поглед

Книгата на П. Зарев „Стил и художе ственост" изразява оня нов дух в маркси ческата естетика, който се долавя през последните пет-шест години в Съветския съюз и у нас. Характерните му белези са неприязън към догматичната Фразеология, стремеж да се преодолее социологизмът и гносеологизмът, пови шен интерес към специфичните страни на художественото изображение. Освен изясняване на общите методологически позиции този нов дух означава още и подчертано внимание към специалните есте тически въпроси, които ще ни доближат до интимното и неповторимото в поетическия образ. П. Зарев се стреми да следва новите тенденции не като теоретизира върху основните принципи, а като ги реализира в по-частни изследвания. В патоса на отделните статии ние долавяме една обща концепция, която определя и интересите, и изводите на автора. И макар да няма Монографичен характер, макар да е съставена от отделни статии, всяка от които е възниквала по определен повод и третира самостоятелен въпрос, книгата е вътрешно единна. От началото до края тя е пронизана от характерна естетическа концепция - концепцията за естетическото богатство на литературата. Непрекъснато чувствуваме съзнателната борба срещу опростителството и догматизма, стремежа да ни се внуши един по-прецизен художе ствен критерий. Може да не се съгла сим с всички изводи и решения за разглежданите теми, може дори да се мисли, че авторът не е успял да осъществи напълно поставената задача, това си е отде лен въпрос. Няма съмнение обаче, че той набелязва вярна и плодотворна насока в разбирането и в изследването на художе ствената литература и че в своите усилия е постигнал редица положителни резултати. Не би могло да се прецени правилно книгата „Стил и художественост“, ако не се вникне в нейния вътрешен патос, нито 108 да се разбере принципиалният смисъл на отделните статии, ако не се погледне на тях в светлината на този основен патос. Главните опорни точки на авторовата концепция са две. Първата изтъква е сте тическата природа на художестве ното съдържание, а втората - субективно - творчески я характер на художественото отражение.

Препрочитайки неотдавна романа „Антихрист" на Емилиян Станев, отново ми направиха впечатление онези места, където, описвайки през погледа на своя невръстен още герой атмосфе рата на Търновград от навечерието на османското завоевание, той се домогва до пресъздаване то на една духовност, която съдържа определени елементи на „стилновизъм", с други думи, на нещо, което предхожда петраркизма и без което петраркизмът не би бил възможен. Особено осезателно бе това усещане в страниците за идеалната любов, която малкият Еньо, „син на цар ския зограф", изпитва към също тъй невръстната щерка на цар Иван Александър, излъчващи едно златисто сияние, което събужда представата за Дантевото обожание към Беатриче. Не допускам, че Емилиян Станев, който неотдавна ни напусна, е познавал доклада на проф. Рикардо Пикио, обнародван в актовете на симпозиума „Петрарка и петраркизмът в славянските страни", където се казва: „Писателското изкуство на българските исихасти... се движеше в схеми, недалечни от онези, създадени на Запад чрез брака между платонизъм и цицерониан ство", дори защото по времето, когато е писан „Антихрист", този текст не е съществувал, а мо дата на исихазма още не се беше появила сред нашите историци на изкуството и литературата. Затова ще се опитам да обясня това, което тук ми прави така силно впечатление. То е, че Еми лиян Станев, човек с голям писателски дар и разностранни интереси, особено към всичко, кос то се отнася до историческата съдба на българина, но в никакъв случай системен ерудит; Еми лиян Станев, който положително не е имал съзнателно културоложко отношение към Италиан ското възраждане като класически модел за съотнасяне, но за сметка на това имаше безспорна и голяма интуиция, е почувствувал в стремежа си да възстанови едно културно-историческо съзнание за тъждественост, нуждата да запълни в него някакво празно поле, с това, което си поз волявам да нарека условно един български стилновизъм", или петраркизъм, на късния XIV в. Наистина той не стига никъде до неоплатоничното схващане за божествения произход на всяка земна красота (което би освободило неговия герой от средновековната дилема дух и плът) и това щеше да прозвучи фалшиво в един исторически роман за Българското средновеко вие, или предренесанс", ако искаме той да отговаря на научно постигнати истини. Но трябва да подчертаем, че стремейки се да извлече една философско-историческа формула за българския национален характер и историческа съдба, като се движи в дуалистичната схема за веществе ното творение на Сатанаил и небесното творение на бога, той се отдалечава от класическото православно разбиране за земната хубост като въплъщение на дявола с допускането, че тя може да бъде и божествена. А това вече е една догадка, която може и да не противоречи на историче ската правда.

Всичко в личността и живота на Ботев сочи, че от него блика неукротима енергия, насочена към творчески израз, чието най-непосредствено средство е било словото. Това страстно неприемане на действителността такава, каквато е, за което говорят буйствата на недисциплинирания одески гимназист, е доказателство, че в душата му живее идеалът на някаква друга, висша действителност - първото психологическо условие за раждането на поет. От този душевен разрив, рабира се, може да се роди и празен мечтател, и социален бунтовник. Но това са две темпераментни разновидности на поета. Ботев по темперамент не е от празните мечтатели. Че ще стане революционер, вече си личи от одеските му похождения из тъмните среди на нихилистите. И от страстното поглъщане на литература, която, както и всички нас, духовно го създаде - руската литература през 60-те -70-те години, както оригинална, особено публицистическата (Добролюбов, Чернишевски, Писарев), така и преводната" (д-р Николай РуселСуздиловски). Но освен тази публицистична литература синът на даскал Ботьо Петков чете страстно и поезията на Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Язиков, Шевченко. Клокоченето в юношеската му душа явно търси литературен израз, поетически пример. Единият пример живее в душата му - тъжните песни на майка му. Но този пример, макар и така сърдечно скъп и роден, явно е недоста тьчен. Обективното историческо развитие на българската литература е тръгна ла по други пътища, различни от фолклорните. И затова бъдещият български поетически гений жадно се обръща към образците на по-развити литератури. Защото примерите на родната лична поезия все още не са били достатъчно зрели, за да опиянят душата му. Макар че младият Ботев ги е знаел - неслучайно той изпраща първите си поетически опити на най-прочутия по това време български поет в Цариград - дядо Славейков, който и напечатва един от тях - Майце си" - в своята „Гайда“ на 19 април 1867 г. По това време Ботев вече се е върнал в Калофер и първата му поетическа публикация, отекнала сред съгражданите, навярно го е изпълвала с мъничко суетна гордост, която не е чужда на всеки - особено начинаещ - поет. С такова гордо творческо самочувствие е пронизана и пламенната реч, която произнася на празника на солунските братя - спокойната книжовна кариера явно не е блазнела младия автор толкова, колкото бунтовната. Пенчо Славейков си спомня, че баща му имал тетрадка с изпратените му ранни поетически опити на Ботев, която изгоряла по време на старозагорския пожар. Защо нищо от тях не е публикувано (ако такава тетрадка е съществувала) остава в тайна. Може би тези първи творби са били слаби и Славейков не ги е одобрил, макар че - при ранната зрелост на „Майце си" и тогавашното равнище на българската поезия - е трудно допустимо Ботевите поетически опити 32 (дори първи) да са чак толкова слаби, за да не предизвикат интереса на Сла вейков. Може би тези първи творби са били от рода на „Хайдути" (за което някои изследователи предполагат да е най-ранна Ботева творба), а хайдушката романтика е била трудно пропустима в цариградския печат, въпреки че султанската цен зура съвсем не била от най-страшните, както ще покаже сетнешното политическо развитие. Може би подобна тетрадка у стария Славейков да е била изпратена по-късно време. А може...