Югославия

Последните две книжки от сп. „Пше глонд хуманистични" съдържат редица материали, които могат да събудят жив интерес у нашия читател, но на първо място тук изпъква студията на Даниела Башкевич за български народни епически поговорки, като специално внимание се отделя на вида на съдържащата се в тях историческа информация (бр. 6). Авторката, за която този труд е научен дебют, започва с констатацията, че Балканският полуостров представлява особено инте ресен терен за проучвания на изследователите-фолклористи поради факта, че е заселен от много народности, привле чени" от турските завоеватели. „Си урно никой друг европейски фолклор не съдържа - пише Башкевич - толкова много информации за другите народи като балканския фолклор. Броят на българските поговорки, свързани с чуждите етнически групи, възлиза на 200. В студията си полската фолклористка прави строго разграничение между традиционните схеми, прилагани към чуждите народи, проявили се в народното творчество (например „черен" за човек от друга народност) от специфични, оригинални форми на поговорки, като се вземе пред вид и фабуларната им конструкция и метафоричното образ. значение на създадения в тях Авторката подчертава, че започва проучванията си с поговорки, тъй като в тях информацията е най-силно кондензирана. Тя групира проучвания материал според изпъкналия на първи план основен еле мент в тяхното значение. Така се получа ват два раздела: „Религиозно-битовият еле мент в поговорките“ и „Общественият еле мент в поговорките". При разглеждането на конкретния материал Башкевич се при- държа към следната схема: проучва ин- формацията с алюзията в поговорката, след това се спира на помощния материал, който служи за ключ към правилното и разбиране и накрая се възвръща пак към поговорката, за да потвърди правилното и тълкуване. 126 В първия раздел авторката, въз основа на приведения материал, разкрива като характерно за миналото явление - поставянето на знак на равенство между хри стиянска вяра и народност, а също така твърде критичното отношение към етичните норми на хора с друго вероизпове дание. Особено отрицателно е отношението към такова явление като промяна на вярата. Във втората глава се изтъква до каква степен заниманията и икономическата ситуация на другите народи, заселили се в България, са се отразили в поговорките. Проследява се и въпросът за обществения бунт и „антифеодалните акцепти", наме рили израз в поговорките. При някои поговорки авторката с право предполага, че произходът им е „книжен или публицистичен". Младата полска на учна работничка, проявила интерес към нашия фолклор, завършва с многообеща ващата констатация, че в бъдеще изслед ванията върху етническите поговорки тряб ва да се разширят чрез съпоставките: поговорките и други видове фолклор, а след това - поговорките и „писаната ли тература". Същата кн. 6 от „Пшеглонд хуманистич ни", с която започнахме нашия преглед, съдържа цяла редица статии и студии, посветени на 100-годишнината на Париж ката комуна. Между тях трябва да от бележим: „Поезията на Парижката комуна и традицията“, „Полският принос към Парижката комуна от 1871 г., „Отгласи на Комуната в полската поезия 1871-1906 и др. Интересна е и студията „Майката на Некрасов (150-годишнината от рожде нието на поета)", където много подробно е разгледан въпросът, дали майката на големия руски поет е била наистина полякиня. Кн. 5 от „Пшеглонд хуманистични е почти изцяло посветена на Достоевски. Тук трябва да посочим задълбочените сту лии: „Ф. М. Достоевски и староруската литература“, „Достоевски и полският мо дернизъм“ и „Достоевски в кръга на полските писатели". В последните два труда са повдигнати твърде интересни проблеми на рецепцията на творчеството на гениалния руски писател в Полша. Твърде интересен е фактът, че никой от големите полски писатели и критици, съвременници на Достоевски, не е останал чужд на неговото влияние. Тук се нареждат и Жеромски, и Каспрович, и естествено Пшибишевски. Разглеждайки въпроса за отношението на полската литературна критика към делото на Достоевски, авторите на споменатите студии изтъкват, че в Полша творчеството на създателя на „Братя Карамазови" е било разглеждано главно като най-пълната проява на руската душа“. Станислав Пшибишевски смятал Достоев ски за най-съвършения певец на руския бог". Особена, съвсем изключителна роля, както се оказва, е изиграла в полския интелектуален и литературен живот ле гендата за великия инквизитор. Тя е била преработвана за полската сцена и един от авторите на нейната драматизация дори й е добавил нов, по-оптимистичен за човешкия род край.

Кн. 7 на сп. „Твурчошч" поднася нови стихове на Ярослав Ивашкевич, превод на откъси от „Желязното писмо на Борис Пастернак и неизвестната досега кореспонденция на Джоузеф Конрад, снабдена с предго вор, озаглавен „Романтичният Конрад" от Здзислав Найдер. Особен интерес буди статията на писателя и лекар Витолд Юлюш Капушчински „Човекът или хуманистът в космоса?". В началото на своята статия авторът поставя въпроса, дали е дошло вече време да помислим за необходимостта от научнохуманитарната революция, когато научнотехническата революция едва е започнала в Полша. Той смята, че все пак вече е дошло време да се постави този въпрос с цялата му тежест. Колкото по-бързо става техническото развитие, толкова повече свободно време имат хората и от основно значение е да използуват това време съгласно принципите на хуманизма. Три са според автора условията за хуманизиране на живота ни. Първото е възможността да се участвува безкористно в света на културата - миналата и съвременната. Културните ценности трябва да доминират в оформяването на психиката и съвестта на човека над утилитарните и специалистичните. Второто условие изисква възможност за взаимно споразумение във всички области на живота. Хуманизмът - това е априорното благоразположение към хората от друга народност, взаимна толерантност, отсъствие на фанатизъм, свобода на съвестта, на избора на работа и почивка; борбата за идеите да става с единственото оръжие, достойно за човека: с мисълта и словото. Хуманизмът е също в чувството за хумор, което липсва на фанатиците и хората, обхва нати от жажда за абсолютна власт. Трето условие е възможността да съзерцаваш произведенията на изкуството, човешкия свят, космоса и себе си. Враг на такова съзерцание са както хаосът и анархията, така и „йерархизираната дисциплина на маршируващите редици“. Съзерцанието е необходимо за всяко творчество, необходимо за създаването на един синтез на нашето време. 124 Социалистическата аксиома „Който не работи, няма право да яде“ авторът иска да допълни с аксиомата „Който не работи, няма право на съзерцание". В същност само трудът, особено творческият труд, създава У човека чувство за величието на света и на изкуството. Хуманизмът е европейско понятие, но то трябва да стане всеобщо. Спазването на трите посочени условия би му осигурило такава общовалидност и би го освободило от европоцентризма. Като лекар авторът въвежда тук и биологичното понятие хомеостаза" - т. е. равновесие, което е от основно значение за душевното и физическо здраве на човека. Необходимо е равновесие между техническата, утилитарната, професионалната дейност и безкористното участие в красотата на музиката, живописта, литературата, философията. Когато човекът енапълно потопен само в утилитарната страна на живота, според автора той се смалява. Той може в края на краищата да се съгласи и да произвежда термоядрени бомби или да бъде послушна пионка-палач за изпълнение на всякакво престъпление срещу чове чеството. Научно-хуманитарната революция става необходимост, ако искаме да спасим личността на съвременния човек и да създадем нов тип човешки колектив с правилна хомеостаза, която ще направи невъзможно възникването на насилие и на престъпление. Тази революция трябва да бъде извършена с общи услия от хуманистите, лекарите, худож ниците, поетите. В кн. 8 е поместен нов откъс от есето на Ярослав Ивашкевич „Петербург". Този път то е посветено на Александър Блок. Разглеждайки скромната квартира, в която е живял големият руски поет, и гледката от нейните прозорци, Ивашкевич нахвърля много интересни мисли за творчеството на Блок и осо бено за връзките му с Полша и полската литература.

Френското издателство за марксистка литература „Едисион Сосиал" (Париж) е публикувало колективен труд, озаглавен За марксистка критика на психоаналитичната теория". Автори на труда са Катрин Б. Клеман, Пиер Брюно и Люсиен Сев. Партиздат публикува неотдавна в превод на български език „Марксизмът и теорията на личността" от Люсиен Сев. Във встъпителните бележки към текста, който публикува „Ла Нувел Критик" (бр. 63), се казва:.. ... За марксистка критика на психоаналитичната теория ще рече, че в настоящия труд решително е докосната само част от проблемите, повдигнати от марксистката критика на Фройдовото дело и на развитието му до наши дни: исторически видено, може ли теоретичното дело на Фройд да бъде антропологически свър зано и съпричастно на историческия мате риализъм, Бихме извършили грешка, ако припишем на този сбор от текстове - и на техните автори, които са философи в марксистки смисъл на думата, догматични претенции, които им са чужди." Резюмирайки своите размишления върху Фройд, Катрин Б. Клеман пише: В нашето общество разпространението на психоанализата е безспорен факт едновре менно върху терена на теорията и върху терена на терапевтичната практика. Върху практическия терен психоаналитичната институция разрасна и се разнообрази, умножавайки леченията и вариантите около установения от Фройд модел. Върху теоретич ния терен четенето на Фройд е по-често подпомагано добре или зле от невероятно множество публикации около Фройд, около неговата личност и психоаналитичната теория. Това масово разпространение доведе до необходимостта да се вземе под внимание ефективното установяване на пси хоанализата в нашата култура, както и да почне да се мисли за нейната история, вече съществуваща повече от седемдесет години и богата с поучителни събития от идеологически характер. Този теоретичен разказ, ако може да употребим подобен израз, се опира върху личността на Фройд, който сега ни е познат с неговите трудности, с избора му и с неговите идеологически празнини. Отделено е най-сетне особено място на значението на Лакан (Жан Лакан, френски лекар, неофройдист, автор на трудове, третиращи в ново осветление проблемите на Фройдизма - Н. Д.) във френското психоаналитично движение. Той се разпростира в много изследвания, защото ориентацията, която е взел, основавайки своя собствена школа, му определя специфично място. Неговото четене на Фройд интересува марксистите дотолкова, доколкото Лакан успява да вложи във Фройд една митология и да изтъкне основната ос на Фройдовото откри тие: функцията на езика и културата. Защото такова е- казва Катрин Б Клеман - същественото, сърцевината на психоанализата: лекувайки истерията, Фройд е подчертал собствената ефикасност на езика и неговите начини на действие върху тялото: психоаналитичното лечение. което се изработва, като се изхожда оттук, се развива изцяло върху полето на езика, няма друга намеса освен намесата на езика и засяга индивида в неговия език. Тази прак тика е напълно индивидуална в аналитичното пространство, върху дивана на психоаналиста анализираното лице (сюжет) е единствено със своя език, който психоаналистът му възвръща: обаче езикът не съ ществува вън от социалната и културната функция, чрез която се упражнява, и това, което се развива в затворено поле, отразява деформирано обществото и мястото, което то приписва на този, който говори. Посред ством въпросите на езика, за неговото функ циониране, за неговата ефикасност се поставя трудната алтернатива между инди вида и масата. Психоанализата се занимава малко, дори никак със социалните отноше ния или по-скоро тя не вижда как тези отношения определят нещата, дори субективната преживелица. В заключение Катрин Б. Клеман пише: Нашата работа - на марксистите - е да можем да разберем необходимостта от Фройдовото откритие върху плоскостта на езика, на културата, на терапевтиката: да излезем от стерилността на една конфронтация, за да обмислим като марксисти едно ново поле, полето на субективността."

Последната получена от нас книжка на „Паментник литерацки" съдържа две ценни студии, посветени на Мицкевич. Първата е от известната полска теоретичка на литературата Стефания Скварчинска и носи заглавието „Мицкевич в кръга на идеите и постулатите на Sulzer." Авторката изтъква огромното значение на щателното издирване на четивата на Мицкевич и особено тези от Младежките му години, защото тъкмо те имат извънредно голямо значение за формирането на личността. Според полската учена проблемът за мястото на Мицкевич и не говата роля в процеса на развитието на европейската култура не може да бъде решен без този вид проучвания. Втората студия - от Дора Кацнелсон - е посветена на „Поезията на Мицкевич сред конспираторите от епохата на романтизма". Тя изнася твърде интересни факти, свидетелствуващи за широкото разпространение на революционните творби на поета сред организаторите и уча стниците на освободителното движение в Полша. Много от творбите на Мицкевич били преписвани на ръка, често без да се споменава заглавието им, и тайно разпространявани като апокрифна литература. Много от тези текстове се намират в архивите на австрийската и руската царска полиция, където били събирани като обвинения срещу арестувания революционер, понякога само допълнителни, но често и в ролята на единствено доказателство, заради което притежателят им бил осъждан на затвор. Януш Страдецки в очерка си „Обществе ни функции на авторските вечери, илюстрирани с примера на групата Скамандър поставя съществени въпроси из областта на Социологията на литературата. Той разглеж да дейността на групата „Скамандър" (тя е обединявала най-популярните поети между двете войни: Тувим, Слонимски, Ивашке вич, Вежински, Лехон и др.) като дейност на една своеобразна институция и се запитва каква роля за извоюване на доминиращо положение в обществото са изиграли организираните от групата авторски вечери, утра, сказки и други мероприятия, в които поетите са вземали участие като рецитатори на соб- ствените си творби. В рубриката „Проблеми на художестве ния език" са поместени студиите „Прагматични свойства на равнозначните изрази. Проект на схема“ и „За някои литературни функции на названията на музикалните инструменти". Най-голям интерес буди у нас рубриката „Преводи", посветена този път на широко разгърналата се на Запад дискусия как трябва да бъде интерпретиран сонетът „Котки" от Бодлер. Както е известно, Р. Якобсон и К. Леви-Строс са публикували през 1962 г. („L'homme", II, 1) подготвения от двамата литературен анализ на това стихотворение. Леви-Строс коментира това интересно явле ние на съвместната работа на двамата бележити учени така: ... . . един езиковед и един етнолог решиха да обединят усилия в стремежа си да разберат от какво енаправен сонетът на Бодлер, тъй като всеки от тях поотделно се е натъкнал на проблеми, които се допълват взаимно. Езиковедът забелязва в поетическите творби структури, които са поразяващо близки на тези, които разкрива пред етнолога анализът на митовете." Самата студия на Якобсон и Строс е така конструирана, че сякаш подканва към дискусия. Тя е разгърната теоретическа изява на методите на двамата учени, приложени към опи санието на конкретен текст. И действително тя предизвика дискусия, която трае вече десет години. „Паментник литерацки" поме ства седем студии от учени, които спорят по въпроса за най-правилния анализ на Бодлеровия сонет, като застъпват различни методологически тенденции. Така че в същност спорът се води за предимствата и слабостите на различните методи в литературознанието и затова е изключително интересен. В началото е поместено самото стихотворение на Бодлер в оригинал, художествен и бук вален превод. След него следва обширната студия на американския теоретик на стила проф. от Колумбийския университет Michael Riffaterre. Рифатер представя подробно собствения си метод на изследване, като го противопоставя на методите на Якобсон и Строс. Методът му е опрян главно върху проучването на реакцията на читателя, или, по-точно казано, архичитателя на дадения текст.

В кн. 11 и 12 на „Месенчник литерацки“ е поместена интересната статия на Endre Bojtár (в полски превод) Източ ноевропейският авангард като литературно направление". Авторът основава изводите си върху проучвания на руската, полската, украинската, белоруската, чешката, словашката, унгарската, румън -ската, а отчасти и българската, литовската, естонската и летонската литература. Събрал толкова богат материал, Бойтар стига до основното заключение, че авангардът в Източна Европа е бил революционно изкуство. Писателите „авангардисти“ „или възнамерявали да извършат революция в изкуството успоредно с обществената революция, започната от работническата класа, и в този случай не държали сметка за културното ниво на тогавашната работническа класа, нагаждайки изкуството си към някакъв измислен от тях работник на бъдещето и затова връзката им с работническото Движение е била слаба, или оценявайки собствената си епоха като преходна и неблагоприятна за „голямото" изкуство, обличали в литературна форма актуалните задачи, всекидневието на работника, като по този начин слагали основи на масовата социалистическа култура". Напрежението между тези два модела, между тези писатели, които често сами се наричали „авангардисти“, и т. нар. пролетарски творци, между „истинското изкуство“ и масовата култура е било причина за бурни спорове и се оказало един от главните двигатели на цялото направление. Художественото равнище на писа телите от първия лагер и непосредствената революционност на онези от втората група ту се доближават, ту се отдалечават в зависимост от актуалното положение на работническото движение, от националната специфика както на работниче ското движение, така и на съответната литература, а също и от таланта на съответния писател. В частта, озаглавена „Експресионизъм“, авторът се спира накратко върху българската литература. Той подчертава, че пролетарската литература в България е преминала през два тясно 144 свързани помежду си етапа. Първият - 1917-1923 обхваща поезията на Д. Полянов и „символистичната в своята същ ности лирика на Хр. Смирненски. Характерно за този период е редактираното от споменатите поети сатирическо списание „Червен смях". Вторият етап, който по примера на редактора на „Нов път“ Г. Бакалов започват да наричат „септем врийска поезия", е черпел соковете си от революционните събития. Главен орган на тази поезия е било според автора списанието на „експресиониста“ Гео Милев „Пламък“, чиито сътрудници се изброяват, Бойтар споменава още две списания - „Наши дни“ и „Нови дни“, в които публикуват творбите си „предста вители на второто поколение прогресивни писатели". Източноевропейският символизъм е според автора много „по-историчен“ от западноевропейския. За пролетарските поети преживяваната от тях дей ствителност е само метафора на света на социалистическите идеи. В стихиите и природните явления - морето, бурята, вя търа, както и в явленията на всекидневието - машините, парите и др., те виж дат проява на революцията и потисниче ството, свободата и робството. Но наред с този стремеж към естетическа абстракция лириката на пролетарските поети е наситена с факти и исторически реалии. Събитията от революцията през 1905 г. могат да бъдат проследени почти хронологически в песните на тези творци. Покъсно на мястото на „контамплиращия" поет, описващ със съчувствие новата класа, се появява поет, представител на тази класа. Поетическото „аз" заема вече значително място в творчеството и „думите Работник, Поет и Човек“ се сливат в едно цяло. Кн. 12 на списанието помества продължението на студията на Бойтар. В тази част авторът разглежда развитието на конструктивизма и сюрреализма в страните на Източна Европа. Студията представлява интересен компаративистичен труд, опрян на богат материал, почерпен от много национални литератури.

Списанието за литературна наука, естетика и теория на културата „Ваймарер байтреге" ни поднася в последната си книжка от 1973 г. една обширна обзорна студия на Кристоф Трилзе „Връщане към мита" с подзаглавие „Размисли върху античния образ в късните буржоазни концепции". Поместената работа е извлечение от един поголям изследователски труд на автора „Античността и митът в драмата и театъра на съвременността“. В увода на статията се сочи една дефиниция на мита, изказана от френския теоретик Ролан Барт, която, ма кар и отнасяща се изключително върху функцията на мита в развитото буржоазно общество, е твърде характерна: „Митът е едно деполитизирано изображение. Според автора много силно, но погрешно е било влиянието на неколцина идеолози, които вместват античния образ в култу рата на къснобуржоазното, дехуманистично настроено общество. Едно неомитологизи ране иска да замести историята и изкуството. Това криеше съдбоносни последици за последното - изкуството щеше да произвежда митове. Новото гледище се проявява първо във философията и във всеобщата история на културата, за да навлезе през 1900 г. и в изкуството с първите си представители: Хофманстал, Жид, Макс Райнхард, развивайки се до наши дни. Авторът си поставя за задача да проследи именно развоя на това явление в областта на философията и лите ратурата, изследвайки го в неговата исто рико-обществена обусловеност. В началото на скицираното от автора развитие на споменатото направление стоят имената Рихард Вагнер, Фридрих Теодор Вишер и Сьорен Киркегард. Фигура, сто яща на прехода, е Вишер. Теорията му за мита трябва да се разглежда във връзка с неговата естетика, чиито три най-съществени елементи са: „естетика на грозното“ - като категория, субективизмът и теорията на вживяното“. Теорията на „вживяното“ озна чава, че художественото произведение е реалната изява на нашите мисли и чув ства, както и че „схващането за идеалното вижда в обекта онова, което не притежва". В крайна сметка, изтъква авторът, тази тео рия на Вишер произтича от мита, който, съ живен, подновен, трябваше да спаси религиозни догми, да забули обществени явления, т. е. да оформи едно съзнание, стоящо уж над реалността. Личност, повлияла силно на буржоаз ната мисъл и съдействувала за неомитоло гизирането в екзистенциална насока, е Сьо рен Киркегард. Представителят на екзи стенциалистката философия, и то с христи янски оттенък, се опитва да навлезе и в об ластта на античното. Той създава една мо дерна" Антигона - „годеница на смъртта". Нейната самовглъбеност, скръб, даже и желание за смърт са „даденост“, съответствуваща на „екзистенциалното трагично чувство". Във втория раздел на изследването си авторът се спира на въздействието на фило софията в областта на мита, по-специално на античния мит. Тук идеологическата роля на тримата големи теоретици на изкуството, културата и философията - Йохан Якоб Бахофен, Якоб Буркхард и Фридрих Ницше - е необозрима. Бахофен, изтъква авторът, е ползувал за своите научни дирения пое тичните произведения на античността, като ни запознава с нея „отвътре", т. е. чрез исто рическата и обусловеност. По-нататък авторът се занимава със забележителната фигура на Якоб Буркхард. В епоха на изостряне на класовите противоречия във висшия стадий на капитализма и на организиране на работническата класа Буркхард пише своята антична история на културата. Той сякаш отразява своето съ времие чрез картината на древна Гърция, средище на борби за власт и интриги, на грубости и убийства, на измама и пороци. Противоречаща изцяло на представата ни за древна Гърция, такава, каквато ни е под несъл Винкелман и класиците, античната история на Буркхард има съществена за слуга за историческото осмисляне на явле нията и за свързване на мита с историята. Неговият идеал за човека е откритият от самия него ренесансов образ, контрастиращ на осакатения човешки образ на епохата му, неносещ и чертите на Ницшевия „свръхчовек“.

В 1 кн. под заглавие „В търсене на формули" е поместена статия на И. Тертерян за латино-американския роман. Авторът подчер тава ролята на обществено-историческите съ бития, които определят чертите на литературния процес. Разкрива се раздвижването на художественото съзнание вследствие революционната ситуация, придобило в повишената си активност настъпателен характер идовело до създаване на грандиозни модели на света, до синтез на история и съвременност. И. Тертерян се спира по-основно на докладите и изказванията от колоквиума на Вашингтонския университет през пролетта на 1966 г., който отбелязва 60-те г. като нов в качествено отношение етап от историята на латино-американския роман. Колоквиумът според автора очертава имената и произведенията, нуждаещи се от обсъждане, изтъква централната проблема за дискусии (проблема за влиянието), отбелязва позиции и възможни подходи към литературата. Статията „Единство на естетическата и историческа критика" от М. Кургинян продължава започнатато през 1973 г. на страниците на списанието обсъждане на пробле ма за наследството на руските революционни демократи. Обект на авторските разсъж дения са преди всичко методологическите завети на В. Г. Белински, разглеждани във връзка с развитието на философските му и обществено-политически идеи и в светлината на утвърдената от него теория за реа лизма. Акцентува се на единството от принципни положения, формулирано от Белински в статията „Речь о критике", а именно - сливане на историческия и естетическия подход при изучаване на литературата. Самата логика на развитието на литературата и литературната теория, отбелязва авторът, е поставила пред Белински необходимостта от преодоляване на нормативната критика на класицизма, след това до отказ от много положения на романтичната и хегелианска критика и накрая до неизбежното сблъскване с вулгаризаторското, емпирическо отношение към историята. Като доказателства за прилагане на принципа на единна критика са посочени три статии-монографии: „Хамлет“, „От ума си тегли“ и „Герой на нашето време". Кургинян се спира на по-главните моменти в тях, подчинени на последователно провеждания преход от конкретен „микроанализ" към раз криване на широките, общотеоретични закономерности. По-нататък в статията се отбелязва свърз ването на проблемите на романа с проблемите на романтизма. В „За руските повести и за повестите на Гогол" Белински развива мисълта за движението на жанровете и тях ната специфична йерархия, създавана в опре делена литература през определен период от развитието й. Спирайки се на природата на романа и неговите закономерности, Белински отбелязва две основообразуващи начала: напрегнат драматизъм и епическа ши рота и пълнота в обхвата на събития, положения, характери. Новата йерархия на жанровете се разглежда чрез развитието на принципа за единна критика. Отчита се, че в монографиите-разбори на отделни произведения руският критик е създал оригинален вариант на научно-критически микроанализи, нови жанрове и методология на литературоведското изучаване, породени от изискванията на самото литературно развитие. Интерес представляват „Бележки за Пушкин" от Евгений Винокуров преди всичко със своеобразното си емоционално възприемане и интерпретиране на личността и произведенията на великия руски писател. Фрагментът „Дон Кихот и Татяна“ носи едно ново виждане чрез паралела между героинята от „Евгений Онегин" и рицаря на Сервантес. „Моцарт и Салиери" поставя въпроса за присвоеното от човека право сам да се избира за съдия на другите, породен от бли зостта между Салиери на Пушкин и Разколников на Достоевски. В уводната статия на кн. 2 - Нов етап на социалистическите литературни връзки" - е направен преглед на по-важните въпроси, засегнати на научната конференция Общото и особеното в литературата на социалистическите страни в Европа", отбелязани са пътищата за развитие на социалистическия реализъм. В дискусионен аспект вниманието се спира и на ролята и търсенията на критиката, набелязват се основните пунктове за бъдещата работа при разглеждане на съставните части на по-общата структура - литература на страните от социалистическото единство.

Кн. 4 на „Паметник литерацки", най-обе мистото (всяка книжка брои около 500 с.) литературоведско списание в Полша, съдържа наред с изследванията върху поетиката на Галчински, промените в съвременната полска перцепция на литературата, извънлитературната ситуация в текста на една драма, литературните групи на младите полски писатели (от 1960-1970) и др. и извънредно интересната за нас студия на Марян Плахецки „Пшибош за поезията - механиката на промените в една критическа система". В студията се разглежда критическата система на изтъкнатия полски поет Юлян Пшибош (починал преди няколко години) инейната еволюция. Пшибош беше един от най-бележитите представители на полската авангардна поезия. В първата, предвоенна още фаза Пшибош рязко противопоставя на „непосредствения израз на чувствата“ в творчеството чувството ,,като продукт на поетическия занаят". Стре межът към непосредствения израз" е за него извор на множество композиционни недьзи, многословието, което намалява напрежението на поетическия изказ, непосредственото наименуване на чувствата, разказвачеството, механическото прилагане на стихотворните форми. На подобна „плуваща" форма, туктаме закърпена с метафори, Пшибош противопоставя форма уравновесена и целе насочена“, резултат на пестеливост при упо- требата на думите. Поезията трябва да бъде „преобразувана реч", трябва да организира" езика. При такова схващане, подчертава Плахецки, светът на литературата се пре връща в република на творците, в която е твърде трудно настаняването на консуматорите на литературата. Изглежда, че въпросът за читателя ебил въобще невралгична точка на програмата не само на Пшибош, но и на целия тогавашен полски Авангард. Четенето се превръщало за читателя в отгатване на гатанки, тъй като авангардистите искали тяхната лирика да бъде истинско училище за съавторство на читателя", но читателят невинаги еразбирал трудните уроци". През 1926 г. Пшибош заявява, че в наше време естествеността е вече възможна само като музей на природата". В резерватите човекът 118 по изкуствен начин отглежда и закриля дивото". Пшибош ликвидира" природата като нещо външно по отношение на човешкия свят. Заобиколени сме - пише той - на всяко място и във всеки миг от гъстата гора на нещата, засети от ръката на цивили зацията. Вплетени в собствените си дела, така се съединихме с тях, както сме свързани със собствените си ръце". Пшибош изключва и вътрешната естественост на човека. Единственият човешки свят е за него културата. Природата е само инертна сила, безсмислено хаотична и затова опасна и враждебна към културата. Творческият процес трябва да бъде напълно рационализиран, така че нито за миг да не допуска стихията на емоциите. Романтичното съзерцаване на природата се счита за отрицателно явление, както и експериментализмът, който смята отсъствието на строго отмерена форма за израз на ду ховна мощ. „Някога - пише Пшибош - стихотворенията са били в най-добрия случай верига от картини, днес са техен синтез; в този синтез езиковата материя експлодира като във верижна реакция едновременно с много образи, които се сплитат, свързват и разплитат... Поезията е единство на виждането, съсредоточено в максимално количество представени намеци и минимално количество думи, а не мелодекламация и приспивна песен. Особено остро поетът напада повторенията. Стихотворението трябва да бъде , еднократно цяло. Върху идеята за дисциплината се спира цялата тогавашна авангардистка критика, като концепция за човека „възмъжал, скъсал с детството и скритата си женственост“. Идеята за дисциплината се отнася изключително до работата върху текста като напълно отделен от твореца. Но към края на предвоенния период Пшибош поставя вече в центъра на вниманието си вместо работата върху текста вътрешното състояние на творящия поет. Той се интересува сега не от отношенията между текста и емоционалността, а от отношението между два модела авторска чувствителност: непосредствено-спонтанната и опосредствуваната, кондензираната и подредената". Стихотворението вече престава да бъде подреждане на безличен език.