рецепция

Съвременното марксистко сравнително литературознание има твърде обширен предмет на изучаване, който обхваща както конкретните национални особености на отделните литератури, така и литературните взаимодействия, които са специфична черта на нашата действителност, произтичаща от засиленото обшуване между народите, от масовите преводи, от неимоверното разрастване по брой и тираж на средствата за масова информация, от изучаването на чужди езици и т. н. Гамата от изследвани проблеми обхваща литературните контакти и формите на взаимодействие между литературите, въпроси от психологията на творчеството и рецепцията на литературата от страна на читатели и критика, творческото общуване между писатели и творци и проучването на общи сюжети и мотиви, издирване на обусловеността на литературните взаимодействия - исторически, социологически и психологически предпоставки. Всеки от споме натите проблеми не е прост, еднопланов, а многопластов комплекс от много компоненти и различни аспекти. Специфичен проблем на сравнителното литературознание е проникването (усвояване, възприемане, рецепция) на литературата на една страна в друга. Това е закономерен процес, който се отличава с многообразие на форми и изходни точки. Неговата сложност произтича както от широката гама от явле ния, които културната обмяна в настоящата епоха обхваща, така и от факта на непримирима борба на идеологическия фронт. Към процеса на рецепцията на една литература ние причисляваме преводите на различни литературни произведения и тяхната интерпретация от страна на литературната критика, контактни връзки между литературите, вкл. личните контакти на авторите със съответната страна и нейни представители, явления от типологично естество, влиянието на литературата на едната страна върху тази от другата, тенденциите на разви тие на съответната литература, изборът на определена тематика от страна на издателствата и т. н. Взаимодействието на съвременните литератури не протича в затворена сфера като междулитературен обмен на художествени ценности. Този процес се осъ ществява по различни начини, докосвайки много страни на обществения живот. Особеностите на епохата - стремежът на народите към мирно съвместно съще ствуване и непримиримата идеологическа борба - дават също своето отражение върху сферата на културата и изкуствата.

Литературната рецепция не става само чрез непосредно възприемане на художественото произведение или чрез въздействието на средата. Тя се извършва ис помощта на литературната история, на литературната критика, на литературната теория. Литературната история се занимава с фактите на миналото. Тя изучава литературните явления, които вече са протекли и са се завършили в себе си. Те продължават да въздействуват и в съвременността, но вече във връзка с конкретните тенденции на живота. Обстоятелството, че са съществували преди години, че са протичали при определени условия, прави тези факти исторически. Те са исторически и с текста (езиковата структура), и с образната си система, и с идейното си съдържание. Те са обаче надисторически", доколкото са в съвременността и се допълват и обогатяват от нея чрез една нова рецепция. Миналото като художествено усвояване идва у нас, за да просветли нас самите чрез протеклия живот. В същото време то изпитва въздействието на настоящето, среща се с него и се влияе от него. Така се създават у читателя духовни мостове минало - настояще и даже минало - настояще бъдеще. Завещаните устойчиви ценности започват да живеят през настоящето и даже като поглед към бъдещето, макар и да са създадени в миналото. Такава е специфичната позиция, създавана у обикновения възприемател. Тя обаче се откроява най-добре чрез литературната история, помагаща на съвременното възприемане. Литературната история работи всякога с фактите и остава в тях. Тя всякога трябва да е обективно точна. Същевременно тя има правото и на избор, на позиция, т. е. не затъва във фактите, а като схваща релефа на историческото развитие, изразява свое отношение. Конкретно като наука тя се насочва към няколко важни явле ния: занимава се с общите процеси, изследва направленията, изучава смяната на жанрови структури, на поетики и стилове, извежда характеристики на отделни писатели. И, разбира се, стреми се да установи дълбоката зависимост между литературата и обществото, между съдържание, поетика и текстови структури и цялостното развитие на духовния живот. При това разнообразие на проблематиката тя е все вярна на общите си изисквания: да е точна, да борави с конкретни свидетелства, да съди за явленията и за тяхната промяна, като се придържа о реалността на фактите. Тя не допуска или поне предполага, 59 че не бива да допуска т. нар. импресионистичен подход, т. е. подбор и интерпретация само по лични предпочитания, макар че има правото на избор и на позиция.

В общата система на литературата се открояват три главни компонента: писател - произведение - читател (рецепиент). Текстът на произведението „очаква" читателското съзнание, читателската рецепция, за да се възбуди и оживи. Това налага рецепцията да се изучава, както се изучава и творческата личност или историческото битие на литературата. Читателят е провокиран при възприемане на художествена творба: той съзерцава образите, разсъждава по въпроси, повдигнати от тях, изживява чувства - чужди и свои нови. Той се включва цялостно в този процес, като текстът се оказва „посредник“ между читателското съзнание и онова, което е вложено в творбата и което може да се възсъздаде чрез въображение, чрез чувства, интелект и личен опит. Процесът на възприемане е не механичен, а творчески. Това е предпоставено освен от образната система, която трябва да се възсъздаде, но и от апелативността на художественото произведение. Няма произведение, което да не апелира към нещо. Ответната страна на този апел ечитателското съзнание. Неговата заангажираност като възпроизвеждащо и мислещо определя и пълнотата на художественото възприемане. Всякога при срещата с текст се появява един „хоризонт на очакване“, който се стеснява или се разширява според възможностите на читателя да възприема. В „Аналитика на красивото" Кант пише: „Всеки трябва да се съгласи, че онова съждение за красивото, в което се примесва и най-малкият интерес, е твърде пристрастно и не е чисто съждение за вкус. Трябва ни най-малко да не сме заинтересовани от съществуването на вещта, да бъдем съвсем безразлични в това отношение, за да играем ролята на съдия по въпросите на вкуса.“ И още: ... . единствено харесването от страна на вкуса към красивото е незаинтересовано и свободно харесване; защото никакъв интерес, нито този на сетивата, нито този на разума не принуждава към одобрение" Кант е прав относително, доколкото само сочи безкористния характер на красотата и на съзерцанието, основано на свобода. Но неговата мисъл, взета буквално, е неточна, тъй като възприемането е всякога заинтересовано, то пробужда възпроизвеждащото въображение (интереса към фабулата например), чувства и отношения, носени и от текста.

Когато пред проф. Шишманов Иван Вазов си спомня годините, прекарани в Пловдив, предава накратко и историята на „Българска христоматия": „В това време у Величкова възникна идеята да съставим една христоматия за по-горните класове на гимназията. Тая идея бе възпри ета и от издателя Манчева. Като другар в своята работа Величков покани мене и аз охотно приех. За образец ни послужи Галаховата христоматия. Освен Галахова ползувахме се и от френски учебници, и от сборниците на Гербеля, и от други някои руски издания". 1 А ето как е формулирана задачата тогава (през 1884 г.) в „Предговора" - да се поднесе „сбор от образци от списа нията и великите европейски списатели..., както и образци от всичко, каквото имаме добре на писано на родний си език". Казано е скромно и ясно. Но същевременно в края на същото преди словие е включена и репликата, която отразява съзнанието за поетата отговорност, за преодо лените трудности, за смисъла на постигнатото - мъчен и нов за литературата ни труд". Всъщност става дума за едно уникално издание - за „най-дебелата книга в българската книжнина от това време според К. Иречек, за едно крупно за тогавашните условия дело" според Милена Цанева. „Българска христоматия“ е отпечатана точно преди сто години в Плов див от издателя Д. В. Манчов. За съжаление у нас интересът към издания от подобно естество - христоматии, антологии, библиотечни поредици, към съдбата на отделни книги, на дадени издания, вестници и списания - е твърде рядко срещан и не преминава в задълбочената им литературоведческа интерпретация. Така можем да си обясним защо досега „Българска христоматия" не е характеризирана като явление, защо не са осмислени мястото и ролята и в културния процес на 80-те 90-те години. Може би и защо не е преиздавана. Но у нас липсват сериозни статии дори за такива интересни антологии като издадените от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов, от Г. Бакалов, Ив. Радославов, Г. Милев, Хр. Радевски, липсват монографични проучвания за „Периодическо списание“, „Читалище“, „Български книжици“, „Сборника за народни умотворения", „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Златорог"... Няма да привличам примери от чуждите литерату ри. Ще се огранича само с опита да характеризирам отделни страни на „Българска христоматия", да погледна на нейната съдържателна и въздействена същност като въплъщение на творческообобщаваща, а и на критическа рецепция на новобългарската литература дотогава. Тя не е просто една от поредните „Христоматии“ и „антологии" - тя е първата. И нещо друго - не е със тавена от скромни книжовници като Ст. Костов, Д. Мишев и Ц. Дерижан, а от изтъкнати участ ници в непосредния литературен процес. Техният подход, демонстриран вкус, пристрастия и антипатии почиват колкото на интерпретаторски и обобщаващи начала, толкова и на субективнолични основи. Сблъскват се и с трудности от чисто техническо естество. Дотогава липсват съб рани или избрани съчинения на възрожденските автори, липсват обществени книгохранилища, където да се запознаят с тяхното творчество, където да е събран и систематизиран периодич ният печат.

The primary carriers of translations and criticism of British literature in Bulgaria in the second half of the 19th century and up to the 1950s are not books but rather periodicals. The current study discusses the reception of British literature in Bulgaria in Bulgarian-British Review; a monthly magazine issued from 1927 to 1940 in Sofia. The priority of the magazine is to reflect the economic and political situation in Bulgaria for the British audience and to encourage the economic relations between Bulgaria and Britain. The publications addressed to the Bulgarian reader include some of the first articles on British literature in Bulgaria. These articles' authors are clearly not literary scholars but they have a pronounced stand on literary subjects and do not fear to oppose renowned British critics. As a result, their observations on British literature are decades ahead of their times. In Bulgarian-British Review, Costadin Chakarov and Nikolay Donchev praise the literary talent of D.H. Lawrence at a time when his novels were forbidden in Britain. There is reason to believe that Chakarov's and Donchev's articles encouraged the translation of D. H. Lawrence in Bulgaria and as a result his novels were published in Bulgaria quite early. Anna D. Vesova describes Dickens and Thackeray as "humorists". She also claims that George Eliot's strength as an author lies in her scientific methods of psychological analysis, which British critics claim to be a flaw, years before Eliot took her place in critical studies in Bulgaria. In Bulgarian-British Review, Donchev publishes some of the first articles on the reception of British literature in Bulgaria - he lists the authors and works translated at the time, sometimes mentioning the translator and the source language; he provides a study on the plays by British playwrights that have been on Bulgarian stage; he also studies the influence of British on Bulgarian authors. In Bulgarian-British Review, Vera Guevgelieva writes a comparative article on the lives and works of Robert Burns and Khristo Botev for an English-speaking audience. The articles on British literature in Bulgarian-British Review are many and they discuss different authors, periods and genres. Apparently, the magazine had an important role in the reception of British literature in Bulgaria, as well as a significant contribution to the Bulgarian culture at the time.

The paper examines the forewords and afterwords and their influence on the reception of Uncle Tom's Cabin by Harriet Beecher Stowe during different periods of its publication in Bulgarian. Approved as a certain genre form during the time of Bulgarian National Revival, when there was a limited number of articles and papers on specific literary or political issues, the preface was loaded with some extra features. Through its presentations of the cultural context in which the different translation of the novel appeared we can trace some of the stages in the critical perception of the work. Afterwords of the novel appeared much later - after 1944 - and operated in the other ideological environment trying to correct the interpretation. The aim of the presented paper is also to identify some important moments in the development of these paratexts with their first references to the author, the importance of the work, its impact and its reception in the light of changing social and political conditions.