лаборатория

Как е работил Димчо Дебелянов върху своите стихотворения, как е протичал при него творческият процес, как поетът е успявал да, подчини" словото на своя поетичен темперамент, да му нашенне чисто свои мелодии на душата, как се е раждала в него отделната тема, образ, чувство - отговърът на тия въпроси се определя не на последно място от конкретния анализ на многобройните поправки в собствените му стихотворения.

Ако започнем сега да твърдим, че поезията изостава от живота, все едно е да повторим нещо, което често пъти се е казвало. Не е нова мисълта, че тя изостава от съвременния живот - тази мисъл, струва ми се, съществува, от. както съществува самата поезия. Трябва просто да разберем, че коефициентът на избирателност в поезията е несравнимо по-висок, отколкото, да кажем, в прозата. Не случайно Анатол Франс е иронизирал читателите на поезията - с песните, казва той, работата стои така, както с жените: най-любимата евинаги най-добра от всички останали.

Писателят Георги Караславов е жива енциклопедия на общественополитическия, културния и литературния живот у нас от втората половина на 20-те години до днес. Когато разказва за своите творчески замисли, за героите и събитията, отразени в крупното му творчество, той винаги започва със спомените си и със сегашните си наблюдения над различните сфери от живота. Свидетел и активен участник в обществено-политическите борби, Георги Караславов е съхранил във феноменалната си памет безброй много детайли от антифашисткото минало, от славния път на партията и народа в периода от Септемврийското въстание през 1923 г. до 9 септември 1944 г. И в борбата за основно преустройство на обществената действителност след 9 септември Георги Караславов участвува активно не само като публи цист, белетрист и драматург, но и като член на Президиума на Народното събрание, член на ЦК на Българската комунистическа партия, народен предстарител, главен секретар на Съюза на българските писатели, директор на Народния театър... Трудно могат да се изброят всички отговорни държавни постове, които е заемал и заема от 9 септември до днес. След 9 септември той проявява необикновена енергия и в културното строителство, и в борбата за установяване на социалистическия реализъм в българската литература. Тая борба води и като теоретик-полемист, и главно като творец на белетристични и драматургични произведения. Сега именно той замисля и написа четирите части на своя роман-епопея „Обикновени хора", създаде няколко пиеси, които се играят из всички театри на страната, написа повестите „Танго“, „Неверният Тома“, „Освобождение“, романа за юноши „Ленко" и редица новели, разкази, очерци.... С най-голяма охота и въодушевление писателят говори за революцията и огромните придобивки, които тя донесе на българския народ: „Деветосептемврийската революция преобрази целия наш живот с такава сила, каквато мнозина не очакваха и не подозираха. Объркани бяха много криви сметки, пропаднаха много ялови въжделения, провалиха се планове на реакционери и политически хитреци, които събитията бяха тласнали в редовете на Отечествения фронт. Въпросът, с кого и накъде, се постави ребром, в упор. Определилата се „легална опозиция" постепенно започна да открива своята овча кожа и да показва мракобесническо-хищнически зъби. Паритетът в Отечествения фронт изтика на ръководни постове в държавния и обществения апарат противници на новия живот и на новата власт. Тези „отечественофронтовци“ започнаха да саботират всички мероприятия за успешното водене на Отечествената война, опитаха се да всяват недоверие в трудовите маси, да разлагат Народната армия, която заедно

Творческият процес у Ботев - във всичките му фази и нюанси, в цялата му сложност и дълбочина - едва ли ще бъде някога напълно изяснен. Ние не разполагаме с каквито и да било указания от самия поет за възникването и разви тието на замисъла на неговите творби, за първите проблясъци на образи и сравнения в неговото съзнание, за продължителността и хода на неговата работа над едно или друго стихотворение. Ботев не ни е оставил нито откровени признания в писма до свои близки и познати, нито подробни дневници, нито предварителни записки и планове, нито многобройни ръкописи, фиксиращи всяка стъпка от извървяния път към художествено съвършенство. Единственият документален материал, свързан непосредствено с неговата творческа дейност, емалкият фрагмент от черновата на последното му стихотворение, посветено на апостола на свободата Васил Левски. Съвсем оскъдни са данните за творческия процес у Ботев и в спомените на неговите съвременници. Ето защо главното свидетелство за работата на великия поет остават поправките, които той внася в повторните издания на своите стихотворения. Внимателният анализ на тези поправки ни дава възможност да надзърнем в творческата лаборатория на Ботев и да проследим отблизо неговата работа над стиха, да се запознаем с принципите, от които се е ръководил взискателният художник в стремежа си към максимално усъвършенствуване на поетическата реч. Трябва да отбележим, че поправките в стихотворенията на Ботев са привличали вниманието на издателите и изследователите на неговото творчество многократно. Те правят впечатление още на първия редактор на Ботевите съчинения - Захари Стоянов. В подготвеното през 1888 г. от него издание при някои от стихотворенията се посочват под линия по-важните варианти, съдържащи се в първите публикации, а понякога дори се поместват изцяло предходните редакции. Редакционните различия в публикациите на Ботевите стихотворения са намерили място и в редица други издания на неговите съчинения: в изданията, подготвени от Иванка Ботева и Иван Клинчаров през 1907 г., от д-р К. Кръстев през 1919 г., от Михаил Димитров през 1924 г. (става дума за изданието „Христо Ботев, Неизвестни произведения“, където са поместени непознатите дотогава редакции на три Ботеви стихотворения), в изданията на Иван Хаджов от 1926 г., на Георги Константинов от 1940 г., на Михаил Димитров пак от 1940 г. (преиздадено през 1945, 1950, 1958 и 1971 г.), в други две издания на Ботевите стихотворения, редактирани съответно от Ал. Бурмов (1946) и М. Димитров (1947), във второто издание на Ботевите съчинения под редакцията на Ал. Бурмов от 1948 г. и др.

За някои животът на едно литературно произведение започва от мига, когато ръката им разгръща страниците му, за да се потопят чрез словото в мислите на тво реца. За други - с появата му зад витрината на книжарницата. Но всъщност действи телното раждане става много преди това, много преди книгата да попадне в ръцете на читателя. Това е дълъг период, когато творбата съществува под формата на една идея като факт от действителността в съзнанието на писателя. Началото и започва оттук, по-късно идеята се обективира, преработва и „доизкусурява", докато придобие познатото си битие на добре оформено издание за нейните съдници, почитатели или отрицатели. В този „скрит живот" на книгата е заключена тайната на творческия процес и по-късната и съдба. И художествените творби, както и хората, се раждат и умират. Но ако раждането им е обща закономерност, то умирането е участ за слабите. С умирането на произве дението умира и авторът. Затова мечтата, спохождаща писателя за безсмъртие на сътвореното, носи сладостното изживяване и тръпка в творчеството, изпълва го със смисъл и съдържание. Този копнеж и стремеж към непреходност на създаденото прозира и в едно от чудесните Вазови стихотворения: „Моите песни":