вода на „Харитининият грях" от Ана Каменова, направен от Йесенска и излязъл през 1938 г.

И по отношение на посмъртното признание литературоведът е по-зле от писателя. Никога особено яка, а без „марката“ на авторитета - съвсем изтъняла, нишката с публи ката се къса. Появяват се нови идеи, нови оценки, нови светила. И тепърва делото, в което е осъществено най-скъпоценното от личността, ще се оспорва, и тепърва зрънцата истини добити с не по-малко труд и талант, ще минават през сита и през лупи. Потомците не са снизходителни, историята рядко е великодушна. И ако все пак трябва да прояви щедрост, и ако все пак трябва да бръкне в скъперническия резерв на милост и благодушие, то и тук писателят ще бъде предпочетен като невръстно чедо на природата, като птичка божия. Критикът, литературоведът винаги е пълнолетен и отговаря за деянията си по най-суро вите параграфи на естетическото законодателство. Ето какво ни задължава внимателно да се вглждаме в творчеството на всеки талантлив критик с цялата отговорност на неговата главоболна професия, с цялата сериозност на нашите непосредствеси задачи. А когато този критик е от ранга на В. В. Ермилов, налагат се и поуки. Не само защото делото му, прекъснато от преждевременна смърт, няма да стигне далечините, към които се бе устремило. Не само защото завършекът изисква равносметка, а научният принос - признание. По-скоро скръбният повод развързва възел от мисли и преживявания. Не всяко завършено творческо дело е в състояние да ги породи. А това, струва ми се, е най-добрата атестация и за живия, и за умрелия. През тридесетте години, когато комсомолският литератор застана на боеви пост в Съветските ежедневници, художественият критерий се налагаше като основно изискване на социалистическата литература. Появяваха се творби, които обществено ги наложиха. Но в теоретическата мисъл продължаваше инерцията на социологичните формули, на ле вичарската догматика, на назидателните поучения.