детската

На 25 февруари т. г. Научният съвет при Института за литература разгледа първия том от сборника „Проблеми на Детската литература". Материалът на сборника е разпределен в три раздела: Общи въпроси", "Очерци и студии" и Из историята на периодичния печат". Рецензентът Симеон Султанов намира за похвална инициативата на авторите, които за пръв път у нас се заемат със съставянето на сборник със студии и очерци по въпросите на детската литература. Макар и твърде закъснял, този сборник все още не обхваща всички автори, писали за деца, и не изчерпва всички въп роси на детската литература, тъй като го- дини наред малко се е работило в това на- правление. Султанов подробно разглежда трите раз- дела на сборника. В първия са включени статиите: „Към системно и основно про- учване на детската литература" от Кръстьо Генов, „Оптимистичният характер на детската литература" от Иван Попиванов и „Възпитателното значение на фантастична та приказка" от Жечо Атанасов. Рецензентът намира, че статията на Генов има програмен характер и в нея са набелязани ре108 дица проблеми, които стоят пред българ ските литературоведи. Султанов изтъква необходимостта от сериозни допълнения към тази статия, особено по въпросите, свързани с нашата съвременна детска ли тература и художествено майсторство. В бележките си за статията на Попиванов Рецензентът сочи интересния и важен проблем за оптимизма в детската литература и намира, че авторът недостатъчно убедително държи на своята теза, че не Може да се говори за критически реализъм в произведенията за най-малките" и пре поръчва да не се изпада в увлечение при анализите на някои стихотворения. Сту дията на Атанасов, която от гледна точка на педагога поставя проблемата за въз питателния характер на приказката" може да има по-голяма стойност, ако се задъл бочат и илюстрират мислите на автора с по-интересни примери от детската литература.

Когато се опитвам да си представя пътя на детската ни литература от Де вети септември до днес, преди всичко си спомням думите на Г. Димитров в писмото му до СБП от май 1945 г.: „... Милиони деца и юноши - писа тогава нашият безсмъртен вожд - се нуждаят от доброкачествена детска и юношеска литература." Това бе една недвусмислена оценка и същевременно една неотменна за дача. И литературата за деца като неразделна част от общата ни художествена литература се изправи пред нови исторически задачи, които победата на Де вети септември постави: възпитанието на подрастващите поколения в комуни стически дух стана нейно основно назначение - най-отговорното и най-бла городното назначение, каквото е могла да има от първите си стъпки досега. Разбира се, творческото осъществяване на тези задачи бе немислимо без опората в най-добрите демократични и реалистични традиции на литерату рата ни от миналото. В нова обстановка, при променени и коренно проме нящи се условия обаче традициите трябваше не просто да се следват, но и да се развиват и обогатяват. Върху основата на новите факти и явления в действителността, върху основата на новите насоки и тенденции на общественото развитие. А по своята същност тези нови факти и явления, насоки и тенденции качествено се отли чаваха от фактите и явленията, насоките и тенденциите в развитието на доде ветосептемврийското, т. е. на старото, капиталистическото общество. Ето защо по-нататъшният развой на литературата ни трябваше да се изрази основно идейно-художествено преустройство, свързано с дълбоките качест вени изменения в цялостния ни живот. B Девети септември не възстанови само правата на реализма в литературата ни, не освободи само перата на частните, демократично настроените, прогре сивните български писатели от ограниченията на миналото. Девети септември даде на литературата ни като единна национална литература нова основа на развитие, ново съдържание, въоръжи я с нов основен метод - метода на социалистическия реализъм, - разкри пред нея необикновен жизнен материал, какъвто литературата ни в миналото не познава, вдъхнови я нови идеали. Започна един сложен и в някои отношения мъчителен, изключително благотворен и плодотворен процес. който в своята съв купност бележи нов, по-висок етап в развитието на художественото ни слово. За да се тръгне напред и по-нагоре, естествено следваше да се отхвърлят C HO вредните наслоения от миналото, да се разчисти пътят от бурените.

По времето, когато д-р Кръстев започва своята литературно-критична дей ност, нашата детска литература има вече известни традиции: няколкото пе риодически издания по време на Възраждането и гневните или примири телни отзиви за тях от Ботев, Каравелов, Блъсковци, Марко Балабанов стихосбирките на Васил Попович, Марко Балабанов, Иван Вазов, П. Р. Сла вейков през 80-те години; първите детски списания след Освобождението Успоредно с появата на „Мисъл“ и неговото укрепване у нас започва бързо „производство" на детска поезия, а по-късно и на белетристика за деца. Необходимостта от подобна книжнина за извънучилищен прочит привлича към творчество не само утвърдили се в литературата за възрастни, но и хора с явно отсъствие на литературни заложби. Тези „писатели" са заварили една директно-дидакти чна възрожденска традиция, която улеснява поетическите им набези, защото няма нищо по-лесно от това да оправдаеш литературните си грехове с традицията, особено по онова време. А и малко са били онези, които са искали обяснение за подобни грехове. с B Когато се съпоставя дидактичната детска поезия през Възраждането бледите и подражания през 80-те и 90-те години, е необходимо едно уточняване. Дидактизмът в поезията за деца през Възраждането има своите корени просветителската дейност за „свестяване“, за „пробуждане" на българина от тежкия „сън“ на безпросветността. Стихотворенията с такава тематика (лириката е основен литературен род в творчеството за деца дори дълго след Освобождението) са били предназначени еднакво за всички социални и дори възрастови групи на българското общество. Възрожденската детска поезия компенсира своето формално несъвършенство и изведеното на повърхността нра B воучение със своята искреност, подсказана ни дори от милата наивност на овла дения от високи идеали автор. Ако възрожденската детска поезия се възприема от целокупното българско общество като истинско откровение и е задоволя вала и нравствените, и естетическите изисквания на това общество-дете, то края на 80-те година на подобни творчески прояви започва да се гледа с недоверие. Това недоверие е възпитано още в последните години преди Освобождението от неукротимите пера на Ботев и Каравелов.

Все по-често напоследък се обръщаме към теоретическите проблеми на този клон от изкуството на писаното слово, търсим причините за неговата поява и вис торически, и в социален, и в естетически план. Всяко сериозно теоретическо осмис ляне на детската литература трябва неизбежно да се върне към нейната история, към началото й, за да открие там предчувствието за появата й и първите и стъ пки. Защото в началото са събрани като във фокус и най-ярко се открояват причините, зависимостите и обусловеността на подобни явления. Детската литература е късно явление в литературния процес. Появила се е в определен период от историческото и духовното развитие на народите, изви кана на живот от конкретното социално битие на обществото. В този смисъл е любопитна една съпоставка на първите прояви на детската литература в Европа и у нас. Такава съпоставка ще направи по-убедителни мотивите, изводите, обобщенията, общовалидните истини, които могат да се извлекат от нея. Появата на литературата за деца е уникална в своята необичайност: преди да има детски творби, има възгледи за ползата от възможното тяхно същест вуване. Първите възгледи за детската литература изпреварват своя предмет - откриваме ги в педагогическия роман на Жан-Жак Русо „Емил, или за възпитанието" - 1762 г. В този роман именитият философ и идеолог на Френската буржоазна революция излага своите разбирания не като естетическа система за спецификата на детската литература (такава литература още е нямало), а като възглед за възможността да бъдат използувани произведенията на художестве ната литература във възпитателния процес. Следователно това са част от педагогически теоретизации, появили се, за да осмислят едно, станало вече попу лярно, явление в педагогическата практика - безотговорното и немотивирано използуване творбите на древните класици, на Лафонтеновите и други басни И на тогавашната художествена литература с брутални дидактически намерения. Литературната действителност не е предлагала на децата богат избор. Доста колоритна картина в това отношение представляват откровенията на Гьоте в „Поезия и истина“, където той разказва за мястото, отделяно на детските литературни занимания в родината си. Картината е била еднаква навсякъде. Дори доста по-късно настолна книга на децата са били съчиненията на древните. Когато обсъжда качествата на елинската и римската класическа литература като детско четиво, Русо им отдава заслуженото. Литературата на древна Елада и Рим му помагат да защити своя генерален възглед за природосъобразността и при коментара на детското четиво. Според него „древните са по-близо до природата и техният гений е по-самостоятелен", у тях има известна първичност на вкуса, продиктувана от първичността на светоусещането, което не е обреме нено от комплексите на цивилизования човек.

Няма да сгрешим, ако посочим, че фолклорните години на българската дет ска литература са всъщност и години на обособяване на разказа и повестта ка то отделни равноправни жанрове. Каралийчев има щастието и в детския разказ да сътвори непосредствено неща от самия реален свят. Каралийчев, въпреки че е приказник, по виждане и по цялостна нагласа имаше възможността да въ веде и реални герои - старци, сираци. Вярно е, че героите му живеят в романтичен свят, но този свят поначало е светът на българската природа, на бъл гарското село. Каралийчев и в разказите си не се отдели от приказното, което се налага от присъствието на самата природа, от нежните поетични души, кои то обичат хората. Симеон Султанов е посочил, че Каралийчев винаги разказва със свежест и непосредственост, характерна за първото виждане. Критикът изследва езика на големия писател. Той доказва, че и когато приказникът навлиза в разказа, отново прибягва до думите, които са цветни като дъгата, звучни като старинна музика, дъхави като цветята. И в разказите му силата идва от дълбочината на вековете, през които българинът живее на своята земя. Главното действуващо лице на неговите разкази е всъщност българската нива. На нея се труди орачът, той милва с длан потните чела на воловците, които за тъват до колене в чернозема на Тракия и пъшкат из Дунавската равнина. Наред със земята Каралийчев предава как тупти топлото сърце на нашия селянию. И в детските си разкази той оживява пръстта, която ражда хляба на българите. Каралийчив с разказите си „Земята на българите“, „Сеитба“, „Сърце“, „Дру гари“, „Един чувал тикви“, „Една малка душа иска да лети“, „Малкият бе ломорец“, „Гостенчета“, „Българчета“, „Рибарите от Св. Иван" и особено с историческите си творби „Заветът на Хан Кубрат“, „Хан Омуртаг“, „Пустин- никът“, „Предател“, „Наказание" заставя малките си читатели да стоят на ко лене пред земята на българите и да целуват нейната корава невидима десница. Навсякъде се чувствува мирисът на нашата земя: „Слънцето, скрито зад високия хълм, където е кацнал манастирът „Света Марина", запали небесен пожар. Далечният бял манастир пламна. "