Разказът и повестта в детската ни литература между двете световни войни

Няма да сгрешим, ако посочим, че фолклорните години на българската дет ска литература са всъщност и години на обособяване на разказа и повестта ка то отделни равноправни жанрове. Каралийчев има щастието и в детския разказ да сътвори непосредствено неща от самия реален свят. Каралийчев, въпреки че е приказник, по виждане и по цялостна нагласа имаше възможността да въ веде и реални герои - старци, сираци. Вярно е, че героите му живеят в романтичен свят, но този свят поначало е светът на българската природа, на бъл гарското село. Каралийчев и в разказите си не се отдели от приказното, което се налага от присъствието на самата природа, от нежните поетични души, кои то обичат хората. Симеон Султанов е посочил, че Каралийчев винаги разказва със свежест и непосредственост, характерна за първото виждане. Критикът изследва езика на големия писател. Той доказва, че и когато приказникът навлиза в разказа, отново прибягва до думите, които са цветни като дъгата, звучни като старинна музика, дъхави като цветята. И в разказите му силата идва от дълбочината на вековете, през които българинът живее на своята земя. Главното действуващо лице на неговите разкази е всъщност българската нива. На нея се труди орачът, той милва с длан потните чела на воловците, които за тъват до колене в чернозема на Тракия и пъшкат из Дунавската равнина. Наред със земята Каралийчев предава как тупти топлото сърце на нашия селянию. И в детските си разкази той оживява пръстта, която ражда хляба на българите. Каралийчив с разказите си „Земята на българите“, „Сеитба“, „Сърце“, „Дру гари“, „Един чувал тикви“, „Една малка душа иска да лети“, „Малкият бе ломорец“, „Гостенчета“, „Българчета“, „Рибарите от Св. Иван" и особено с историческите си творби „Заветът на Хан Кубрат“, „Хан Омуртаг“, „Пустин- никът“, „Предател“, „Наказание" заставя малките си читатели да стоят на ко лене пред земята на българите и да целуват нейната корава невидима десница. Навсякъде се чувствува мирисът на нашата земя: „Слънцето, скрито зад високия хълм, където е кацнал манастирът „Света Марина", запали небесен пожар. Далечният бял манастир пламна. "