Просвещението

Проблемата за Просвещението е изяснявана по-пълно върху материал от историята му в западноевропейските страни. В тях то възниква и се развива през XVIII в. като сложно идеологическо течение. Свързано е с разпадането на феодалното общество и преодоляването на средновековната схоластика, с развитието на буржоазните нации. Има противоречива философска мирогледна основа. Независимо от отделни различия в социално-политическите и философските си разбирания просвещенците утвърждават силата на разума и научната истина, издигат в култ свободата на човешката личност и равноправието на жената, с което подготвят едни от важните психологически предпоставки за буржоазнодемократичните революции в Европа. В областта на художествената литература и критика Просвещението стимулира реалистичното изобразяване на определени социални явления, изграждането на художествени образи с активно отношение към социално-политиче ските и философскоидейните въпроси на времето. Съвременната литературна наука потвърждава правомерността на термина „просвещенски реализъм като най-обща характеристика на връзката на реалистичното направление с художествено-естетическите принципи на Просвещението. Същевременно счита се за правилно тези принципи да бъдат съотнасяни и към други литературни направления, поради което в редица проучвания се изясняват черти на „просвещенски сантиментализъм“ и „просвещенски романтизъм“. През последните години методологическата постановка на проблемата за Просвещението се обогати и продължава да се обогатява с наблюдения относно историческата му съдба в други етнически и географски обособени региони. През 1968 г. в Париж и Москва се състояха две особено важни научни конференции. Първата от тях бе посветена на ролята на Просвещението при формирането на национално съзнание у народите на Югоизточна Европа, а другата - на съответни въпроси из историята на източните литератури. Установи се, че и в тези региони Просвещението запазва основните си характерологични черти и навсякъде се свързва с прехода към капитализма, с формирането на буржоазните нации и национални култури, с обособяването на националното съзнание. В предговора към „Труды Межвузовской научной конференции по истории литератур зарубежного Востока“ се казва: „Из докладов и выступлении на конференции явствовало, что в странах Востока накануне нового времени и в новое время обозначилась эпоха подъема в общест венной мысли и литературе, связанная с кризисом феодализма. Эта новая эпоха носит боевой 64 наступательный характер.

Празник на свободния човешки разум - така се разбира онази епоха, определяна като Просвещение. И понеже се назовава период от време, историческата гледна точка налага възгледа, според който този прелом се разбира като движение, в най-общ социално-политически смисъл. Насочено срещу определен ред, то бележи края на една форма на живот, буквално срутва феодализма, за да възвести онзи поврат, така демократично издигнал човека, познанието и вярата в него. Човекът е изместил божеството. Началото еРенесансът, откъдето с посредството на античния образец пребъдва идеята за човека, за да стане реалност два века по-късно. Тържествува идеята, сътворява се нова реалност, господствува вярата в силата на универсалния човешки разум. И макар казаното едва ли да създава пълна представа за действително основни изменения в конкретен социално-политически и културно-исторически смисъл, на които гледаме като последица от дълговременно развитие на идеята, дошла от независимия ренесансов град, за да стане реалност едва в XVIII в., все пак редуването - идея - реалност, - несъмнено процес, можем да видим в неговата абстрактност и като принцип. Не само последователност, но и едновременност, където идеята в същността си се оказва привнесена в определено време минала реалност. Ренесансът въздига идеята за човека изобщо чрез древна Елада, чрез идеалното присъствие на класическата древност, която тук тласка, тика напред и съпътствува разви тието на обективен исторически процес, който, така да се каже, класичен, като духовна форма, заживява през XVIII в. самостоен живот. Или античността присъствува тук един вид функционално - чрез образеца се претрансформира настоящето, при което древността - идеята за сила и хармония е изпълнила практическа, за определено историческо време цел - настьпили са социално-политически промени, изменена е структурата на едно общество с посредството на духа. Тук Гьоте не е изключение. И в този смисъл след Гьоц фон Берлихинген" и едно пребиваване в Италия, което прави все пак идеите на „Буря и натиска минало, благородната простота на виденото в Рим, несъмнено принадлежи на XVIII в., века на Просвещението. На това време е белег стремежът към национална по дух култура, нему е присъща и онази въз вишена диалектика, където миналото, романтично приповдигнато, трябва да възпита едно общество; където миналото-идея съгражда основите на ново обществено начало и по този начин, дала тласък, идеята става реалност. Отдадена в служба на Диана и подвластна на непреодолим стремеж към родната страна - Микена, жрицата Ифигения отклонява предложение за женитба, направено от покровителя й тавридския цар Тоас. Това е причина в гнева си той да въведе отново стародавен обичай, при който в чест на богинята Диана принасяли в жертва хора - обред, запретен от самата Ифиге ния в качеството й на жрица. По традиция такава била участта на всички чужденци, попаднали в далечната страна, и след решението на могъщия властелин угрозата надвиснала върху пристигналия по повеля на Аполон (брат на Диана) Орест - роден брат на Ифигения. В хода на борбата за неговия живот между жрицата Ифигения и царя Тоас в същност се срещнали цивилиза ция и варварство, културно осмислена родовост и сурова примитивност, духовна и светска власт, като това взаимоотношение в един по-висш смисъл може да се мисли като съотносимост на идея реалност. Било съдено боговете да въздадат на скитския владетел Тоас онези съдбоносии обстоятел ства, поради което настанали промени, които издигнали Таврида до възродената Микена. Троя била опожарена и гневът на богинята Диана бил причина за тежко условие пред тър жествуващия победител. Достигнал Авлида, непреодолимо препятствие изникнало пред гръцката войска - попътният вятър стихнал. Агамемнон бил съкрушен от волята на Диана, нейната висша власт на божество той трябвало да удостои, като принесе в жертва своята първородна дъщеря Ифигения. Бащата отстъпил пред дълга на царя.

Изследването на исторически формиралата се трайна балканска културна общност е един от централните проблеми, стоящ пред нашата наука - литературознание, езикозна ние, история, фолклористика, етнография... Отделни негови аспекти са разглеждани още при възникването на съответните научни дисциплини. Но не само у нас целенасочено, организирано и на широк фронт разработва нето на балканистичната научна проблемати ка започва преди около две десетилетия. Очертава се оправдан стремеж да се надхвърлят рамките на двустранните литературни взаимоотношения и да се постигне комплексно разглеждане на общото и специфич ното в балканските литератури като цяло. Очевидни са трудностите пред изграждането на специалисти и в частност на литературоведи, които не само да не се спират пред няколкото езикови бариери, а и да познават общокултурните особености и литературите на няколко народа, тяхната научна интерпретация.

The author adduces examples from French travelogue books, as well as from novels and poetry, which reflect different contacts between Christians and Muslims in the Balkans. The presentation of the evil “Turk” is deduced against the background of the Christian virtues (16th-17th century) and the Western (Catholic in particular) interpretation of specific images. The evolution of France’s conceptions is followed about the Ottoman Empire and the image of “the Turk” related to it, which had acquired an enlightening colouring.

This short monograph considers the perception of Orthodoxy from outside the Orthodox world during the age of Enlightenment. It was originally conceived as a lecture to be presented in Athens, at the invitation of the great Greek historian of political thought, Paschalis Kitromilides. Inspired by Kitromilides' own work on the Enlightenment within the Orthodox world, I attempted to reverse the perspective and to offer a reciprocal study of the enlightened perspective on Orthodoxy. Beginning with the accounts of Western travelers, I analyzed a persistent pattern of disparagement by travelers, focusing on three general areas: 1) the aesthetic qualities of Byzantine icons, completely unappreciated by these travelers; 2) the allegedly excessive character of Orthodox ritual, which appeared as superstition to the eye of the Western Enlightenment; and 3) the alleged ignorance of the Orthodox clergy (a problem also noted within the Orthodox world, as Catherine the Great, for instance, established seminaries in Russia). My analysis of these categories of criticism suggests that in no case were they fundamentally religious in nature, but, rather, focused on more general issues of "civilization," such as education, artistic training, or enlightenment versus popular superstition. In this regard, the negative view of Orthodoxy was actually integrated into the entirely secular idea of Eastern Europe, transcending Orthodox, Roman Catholic, and Muslim lands and peoples. The second part of the monograph addresses the political perception of Orthodoxy that emerged after 1768, at the time of Catherine's war against the Ottoman Empire. For the first time, enlightened observers in the West became aware of the possible political significance of Orthodoxy for mobilizing populations. This was a matter of great interest, and sometimes concern, especially along the Triplex Confinium where the Habsburg and Venetian states bordered the Ottoman Empire, and where Orthodox populations were present. One of the things I was interested to note in the eighteenth-century discussions was an implicitly "Huntingtonian" perception of a political clash of civilizations based on the difference of religion. In fact, I initially presented this lecture in the year 2000, immediately after the NATO war in Yugoslavia in 1999, a moment when Western observers (in the United States and Europe) worried about the Huntingtonian emergence of an "Orthodox axis" sponsored by Russia. It was interesting to observe some of the eighteenth-century anticipations of this perspective as Western Europe worried over Catherine's mobilization of Orthodox sentiment within the Ottoman Empire during the Russian-Ottoman war of 1768-1774. Considering the Bulgarian translation of this monograph, I regret that I did not have more material to include concerning Bulgaria itself. The most interesting source that I used, with regard to Bulgaria, was the travelogue of the Jesuit astronomer Rudjer (Ruggiero) Boscovich, who left Constantinople in 1762 and traveled overland through Bulgaria. Because Boscovich was a Roman Catholic priest and because he was born in Dubrovnik, he was sensitive to both the Slavic language and Orthodox piety of the Bulgarians, which he wrote about with considerable interest and appreciation. I have written a short separate article about this, exploring his particular perspective in greater detail: "Boscovich in the Balkans: A Jesuit Perspective on Orthodox Christianity in the Age of Enlightenment," in "The Jesuits II: Cultures, Sciences, and the Arts," eds. John O'Malley, Gauvin Bailey, et. al. (University of Toronto Press, 2006), pp. 738-57.