Словакия

Следвоенните двадесет години представляват период, през който българската литература се приема с твърде голям интерес. Неправилно ще бъде обаче да твърдим, че в Сло вакия преди двадесет години българската литература е била непозната или пък за нея е знаело съвсем малко. Словашката литература до голяма степен е подготвена за този нов период благодарение на традицията, създадена от Шафарик и Колар, а в по-ново време разширена и съживена от Ваянски и Захей - този неуморим апостол, станал в края на миналия и началото на сегашния век живата връзка между двете литератури, подготвена благодарение на преводите на българска революционна поезия, направени от Павол Хоров по време на Втората световна война и благодарение на дейността на българските студенти B Братислава и тяхното участие в Словашкото народно въстание. Традицията на жив интерес към българската литература - традиция, която води началото си от Ваянски (като автор на книгата „София- Плевен") и от Захей като преводач на произведения от Иван Вазов, не замира и през „глухото“ време между двете световни войни, макар и в неща като преводаческите фрагменти на поета Владимир Рой и в пре вода на „Харитининият грях" от Ана Каменова, направен от Йесенска и излязъл през 1938 г.