Англия

В кн. 7 на авторитетното съветско спи сание привлича вниманието теоретическата статия на Лидия Гинзбург „За документалната литература и за принципите на изграж дане на характера". Обект на разглеждане е документалистиката, която представлява голяма част от всяка национална култура и започва да придобива все по-голямо значение - това са мемоа ри, исторически наблюдения, биографии, писма и всевъзможни есеистични жанрове". Авторката подчертава, че през XIX в. границите между чистата“ и документалната литература са вече размити. След като посочва отличителните белези на характера в документалните жанрове, авторката пише: „От писмата и дневниците към биографиите и мемоарите, от мемоарите към романа и повестта нараства естетическата структур ност... От тази гледна точка писмото и романът представляват различни степени от изграждането на образа на личността и на всяка от тези степени в изграждането задъл жително участвува естетически елемент." След общите постановки Гинзбург преминава към разглеждане на някои принципи на съвременната психология и изтъква на първо място динамичното схващане за личността. Гинзбург проследява развитието на идеята на Уйлям Джеймс за множестве ността на социалните личности в един индивид и на Юнг, който лансира концепцията за маската, спира се на опитите на някои структуралисти да въведат своя терминология за определени понятия, без да изменят съ ществено тяхното съдържание и функции. Гинзбург има интересни мисли за характеристиката на социалния тип, но подчер тава, че душевният живот на индивида не се покрива от една типологическа формула, нито дори от много формули. „Тези формули не бива да се разглеждат като психологическа реалност, а само като условен образ, модел, проявяващ функциите на човека или господствуващите, ключовите признаци на неговата личност и поведение. Тези фор само мули не са изображение на човека, а опорни точки за неговото опознаване." Ав торката на статията споменава за опита на Сент-Бьов и по-късно на Иполит Тен да направят кръстоска на историята с психологията. Биографията на Михаил Бакунин е удачен пример за илюстриране търсенията на Гинзбург и тя отделя широко място, за да анализира главните етапи и преображе нията на тази сложна личност. Мемоарите на Сен Симон дават възможност на еруди раната теоретичка да извлече от тях точни наблюдения и обобщения. Може ли кралят да бъде обект на социална типология? Отговорът на този въпрос е довел авторката на статията до оригинални мисли за личността на Людовик XIV и за монарха като съчетание и сблъсък между формулата на средния човек с умерени делови качества и форму лата на обоготворилия се славолюбец. В кн. 7 са поместени няколко статии, посветени на различни въпроси от миналото и настоящето на руската и на съветската литература. „Ленин и проблемите на теорията на реализма" от А. Иезуитов, „Исто рията на един спор от годините на револю цията" от Н. Трифонов, „Ранният Леонов" от Г. Белая, „Възвръщането на Баратински" от Ст. Расадин и др.

Цайтшрифт фюр славистик" е списание за славянски литератури и езици, издавано под редакцията на проф. д-р Х. Бийлфелд. Списанието излиза в шест книжки годишно и публикува материали върху проблемите на славянското литературознание и езикознание. През 1972 г. списанието ще навлезе в своята седемнадесета годишнина. Кн. 6/1971 предлага няколко материала, посветени на творчеството на Достоевски. Между тях личат студията на Георгий Фридлендер от Института за руска литература към Съветската академия на науките в Ленинград, озаглавена „Идеал и реалност в естетиката на Достоевски“, както и изслед ването на Юрий Ман от Института за све товна литература „Максим Горки" в Москва „Романтиката в ранното творчество на Достоевски". Интерес представлява също студията на д-р Клаус-Дитрих щедке от Хумбол довия университет в Берлин под наслов Дяволско време и златен век - изображение и притча в романа на Достоевски „Бесове" (K. Städtke,,, Teuflische Zeit und Goldenes Zeitalter - Abbild und Gleichnis in Dostoevskijs „Dämonen"), която ще разгле даме по-обстойно. В романа на Достоевски „Бесове", според автора един от най-бойките и същевременно най-спорни романи в световната литература, са концентрирани индивидуалните и обществените конфликти на една епоха. Трагичните събития в едно московско предградие през есента на 1869 г., а именно убийството на студента И. Иванов, член на тайната организация „Народна разправа", от ръководителя на организацията С. Нечаев и негови помощници, дават подтик на писателя да създаде една своеобразна хроника, която същевременно придобива смисъла и на притча за мястото на човека между доброто и злото, между бога и сатаната. В тези рамки Достоевски влага своите социал-психологиче ски и философски схващания за вътрешната раздвоеност на човешката личност, на човешкото съществувание като резултат на неговата неотменна обвързаност с опре 114 делени, исторически създадени обществени структури и на идеалната представа за сми съла на живота. В романа „Бесове" се съкра щават радикално измеренията на пространството и времето. Дистанцията между изображението на епохата и притчата обуславя наличието на една многозначност, която според автора прави проблематична всяка претенция на критиката за тоталност на интерпретацията. На тази майсторска творба на Достоевски е присъща тектониката на античната драма. Твърде ограниченото по отношение на времето и пространството дей ствие протича с прецизността на механизма на адска машина. Както в античната траге дия, така и тук в края на романа се достига до възстановяването на първоначалното равнсвесие. Тук обаче липсва онова „очистително" въздействие, катарзисът, на който Аристотел е гледал като на съществен елемент на жанра. В романа „Бесове" сякаш се е разпаднал онзи космос, онзи световен порядък у древните, който винаги е встъпвал отново в правата си, след като съдбата е нанесла своя унищожителен удар върху предизвик ващия я индивид. Кризата на индивидуалното съзнание произтича в романа на Достоевски от кризата на обществения строй. В структурата на „Бесове" освен елементи на класическата трагедия могат да се от крият според автора и черти от класическия европейски роман. Допирни точки могат да се търсят с „Жил Блаз" на Лесаж, както и с английския сатиричен роман на XVIII в. С тези две позовавания - на античната трагедия и на сатиричния приключенчески роман - се насочва вниманието, смята авторът, само към две главни стилови плоскости, които се обединяват в романа в една своеобразна синтеза.

Кн. 7 на сп. „Твурчошч" поднася нови стихове на Ярослав Ивашкевич, превод на откъси от „Желязното писмо на Борис Пастернак и неизвестната досега кореспонденция на Джоузеф Конрад, снабдена с предго вор, озаглавен „Романтичният Конрад" от Здзислав Найдер. Особен интерес буди статията на писателя и лекар Витолд Юлюш Капушчински „Човекът или хуманистът в космоса?". В началото на своята статия авторът поставя въпроса, дали е дошло вече време да помислим за необходимостта от научнохуманитарната революция, когато научнотехническата революция едва е започнала в Полша. Той смята, че все пак вече е дошло време да се постави този въпрос с цялата му тежест. Колкото по-бързо става техническото развитие, толкова повече свободно време имат хората и от основно значение е да използуват това време съгласно принципите на хуманизма. Три са според автора условията за хуманизиране на живота ни. Първото е възможността да се участвува безкористно в света на културата - миналата и съвременната. Културните ценности трябва да доминират в оформяването на психиката и съвестта на човека над утилитарните и специалистичните. Второто условие изисква възможност за взаимно споразумение във всички области на живота. Хуманизмът - това е априорното благоразположение към хората от друга народност, взаимна толерантност, отсъствие на фанатизъм, свобода на съвестта, на избора на работа и почивка; борбата за идеите да става с единственото оръжие, достойно за човека: с мисълта и словото. Хуманизмът е също в чувството за хумор, което липсва на фанатиците и хората, обхва нати от жажда за абсолютна власт. Трето условие е възможността да съзерцаваш произведенията на изкуството, човешкия свят, космоса и себе си. Враг на такова съзерцание са както хаосът и анархията, така и „йерархизираната дисциплина на маршируващите редици“. Съзерцанието е необходимо за всяко творчество, необходимо за създаването на един синтез на нашето време. 124 Социалистическата аксиома „Който не работи, няма право да яде“ авторът иска да допълни с аксиомата „Който не работи, няма право на съзерцание". В същност само трудът, особено творческият труд, създава У човека чувство за величието на света и на изкуството. Хуманизмът е европейско понятие, но то трябва да стане всеобщо. Спазването на трите посочени условия би му осигурило такава общовалидност и би го освободило от европоцентризма. Като лекар авторът въвежда тук и биологичното понятие хомеостаза" - т. е. равновесие, което е от основно значение за душевното и физическо здраве на човека. Необходимо е равновесие между техническата, утилитарната, професионалната дейност и безкористното участие в красотата на музиката, живописта, литературата, философията. Когато човекът енапълно потопен само в утилитарната страна на живота, според автора той се смалява. Той може в края на краищата да се съгласи и да произвежда термоядрени бомби или да бъде послушна пионка-палач за изпълнение на всякакво престъпление срещу чове чеството. Научно-хуманитарната революция става необходимост, ако искаме да спасим личността на съвременния човек и да създадем нов тип човешки колектив с правилна хомеостаза, която ще направи невъзможно възникването на насилие и на престъпление. Тази революция трябва да бъде извършена с общи услия от хуманистите, лекарите, худож ниците, поетите. В кн. 8 е поместен нов откъс от есето на Ярослав Ивашкевич „Петербург". Този път то е посветено на Александър Блок. Разглеждайки скромната квартира, в която е живял големият руски поет, и гледката от нейните прозорци, Ивашкевич нахвърля много интересни мисли за творчеството на Блок и осо бено за връзките му с Полша и полската литература.

Списанието предоставя част от странините в първата си книжка на чуждестранни приятели". Под заглавието „Книги, носещи правда на света. Многонационалната съветска литература и художественото развитие на човечеството“ е публикувана анкета, в която взимат участие представители на литературната мисъл от България, Унгария, Хаити, ГДР, Мексико, Полша, Румъния, САЩ, Чехословакия, Югославия, ЮАР. Редакцията се обръща към тях с два въпроса: 1. Какво значение има опитът на многонационалната култура и литература в СССР за съвременния световен литературен процес, 2. Каква е ролята на съветската литература в личната им творческа съдба. Отговорите на чужде странните приятели" - поети, прозаици, преводачи, литературни критици - са съсредоточени около няколко основни положения: Многонационалната съветска литература високо носи знамето на активния хуманизъм, нейните произведения, създадени на десетки езици, отдавна са намерили път към сърцата на многомилионни читателски маси извън границите на СССР, художествените и завоевания помагат на прогресивните писатели в техните творчески и идейни търсения. С особен възторг се коментира съчетанието на националното и интернационалното в нея като една от най-ярките изяви на ленинската национална политика, като доказана вярност към нейните принципи. Реализа цията на формулата национална по форма, социалистическа по съдържание" по своето социално-политическо и културно значение се сравнява с най-велики явления на културата, които са ознаменували цели исторически епохи в художественото развитие на човечеството - разцвета на античната гръцка култура, Възраждането, рационализма на XVII в." (според определението на К. Кирице, Румъния). Б. Анашенков разисква по един злобо Дневен въпрос - влиянието на научно-техническата революция върху състоянието и перспективите на съвременното художествено развитие (статията „Прогресът на техниката и консерватизмът" на литературата"). Сходни материали предлага рубриката „Диа134 лози, представена в книжката от дискусията върху филма на А. Тарковски „Соларис". Под обединяващото заглавие „Науката, човекът, нравствеността са изложени становищата на няколко автори във връзка със сложни проблеми: равномерно ли протичат прогресът на техниката и прогресът на нрав ствеността, Докъде се простира обществе ната и моралната отговорност на учения, Какво е социалното съдържание на научнотехническата революция? Усложнението на социалните връзки на личността, подчертава се в заключителните редове от името на редакцията, е въпрос за степента на човешкото участие в съдбините на света, въпрос за вечните нравствени ценности и техния нов, съвременен облик, с една дума - това е въпрос за хуманизма. 150-годишнината от рождението на Ш. Петьофи е отбелязана със статия на Ал. Гершкович, в която се проследява отношението на прогресивните обществени кръгове в Русия през 60-те години на миналия век към личността и творчеството на поета. Рубриката „История на литературата" е представена и от изследването на Б. Косте лянец „Още един път за „Ревизор". Кн. 2 на списанието предлага на читателите си щастлива среща със С. С. Аверинцев. Студията му „На кръстопътя на литературните традиции (Византийската литература: извори и творчески принципи) приковава вниманието не само с обемната и необикновено отговорна и ангажираща тема. Отново авторът ни приобщава към резултатите на своето изследователско дарование, респектира с умението си да извлича философско-исторически и литературно-теоретически смисъл от конкретното знание, да открива нови и нови начини за оползотворяване на избраното методо логическо тълкуване. И не на последно място - да активизира читателя в размис лите му за настоящето, предоставяйки му богати възможности за сравнение между далечното минало и днешния ден.

Немското академично „Списание за славистика" публикува в първата си книжка от 1973 г. интересната студия на д-р Кла ус - Дитрих щедтке от Централния институт за литературна история при Академията на науките на ГДР, озаглавена „Семантични проблеми при интерпретацията на прозаически текстове". Авторът смята, че структурните анализи влитературознанието не са цел или самоцел, а имат свое място и значение в метода на интерпретация на една литературна творба. Предварително енеобходимо да се извърши обаче историко-филологическо класифици ране на произведението и на текста, с което определя изходната позиция (Standort) за научното наблюдение. Улесненото по този начин описание на структурата на творбата е последвано от естетико-семантичната интерпретация, а с това и от определянето на функцията и значението на тази структура. При това въпросът, доколко класифицира щите или квантифициращи методи подхож дат за разкриването на текстови качества, и до днес още до голяма степен зависи, смята авторът, от творческата интуиция и от историко-биографичните, както и от специалните лингвистични познания на изследователя. Формалният строеж на литературния текст се изследва или в граматическата и метрическа област (м и крострукту ра), или в тематичен аспект (макроструктура). Лингвистично ориентираната поетика анализира и описва функциониращите в една Литературна творба граматически и поетически нормативни системи. Отделните текстови елементи, подчертава авторът, се представят като една измерима материя, а в тази взаимовръзка текстът може да бъде дефиниран като „сума от структурни отношения, които са намерили лингвистичен израз". (Тук авторът се позовава на определението на Ю. Лотман в книгата му „Струк тура художественного текста".) Текстовите изследвания на тази плоскост са довели, смята д-р Щедтке, до интересни разкрития по отношение на микроструктурата на пое тическите текстове. Слабо убедителни са 144 досега почиващите на такива анализи изводи за специфично естетическите качества на творбата. Освен това този вид поетика се ограничава най-вече до анализ на текстове, чиято отклоняваща се от нормалния език организация (чрез метафори, рима, метрика, ритъм) е очевидна. Авторът привежда мне нието на съветския литературовед В. Ви ноградов, че „лингвистика без философия, лингвистика на „Външните форми" може да доведе до положителни, макар и едностран чиви резултати само в областта на теорията И историята на стиха. В областта на прозата и драмата наличните конкретни изследвания се ограничават върху случайни и твърде общи преценки." (Цитираната мисъл е от книгата на В. Виноградов „О художественной прозе", писана през 1930 г. и отнасяща се за дейността на руските формалисти в литературознанието.) Така авторът достига до извода, че развитието на съвременната литературна наука показва как една лингвистично ориентирана поетика може да бъде продуктивна в истински смисъл само там, където се поставя въпросът за значението на творбата, и с това семантичните проблеми се поставят в центъра на изслед ването.

Последната получена от нас книжка на „Паментник литерацки" съдържа две ценни студии, посветени на Мицкевич. Първата е от известната полска теоретичка на литературата Стефания Скварчинска и носи заглавието „Мицкевич в кръга на идеите и постулатите на Sulzer." Авторката изтъква огромното значение на щателното издирване на четивата на Мицкевич и особено тези от Младежките му години, защото тъкмо те имат извънредно голямо значение за формирането на личността. Според полската учена проблемът за мястото на Мицкевич и не говата роля в процеса на развитието на европейската култура не може да бъде решен без този вид проучвания. Втората студия - от Дора Кацнелсон - е посветена на „Поезията на Мицкевич сред конспираторите от епохата на романтизма". Тя изнася твърде интересни факти, свидетелствуващи за широкото разпространение на революционните творби на поета сред организаторите и уча стниците на освободителното движение в Полша. Много от творбите на Мицкевич били преписвани на ръка, често без да се споменава заглавието им, и тайно разпространявани като апокрифна литература. Много от тези текстове се намират в архивите на австрийската и руската царска полиция, където били събирани като обвинения срещу арестувания революционер, понякога само допълнителни, но често и в ролята на единствено доказателство, заради което притежателят им бил осъждан на затвор. Януш Страдецки в очерка си „Обществе ни функции на авторските вечери, илюстрирани с примера на групата Скамандър поставя съществени въпроси из областта на Социологията на литературата. Той разглеж да дейността на групата „Скамандър" (тя е обединявала най-популярните поети между двете войни: Тувим, Слонимски, Ивашке вич, Вежински, Лехон и др.) като дейност на една своеобразна институция и се запитва каква роля за извоюване на доминиращо положение в обществото са изиграли организираните от групата авторски вечери, утра, сказки и други мероприятия, в които поетите са вземали участие като рецитатори на соб- ствените си творби. В рубриката „Проблеми на художестве ния език" са поместени студиите „Прагматични свойства на равнозначните изрази. Проект на схема“ и „За някои литературни функции на названията на музикалните инструменти". Най-голям интерес буди у нас рубриката „Преводи", посветена този път на широко разгърналата се на Запад дискусия как трябва да бъде интерпретиран сонетът „Котки" от Бодлер. Както е известно, Р. Якобсон и К. Леви-Строс са публикували през 1962 г. („L'homme", II, 1) подготвения от двамата литературен анализ на това стихотворение. Леви-Строс коментира това интересно явле ние на съвместната работа на двамата бележити учени така: ... . . един езиковед и един етнолог решиха да обединят усилия в стремежа си да разберат от какво енаправен сонетът на Бодлер, тъй като всеки от тях поотделно се е натъкнал на проблеми, които се допълват взаимно. Езиковедът забелязва в поетическите творби структури, които са поразяващо близки на тези, които разкрива пред етнолога анализът на митовете." Самата студия на Якобсон и Строс е така конструирана, че сякаш подканва към дискусия. Тя е разгърната теоретическа изява на методите на двамата учени, приложени към опи санието на конкретен текст. И действително тя предизвика дискусия, която трае вече десет години. „Паментник литерацки" поме ства седем студии от учени, които спорят по въпроса за най-правилния анализ на Бодлеровия сонет, като застъпват различни методологически тенденции. Така че в същност спорът се води за предимствата и слабостите на различните методи в литературознанието и затова е изключително интересен. В началото е поместено самото стихотворение на Бодлер в оригинал, художествен и бук вален превод. След него следва обширната студия на американския теоретик на стила проф. от Колумбийския университет Michael Riffaterre. Рифатер представя подробно собствения си метод на изследване, като го противопоставя на методите на Якобсон и Строс. Методът му е опрян главно върху проучването на реакцията на читателя, или, по-точно казано, архичитателя на дадения текст.

Списанието за литературна наука, естетика и теория на културата „Ваймарер байтреге" ни поднася в последната си книжка от 1973 г. една обширна обзорна студия на Кристоф Трилзе „Връщане към мита" с подзаглавие „Размисли върху античния образ в късните буржоазни концепции". Поместената работа е извлечение от един поголям изследователски труд на автора „Античността и митът в драмата и театъра на съвременността“. В увода на статията се сочи една дефиниция на мита, изказана от френския теоретик Ролан Барт, която, ма кар и отнасяща се изключително върху функцията на мита в развитото буржоазно общество, е твърде характерна: „Митът е едно деполитизирано изображение. Според автора много силно, но погрешно е било влиянието на неколцина идеолози, които вместват античния образ в култу рата на къснобуржоазното, дехуманистично настроено общество. Едно неомитологизи ране иска да замести историята и изкуството. Това криеше съдбоносни последици за последното - изкуството щеше да произвежда митове. Новото гледище се проявява първо във философията и във всеобщата история на културата, за да навлезе през 1900 г. и в изкуството с първите си представители: Хофманстал, Жид, Макс Райнхард, развивайки се до наши дни. Авторът си поставя за задача да проследи именно развоя на това явление в областта на философията и лите ратурата, изследвайки го в неговата исто рико-обществена обусловеност. В началото на скицираното от автора развитие на споменатото направление стоят имената Рихард Вагнер, Фридрих Теодор Вишер и Сьорен Киркегард. Фигура, сто яща на прехода, е Вишер. Теорията му за мита трябва да се разглежда във връзка с неговата естетика, чиито три най-съществени елементи са: „естетика на грозното“ - като категория, субективизмът и теорията на вживяното“. Теорията на „вживяното“ озна чава, че художественото произведение е реалната изява на нашите мисли и чув ства, както и че „схващането за идеалното вижда в обекта онова, което не притежва". В крайна сметка, изтъква авторът, тази тео рия на Вишер произтича от мита, който, съ живен, подновен, трябваше да спаси религиозни догми, да забули обществени явления, т. е. да оформи едно съзнание, стоящо уж над реалността. Личност, повлияла силно на буржоаз ната мисъл и съдействувала за неомитоло гизирането в екзистенциална насока, е Сьо рен Киркегард. Представителят на екзи стенциалистката философия, и то с христи янски оттенък, се опитва да навлезе и в об ластта на античното. Той създава една мо дерна" Антигона - „годеница на смъртта". Нейната самовглъбеност, скръб, даже и желание за смърт са „даденост“, съответствуваща на „екзистенциалното трагично чувство". Във втория раздел на изследването си авторът се спира на въздействието на фило софията в областта на мита, по-специално на античния мит. Тук идеологическата роля на тримата големи теоретици на изкуството, културата и философията - Йохан Якоб Бахофен, Якоб Буркхард и Фридрих Ницше - е необозрима. Бахофен, изтъква авторът, е ползувал за своите научни дирения пое тичните произведения на античността, като ни запознава с нея „отвътре", т. е. чрез исто рическата и обусловеност. По-нататък авторът се занимава със забележителната фигура на Якоб Буркхард. В епоха на изостряне на класовите противоречия във висшия стадий на капитализма и на организиране на работническата класа Буркхард пише своята антична история на културата. Той сякаш отразява своето съ времие чрез картината на древна Гърция, средище на борби за власт и интриги, на грубости и убийства, на измама и пороци. Противоречаща изцяло на представата ни за древна Гърция, такава, каквато ни е под несъл Винкелман и класиците, античната история на Буркхард има съществена за слуга за историческото осмисляне на явле нията и за свързване на мита с историята. Неговият идеал за човека е откритият от самия него ренесансов образ, контрастиращ на осакатения човешки образ на епохата му, неносещ и чертите на Ницшевия „свръхчовек“.

Кн. 4 от „Паментник Литерацки" ни поднася наред със студии за полски писатели от миналото - Ян Кохановски и Казимеж Бродзински и изследвания върху творчеството на Вилхелм Мах и Витолд Гомбрович. На Витолд Гомбрович епосветена този път цялата рубрика „Преводи“, където са поместени студиите на литературния кри тик, полонист от Загреб Здравко Малич „Литературните фейлетони на Витолд Гомбрович", на френския литературен критик Франсуа Бонди „Витолд Гомбрович или дуелите със семките на полския шляхтич", на италианския критик Цезаре Сегре „Хаос и космос у Гомбрович" и др. В предговора към тези студии, написан от Михал Гловински, изтъкнатият полски литературовед подчер тава, че починалият преди няколко го дини Гомбрович е постигнал вече световна известност. Успехът му се дължи според Гловински, на това, че той е задоволил назрялата преди 60-те години в Европа „нужда от недискурсивен интелектуализъм". Вместо да „разсъждава на тема", Гомбрович поставя проблеми и ги разглежда с помощта на гротескни ситуации, създадени от него образи, своеобразен език и стихията на пародията. Гомбрович не се включва в „ангажираната литература" от 40-те години, предлагана от екзистенциалистите, но не приема и откъсването от всяка идеология, характерно за „новия роман". Той търси трети изход. Обединява в своите творби гротескното преувеличение със старите похвати на „архаичното“ предаване на фабулата и въвежда като задължителна категория не трагедията, а играта. Основни идеоло гически категории у него стават младостта и незрелостта. Всяка зрелост е за него загубване на творческите възможности, а всяко изпълнение - самоосъждане на без- плодност. Живял дълго време в Аржентина, той обвинява Борхес, че подпомага страната си да усвои европейската култура, вместо да изрази аржентинската незрелост, което било най-важната задача на аржентинската литература. По-късно, пристигнал във Фран- ция, когато там се води борба между духа на Пруст и духа на Сартр", Гомбрович застава 100 на становището, че съвременната култура ни залива с потоп, който е не по-малко опа сен от природните стихии, и че срещу това заплашващо ни изобилие можем да се за щитим само с „гигантски смях", наистина страшен, но освобождаващ. Но докато полемичната и изобличителната стихия у Гом брович с успех атакува и разрушава съще ствуващите форми (на особено остри атаки е подложено семейството), когато писателят се опитва да гради новото, той създава само къщички от карти за игра". Първата студия, посветена на Гомбро вич, е от италианския критик Ренато Барили и носи заглавие „Сартр и Камю в Дневниците на Гомбрович. Авторът изтъква, че още в първата книга на Гомбрович - „Фердидурке", излязла преди войната, намираме всички типични мотиви на екзистенциали зма: защита на тялото и битието - срещу всевластието на идеята и разума, отхвър ляне на баналното в името на автентичното и т. н. Опитът на полския писател да отиде по-далеч и от Сартр, и от Камю, се изра зява в това, че той потапя в конкретния, осезаем живот всичко онова, което в тех ните уста е само отвлечено изказване". Сартр е според надходчивото определение на Гомбрович водолаз, който еизлязъл от големи глъбини, но е забравил да си свали скафандъра. Ужасната му маска, пригодна към голямото налягане, се е сраснала вече с лицето му." В критиката на някои становища на Сартр и на Камю Гомбрович изказва редица нови и верни мисли, но според Барили полският писател не еправ, когато смята, че към проблематиката на екзистенциализма е при бавил „сферата на незрелости", неизвестна не само на Сартр и Камю, но също и на Кир кегард, Ясперс и др. Зрелостта означава за Гомбрович избор на определено становище или форма, сиреч принуда, замръзналост и автоматизъм. Незрелостта епълна с примамлива прелест; тя ни кани да навлезем в открити пространства, където всичко е възможно, но благодарение не на интелекту алната свобода, а на неизчерпаемото разнообразие на жестовете.

Първите две книжки на сп. „Твурчошч" от тази година ни поднасят новия разказ на изтъкнатия полски писател Юлиян Стрийковски „Сънят на Азрил“. Тази творба е ново завоевание на автора, дълбоко проникване в своеобразния свят на предвоенните еврейски среди от малките полски градове. Томаш Бурек в обширна студия-ре цензия разглежда три забележителни кни ги на полската литературоведка Мария Янион - „Романтизмът. Студии за идеите и стила" (1969), „Романтизмът, револю цията, марксизмът" (1972) и Хуманиз мът: познанието и терапията“ (1974). Бу рек представя и трите труда като важни моменти от дискусията, която Янион води с теоретическия анти хуманизъм" на Клод Леви-Щрос и Мишел фуко, със структу рализма, лишен от перспективата на „ан- тропологичния историзъм", с догматизма и позитивизма. Полската изследователка застава в тази дискусия на позицията, която защищава правото на хуманитарните науки да се стремят да интерпре тират и да разбират света. Хелена Заворска в студията си „Земя" анализира поезията на известната у нас и представена с томче избрани стихотво рения полска поетеса Ана Каменска. Заворска изтъква, че цялото поетическо дело на Каменска е едно преклонение пред вемята, природата и човека. От по-интересните материали в кн. 2 можем да посочим стихотворенията на Франтишек Халас, студията на Мария Янион „Готическата форма на Гомбро вичи и откъс от книгата на Александър Рогалски „Томас Ман. История на раз- витието на творческата му личност“. В кн. 2 е поместена и рецензия на излязлата наскоро в полски превод книга Ha Umberto Есо „Отворена творба. Форма и неопределеност в съвременните поетики". Рецензентът Збигнев Менцел подчертава, че концепцията на Еко се опира върху твърдението, прието от редица естетически теории начело с тази на Ингарден, че едно творение на изкуството е по принцип нееднозначно, т. е. подлежи на различни интерпретации. В този смисъл то си ос тава „отворено". За да долови значението на понятието „отворена творба“, Еко съз дава миниатюрен очерк по история на поетиките. Преломни моменти са тук проме ните във възприемането на изкуството. Тези промени се изразяват в постепен ното засилване на „субективния елемент в естетическото преживяване". Консума торът се превръща от пасивен интерпре татор в активен съавтор. От поетиките на необходимостта минаваме към поетиките на възможността. През Средновековието възприемането на творбата на изкуството еоще контролирано от художника. Пое тиките на алегоризма, които боравят с „обективизираната и институционизира ната символика", определят избора на определена интерпретация. Към творческо възприятие стимулира едва изкуството на барока. Но най-типичните барокови творби из областта на изящните изкуства скъсват с неподвижността на класическите форми на Ренесанса, принуждават зрителя към активност, към търсене на различни точки на наблюдение. Но тук все още от съствува съзнателната конструкция на теорията на „отворената творба". Според Еко тя се появява едва в символизма от втората половина на XIX в. Творбите на Верлен и Маларме, а по-късно на Кафка и Джойс - ето все по-съвършени примери на творби, програмирани като „отворени". Такива „отворени" творби се отказват от традиционния ред и хронология, за да станат „складове от неизчерпаеми значения". Според италианския теоретик на изкуството съвременното творчество на влиза в нов етап на своето развитие - по-нататъшно активизиране на консума тора. Сега артистът предава на публиката само отчасти обработения материал и прие мателят трябва да попълни неопределе ните места“, както ги нарича Ингарден. Консуматорът влиза в истински контакт с творбата: започва самостоятелно да мани пулира с даденото от твореца.

От интерес в книжка пета е студията на Курт Бат, известен литературен критик в ГДР (починал внезапно през февруари т. г.), върху „Диалогът между Ана Зе герс и Георг Лукач". Авторът отбелязва, че между многобройните дискусии, които е водил Георг Лукач през живота си, особено място заема кореспонденцията му с Ана Зегерс от 1938 и 1939 г. Този диалог, в който еднакво се обсъждат противоречия и единомислия, е отклик на завършената вече по онова време дискусия върху експресионизма. Проблемите, на които се спира авторът, са най-ярките моменти от този контакт, като за случая той ги групира в няколко дяла; единият от тях разглежда критиката на метода и метода в критиката. Според Ана Зегерс методът е единство от естетическа теория и индивидуален творчески похват, от което следва, че в обсега на реалистичната ли тература биха могли да съществуват най-разнообразни методи, а за Лукач реалистичната литература е свързана с онзи метод, който ще открои индивидуалното в творческия процес. Ако за Зегерс методът е исторически и индивидуално Детерминиран, то за Лукач той има над историчен характер - той открива един и същ метод при Омир, Балзак, Т. Ман и М. Горки. Разбирането на Лукач за реализма и извлеченото от него определяне на творческия метод е нов етап в историко-литературното съзнание. Пламенната му защита на класиката и големите реалисти от миналото има и друга задача - да предпази антифашистките и социалистически автори от чисто ути литарния, обхващащ само настоящето мироглед и да ги насочи към проблеми на епохата и на човечеството изобщо. В тази точка А. Зегерс се опасява от пренебрегване на документалистичните и дидактични опити и на произведенията, разкриващи субекта в емоционален аспект, които така биват изключени от реализма. По отношение развитието на литературата тя разкрива съществено противоречие в естетическите позиции на Лукач. Докато в теоретичните си постановки той защищава марксистко-ленински принципи, на практика изтъква предимства на буржоазни автори в ущърб на антифашистки писатели. Това се дължи според автора на липсата на връзка между творчески метод и определен мироглед. За Лукач критерият е доколко творецът ще предаде насоката и най-характерните чер ти на цялостния обществен процес по безпристрастен, обективен начин; поня тието „цялостен процес" включва изиск вания спрямо съдържанието, а атрибутът „обективен" - изисквания спрямо литературната форма. Съвременният обществен процес трябва да бъде според Лукач обхванат като един продължителен етап, приключващ с надживяване на буржоа зията, но не и с нейното ликвидиране. Друго съществено възражение на Зегерс, в случай че възприемем творческия метод" на Лукач, засяга неспособността на литературата да се промени под влия ние на революционните сили. Тя поставя въпроса за реализъм днес или реализъм въобще, за новото отношение на писателя към действителността, за социалната компонента, за възможностите на една общест вено обусловена промяна на функцията на литературата. Едностранчивостта на посочения творчески метод предизвиква не избежно критиката и срещу методологията на критиката. Така например във формалните експерименти, където Лукач съзира признаци на декадентство, тя вижда до могвания до реалността", до реалността на един преходен период, под чийто на тиск се намира творецът и неговото дело. Изхождайки от упадъка, Лукач в критиката си върху експресионизма, противно на теорията си за обективността на литературния процес, допуска волунтаристична нотка - авторът трябва да се издигне над условията, в които твори, чрез волевия акт, чрез духовна и морална работа над себе си". Както е видно, отбелязва авторът, от статията му „Писател и критик", Лукач се изживява като „фило софски критик", който с помощта на една многоразчленена система от категории проверява и преценява историческите ли нии на литературата.

Последната книжка за 1975 г. на английското тримесечно списание „Модърн ленгуич ривю" съдържа няколко статии, посве тени на проблеми на европейските литератури. Всред тях особен интерес предизвиква публикацията на К. Р. Айрланд, озаглавена „Аспекти на Цитера: Неорококо около смя ната на вековете". В нея авторът проследява някои характерни тенденции в европейската Литература от края на миналия и началото на нашия век. Както е известно, мнозина изсле дователи на този литературен период изтъкват съществуването на многообразни и противоречиви литературно-естетически концепции, художествени стилове, а също така и динамиката на литературните процеси през споменатия период. К. Р. Айрланд прави опит да обоснове една теза, според която масовото връщане към естетическите образ ци на рококо е било основен белег на литературното развитие в европейски мащаб през годините на прехода от ХІХ към ХХ в. Той се стреми да замени широко разпространената представа за доминиращи упадъчни тенденции в литературата около края на миналия век, съчетани с оригинално формотворчество, с представата за, общо взето, епигоналния характер на повечето тогавашни литераТурни творби. Още в началото на своята статия авторът изтъква, че години наред в литературоведчески изследвания не е бил правен опит за изясняване на свързаността на някои идейно-тематични и формално-художествени особе ности на литературни произведения от края на миналия век с естетическите концепции на рококо. А редица обстоятелства от културно-исторически характер по това време, пише К. Р. Айрланд, правят някои аспекти на тази свързаност очевидни. Авторът на статията смята за неоспорим факта, че около смяната на XIX и ХХ в. отличителна черта на всички видове изкуство е бил стре межът към декоративност и префиненост. Според него тогава е триумфирал сенсуализмът и са били съвсем явни уклонът към Феминизъм и поривите на оптимистично безгрижие. Преклонението на повечето творчески личности от споменатия период пред т. нар., късни култури," техният култ към формалната страна в изкуството безспорно осигурява привилегировано място на идейноестетическите концепции на рококо, т.е. на онзи стил, който най-ярко контрастира с индустриалните и пролетарските мотиви, с мрачните и песимистични тонове на тогава вече преодоления натурализъм. Едва ли ня кои лирически сбирки на Пол Верлен или пък творби на братята Гонкур са отбелязали повратен пункт, начало на нов стил в литературата от края на миналия век, пише авторът на статията. Голямото ново начало според него е свързано с преоткриването на рококо и обаятелните живописни табла на неговия най-бележит представител - френския художник Жан-Антоан Вато. Връщането към естетическите позиции на рококо, изтъква Айрланд, обаче не е резултат на внезапно, случайно откритие. То е един твърде продължителен процес, който може да бъде проследен почти през целия XVIII в. Анализирайки го, авторът на ста тията не пропуска да отбележи голямото вли яние, което са имали отделни личности в него - например меценати като английския крал Джордж IV и баварския - Лудвиг II, колекционерите - лорд Хертфолд и барон Ла Газ, художници като Менцел и Монтичели, поетите Банвил и Готие. Развитието към неорококо в изкуството през XIX в., пише Айрланд, е преминало през няколко етапа. Така например през 30-те и 40-те години то е било явно забележимо най-вече в изобразителното и декоративното изкуство, през 60-те години - в литературата, а през 70-те - в архитектурата. От особено значение за този процес на постепенно ориентиране на голяма част от европейското изкуство към идейния свят и формалните образци на рококо, според К. Р. Айрланд, е била 1884 г., когато се чествува двестагодишнината от рождението на Вато и през която Верлен се опитва да направи поетическо внушение, че това чествуване можело да бъде само последният галантен празник." Тъж ната ирония на Верлен, неговото отвръщане от пасторалните идилии и хвалебствените химни, повикът му към самоизолация и отърс ване от ентусиазма по въобръжаемо блаженст во са една реакция срещу сладостно упойвашия аромат на рококо.

В разнообразното съдържание на сп. „Вопросы литературы", орган на Съюза на писателите на СССР и Института за световна литература „Максим Горки" при АН СССР, особено силно впечатление прави стреме жът да се намери най-подходящото съотношение между публикациите по проблеми на съвременната - съветска и чужда - литература, по литературна история и теория на литературата. В кн. 7 привлича вниманието обсъждането на пиесата на В. Черных День приезда - день отъезда", видяна като израз на определени социално-психологически тенденции, породени от НТР. (Това се подчертава и от наслова, под който протича обсъждането - След Чешков".) За стремежа да се види творбата от различни гледни точки показателен е фактът, че наред с литературните критици и автора участие в обсъждането взима и Г. Тараторкин - изпълнител на главната роля в спектакъла на театър „Моссовет" Пак към съвременната, но този път амери- канска литература е насочена статията на А. Мулярчик „Смяна на литературните епохи“. Тя разглежда някои насоки, които свързват в литературата на САЩ „гнева" на 30-те години с бунта“ (разбиран естествено в по- особен смисъл) на 60-те години. Аналогията между тези две твърде различни десетилетия крие, разбира се, и твърде сериозни отлики - нещо, което особено ярко личи в творческия път на Хемингуей, изразител на прогресив ните демократични тенденции на 20-те и 30-те години, но постепенно стигнал до радикален разрив с предишните си разбирания, което особено нагледно личи в недовършения му роман „Острови на течението". Изобщо за автора на статията творчеството на „Папа Хем" е до голяма степен изходна точка и база за сравнение със следващите генерации, въп реки че литературната панорама на 30-те Години в САЩ е твърде по-широка. Но онова, което обединява творбите на Т. Уайлдър и Н. Уест, на Дж. Стайнбек и С. Луис - да споменем само някои по-ярки творци - е тенденцията към пряко насочване в сърце вината на социалните проблеми, към социа лен критицизъм. Твърде скоро обаче кризата на буржоазно-демократичните възгледи, съз нанието за тяхната ограниченост и пасивност пред лицето на историята дава отражение и в творчеството на споменатите писатели. Именно тук търси А. Мулярчик началото, определило в много отношения една сравнително далечна епоха, каквато са 60-те години на американската проза. Анализирайки „Цялото кралско войнство" на Робърт Пен Уорън и „Арфата на тревите" на Труман Къпоути, „Зрително поле“ на Райт Морис, „Лолита" на В. Набоков, някои разкази на Селинджър, „Зимата на нашето недоволство" на Дж. Стайнбек и др., авторът стига до извода, че „бунтът на 60-те години е ръководен от идеята за моралното съвършенство на човека - нещо, което подсказва и забележимото спадане на социалния тонус на американската белетристика. Безспорен интерес представлява и статията на А. Битов „Трима „пророка". Този интерес започва още от замисъла: статията на известния белетрист представлява коментар на литературно-историческо изслед ване, написано от фиктивен, измислен автор. Но това не е просто мистификация или пародия; стремежът на А. Битов е да изследва някои стереотипи на литературоведското мислене, датирани - чрез беглите биографични данни за мнимия автор - в съвсем определено време. И затова статията на А. Битов - плод колкото на фантазията на белетриста, толкова и на някои обективно съществуващи тенденции в литературната история - е не само увлекателно иронична, но привлича вниманието и върху един тип учен, който не е продукт само на чистата фикция. Централно място в кн. 7 има статията на Б. Бялик „Особеното огледало на изку ството. (Препрочитайки статиите на В. И. Ленин за Л. Н. Толстой)". Както показва и за главието, авторът се стреми да разкрие Лениновото разбиране на спецификата на изкуството, реализирано на практика в забеле жителните му статии за Толстой. С тази цел Б. Бялик (известен познавач на творчеството на М. Горки, автор на няколко книги за него) прави сравнителен анализ на схващанията на Горки и на Ленин относно творчеството на Толстой. Отхвърляйки опростителските тъл кувания, авторът разкрива - може би поправилно еда се каже реконструира - проникновеното Лениново разбиране на специ фиката на изкуството, намерила великолепно изражение и в статиите му за Л. Н. Толстой. 151 Значителен интерес представляват и поместените в кн. 7 на сп. „Вопросы литературы" неизвестни материали из архива на В. Брюсов. Кн. 8 се открива със статията на В. Кожевников „Време на велики дела", която разглежда темата за труда в съвременната съ ветска литература. Литовският критик и литературовед В. Кубилюс в статията си „Формирането на националната литература - подражателност или художествена трансформация?" се спира, анализирайки опита на Литовската литература, на въпросите за отношенията между фолклора и литерату рата, за външните влияния и тяхната трансформация в периода на формиране на една национална литература.

„Литературное обозрение“ е орган на Съюза на съветските писатели с главен редактор Леонард Лавлинский. Списанието излиза ежемесечно от януари 1973 г. За големия му успех сред широките читателски кръгове можем да съдим и от тиража - 29 хиляди екземпляра. Популярността му е лесно обяснима - всеки брой предлага срещи с известни писатели, критици, дейци на културата и изкуството, които излагат своите становища за развойните процеси в съвременната литература, спорят върху най-интересните проблеми на литературната еволюция, рецензират новоизлезлите книги на съветски и чужди творци. Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед върху съдържанието на първите четири книж ки за 1978 г., за да се убедим в разнообразието и актуалността на предлаганите статии и рецензии. Особен интерес представляват продължаващите от брой в брой разговори в Дискусионния клуб на „Литературное обозре ние". Със статия на поетесата Татяна Глушкова „Традицията - съвест на поезията“ в Кн. 1 и 2 продължава започналата през миналата година дискусия за критиката на съвре менната поезия. Своето принципно несъгласие с изложените от поетесата възгледи споделят в кн. 4 проф. В. Кулешов и писателят Кирил Ковалджи. Със статии на Л. Финк и Н. Кизименко продължава и дискусията за нравствените търсения в съвременната критика. Привлича вниманието и дискусията за съот ношението между факта и измислицата в Литературата, за която ще разкажа поподробно. Сред най-интересните статии трябва да посочим посветените на книгата на Ю. Карякин „Самообман Раскольникова“, статията на И. Подберезкий за съвременната филипинска литература, интересния разказ на Елвира Горюхина за начина, по който нейните уче ници възприемат творчеството на Василий Шукшин. В рубриката „Литературен архив" правят впечатление писмата, разменени между Твардовски и Маршак и особено спомените на А. Гладков за Пастернак. Всеки брой на списанието предлага и десетки рецензии за новоизлезли книги. Нека сега се върнем към дискусията за Законите на художествеността, която се открива със статията на Игор Золотуски „Найдобрата истина е измислицата“. Критическият патос на тази блестящо написана апология на художествената измислица е насочен сре щу злоупотребата с документалността в съв ременната литература. „Тези думи принадле жат на Шекспир - обяснява заглавието 3., - и макар да са вложени в устата на шута, аз мисля, че Шекспир не се ешегувал. Много Шекспирови пиеси въобще не приличат на живота, в същност по-голямата част от тях са такива." Авторът припомня несъгласието на Толстой с разбирането на Шекспир за истина или художественост и изтъква, че за нас днес и Хамлет, и Наташа Ростова са високохудожествено обрисувани образи. Но когато съвременните кинематографисти се опитват да пренесат на екран романите на Толстой, те търсят подражанието, наподобяването във всичко - дори и във външната прилика на героите. Това според 3. е невъзможно, когато става дума за света на Достоевски, защото в този свят трябва да се представи „лицето на идеята, нейните, ако може така да се каже, психология и жизнена история“. Обръщайки се към съвременната литература, 3. смята, че в нея най-силно е разпро странено описанието. Той изтъква, че дори в училищата се преподава за нехудожестве ността на знаменитите философски отклонения на Толстой във „Война и мир“ и в „Севастополски разкази", но ако те се откъснат от тъканта на творбите, равновесието, целостта на художествения свят на Толстой ще бъдат нарушени. И ако днес в съветската литература преобладава, грубо казано, толстоевското начало, то според 3. то е до известна степен отслабено от отсъствието на същия този елемент, който изглежда чужд в системата на Толстой - философията на Толстой, неговото разбиране за света и човека, което ние, вече борейки се с Толстой, отделяме на неговите картини". Но дори и тези картини, твърди 3., при всичката си стихийност имат граници и образуват конструирана от всичките части художествена Вселена, която представлява собствено творение на Толстой. Тази организация, това творчество 3. не вижда в съвременната проза.

На уводно място е поместена информация от редакцията за състоялата се през ноем ври 1984 г. в Тюмен конференция, организи рана от Съюза на писателите на СССР, Тюменския и Томския обком на КПСС, на тема „Новото в живота - ново в литературата. Въпроси на патриотическото, интернационалното и трудовото възпитание в колективите на Западносибирския нефтогазов комплекс и ролята на художествената литература във формирането на съветския характер". На конференцията са присъствували около сто литератори от всички съюзни, автономни републики, от Москва, Ленинград, от много краища и области. Присъствували са също делегати от писателските съюзи на братските социалистически страни: България, Унга рия, ГДР, Полша, Румъния, Чехословакия, Куба и Монголия. Конференцията е била открита с встъпително слово от В. Озеров. Доклади са изнесли В. Поволяев - Писателят на предните линии на социалистическото строителство" и Ю. Андреев - „Развитието на живота и задачите на литературата". В доклада на В. Поволяев са анализирани проблеми на тру довия колектив в светлината на личното и общественото, личността е разгледана като микромодел на колектива. В доклада на Ю. Андреев проблемите на съвременната лите ратура, посветена на делата и хората в Сибир, са обхванати в широк контекст - и историко-литературен, и житейски. Темата за Сибир е обширна, аспектите и са многообразни, в литературата за Сибир са концентрирани най-характерните черти и проблеми на общосъюзната литература. След резюмето на докладите също в резюмиран вид са предадени и изказванията, направени от делегатите на конференцията - както на тези от съветската страна, така и на Делегатите - гости от социалистическите страни. Брой 7 предлага на читателите и статията на известния съветски литературовед и кри тик И. Бернщайн „Новият живот на вековните образи", посветена на рецепцията и творческото преосмисляне на класическите произведения в литературите на социалистическите страни. На пръв план авторът се 150 спира на идеята за „динамическата подвиж ност" на класическото наследство и неговата „непрекъсната актуализация". За литерату рата на ХХ в. е твърде характерно преосмис лянето на вековни образи и сюжети. Може бисподеля авторът - именно грандиозните све товноисторически трусове на нашата пре ломна епоха подтикват художниците да проецират своите размисли за живота върху този екран, който им предоставя историята на културата. Западната литература - пише И. Бернщайн - познава различни ексцентрични модификации на вековни образи, които имат малко общо с дълбокия смисъл на първоосновата и са свързани понякога с повърх ностно експериментиране, характерно за мо дернистичните направления. Но често сре щаме и нещо друго - изтъква той, - когато вековните образи са третирани като сво еобразна форма за осмисляне на жива и ак туална проблематика. В западната компаративистика е много разпространена идеята за вечното възвръ щане" - извънисторическо функциониране на някои вечни подсъзнателни константи, определяеми само от импулси, идващи от архаични времена, а не от историческите обстоятелства и хода на естетическото разви тие. Такава постановка на въпроса обаче е чужда на марксическото литературознание, което изхожда от социално-историческата обусловеност на новото осмисляне на ве ликите образи от световната култура и тех ния живот в художественото съзнание и читателско-зрителското възприятие. Самото функ циониране на вековните образи в социали стическите литератури е принципно различ но от модернистичните превращения на вековните образи.