повестта

Разширяването на обсега на вътрешния монолог се наложи от стремежа към една нова, по-модерна проза и красноречиво показа, че индивидуалният художе ствен метод е своеобразна проекция от основните тенденции в литературата на определено стъпало от нейното развитие. В развитието на българската литература още при Антон Страшимирова вътрешният монолог разчупи рамките на психологическата характеристика и пое върху себе си нови функции. Промяната в традиционното възприемане на вътрешния монолог продължава и сега, като приема други форми. Етап в този процес е повестта „Пътища за никъде" на Богомил Райнов, където той е основен композиционен елемент. Разглежданото произведение е изградено върху контрапунктното прилагане на вътрешния монолог на героя спрямо авторовото повествование. Тогава какви ни са основанията, за да твърдим, че вътрешният монолог е скелетът на композицията? При изясняването на този въпрос не трябва да се ограничаваме само до преценка на количественото преобладаване. За ръководещ принцип приемаме единството между форма и съдържание на литературното произведение. Предмет на изображение в повестта е онзи напрегнат момент, когато човекът търси своето лично и обществено осъществяване през преживените години. В самата ситуация има силен психологически конфликт, който може да намери разреше нието си единствено в самоанализа. При създаването на една художествена реалност и разказът на автора, и разказът от името на героя са еднакво естетически удачни, но в разглежданото произведение, съобразно с поставените в него проблеми, вътрешният монолог е по-действеното средство за организация на творбата. Това се доказва от самата структура на произведението. Всички нейни компоненти са функционално подчинени на вътрешния монолог. Приели, че върху вътрешния монолог се строи композицията на повестта „Пътища за никъде“, ние автоматически елиминираме сюжета като формообразуващ елемент. Това означава, че авторът не описва пряко събития, свързващи определени социално обусловени персонажи посредством интрига в конкретни взаимоотношения. Продължавайки тези разсъждения, ние логически ще стигнем до извода, че обект на авторово описание е вътрешният монолог, който заедно с потока на съзнанието е естетическият „отпечатък“ на психиката на героя. Това е вярно, но е само част от истината. Ето какво показва конкретният анализ на повестта:

С пълно право Елин Пелин се смята не само за най-яркия представител на критическия реализъм в българската литература, но и за един от най-добрите майстори на художественото слово. „Елин Пелин, като изключим Ботев - пише Георги Караславов, - даде най-съвършения български език, ненадми нат и досега от никой български белетрист. Бидейки неразривно свързан живота на народа, Елин Пелин овладява в тънкости богатството и особеностите на народната реч, но не остава на равнището на народната езикова сти хия, а успява да я слее с постиженията на художествено обработената реч, каквато е речта на П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ив. Вазов и други представители на българската литература от тая епоха. Езикът на Елин Пелин е сплав, получена от творческото усвояване и художественото преобразуване на народната реч и художествено обработената реч на неговите пред шественици и съвременници. Елин Пелин разглежда развитието на езика като настъпателен процес, при който по вътрешна необходимост той се чисти от чуждиците и постоянно се обогатява. „Езикът сам по себе си - казва Елин Пелин в едно интервю - расте, чисти си, обогатява се. Той е жива сила, а не нещо механическо, та да го чи стим, да го обковаваме, да изваждаме един пирон и на негово място да туряме нов и т. н. "2 Елин Пелин отдава голяма важност на проблема за чистотата на езика, но смята, че борбата против чуждиците не бива да се води механически, а съзнателно, като се изхожда от потребностите на самия език. Според него стремежът към чистота на езика от страна на писателя е едно голямо достойнство". Отличен познавач на българския език, Елин Пелин сесе стреми да използува пълно богатите му запаси. У него не съществува склонност към словотворчество. Според Ст. Младенов само прилагателните острорезен („Елка разбра всичката острорезна студенина на тоя огън“) и любогреен („любогрейната топлина на общото огнище") могат да се разглеждат като авторови неологизми. Възгледите на Елин Пелин за литературния български език не са наме рили израз в статии и изказвания, а са отразени в художественоезиковата му практика. От една страна, той старателно издирва и внася в литературната ски 32 1 Г. Караславов. Избрани произведения. Т. 9. С., 1958, с. 236. 2 Ел. Пелин. Събрани съчинения. Т. 10. С., 1958, с. 368. 3 Пак там. 4 Ст. Младенов. Българската реч в произведенията на Елин Пелин. - Балкан преглед, г. III, 1948, кн. 8, с. 608, 611. реч хубави народни думи, чието значение е напълно ясно за всички българи (например прискимтя, изсумтя, пребрадка и др.), а, от друга страна, остава чужд на диалектизмите, чиято употреба е териториално ограничена. В беле тристичните му произведения не се срещат тясно регионални думи или ако все пак такива думи има в някои произведения, присъствието им е художествено обусловено.

Няма да сгрешим, ако посочим, че фолклорните години на българската дет ска литература са всъщност и години на обособяване на разказа и повестта ка то отделни равноправни жанрове. Каралийчев има щастието и в детския разказ да сътвори непосредствено неща от самия реален свят. Каралийчев, въпреки че е приказник, по виждане и по цялостна нагласа имаше възможността да въ веде и реални герои - старци, сираци. Вярно е, че героите му живеят в романтичен свят, но този свят поначало е светът на българската природа, на бъл гарското село. Каралийчев и в разказите си не се отдели от приказното, което се налага от присъствието на самата природа, от нежните поетични души, кои то обичат хората. Симеон Султанов е посочил, че Каралийчев винаги разказва със свежест и непосредственост, характерна за първото виждане. Критикът изследва езика на големия писател. Той доказва, че и когато приказникът навлиза в разказа, отново прибягва до думите, които са цветни като дъгата, звучни като старинна музика, дъхави като цветята. И в разказите му силата идва от дълбочината на вековете, през които българинът живее на своята земя. Главното действуващо лице на неговите разкази е всъщност българската нива. На нея се труди орачът, той милва с длан потните чела на воловците, които за тъват до колене в чернозема на Тракия и пъшкат из Дунавската равнина. Наред със земята Каралийчев предава как тупти топлото сърце на нашия селянию. И в детските си разкази той оживява пръстта, която ражда хляба на българите. Каралийчив с разказите си „Земята на българите“, „Сеитба“, „Сърце“, „Дру гари“, „Един чувал тикви“, „Една малка душа иска да лети“, „Малкият бе ломорец“, „Гостенчета“, „Българчета“, „Рибарите от Св. Иван" и особено с историческите си творби „Заветът на Хан Кубрат“, „Хан Омуртаг“, „Пустин- никът“, „Предател“, „Наказание" заставя малките си читатели да стоят на ко лене пред земята на българите и да целуват нейната корава невидима десница. Навсякъде се чувствува мирисът на нашата земя: „Слънцето, скрито зад високия хълм, където е кацнал манастирът „Света Марина", запали небесен пожар. Далечният бял манастир пламна. "