Стихията

Димитър Димов започва с разкази. Макар да излизат след романа „Поручик Бенц“, те са писани преди това и отразяват най-ранния етап от развитието на писателя. За тия свои два разказа („Севастопол, 1913 год.“ и „Карнавал"), явили се през 1940 и 1942 г. във в. „Литературен глас“, Димитър Димов не обичаше да си спомня другояче освен със снизхождение. От висо тата на „Тютюн“ и дори на „Осъдени души" те изглеждат наивни и сантиментално простодушни. В тях нищо не подсказва за бъдещото развитие на таланта освен може би само едно - и в двата разказа вниманието на белетриста е концентрирано около образа на една силна и обаятелна жена, жена-фатум. Тя покорява всичко наоколо си с неотразимия си чар, но е белязана да стане жертва - в първия случай на международния шпионаж, а във втория - на коварна и неизлечима болест. „Тия прокълнати жени - говори Виктор Ефимич, от чието име се води разказът „Севастопол, 1913 год." — съдържат елемент на опасност, зад който стои смъртта, а понякога ми се струва, че лю бовта и смъртта са две сили, които внезапно се екзалтират . . . Това са думи и убеждения и на самия автор. И в двата си разказа (а понататък и в трите си романа, и във всичките си драми) той ще се среща с подобни прокълнати и опасни жени, ще се интересува от постоянната взаимна екзалтация на любовта и смъртта. Теренът на проявление ще бъде различен - много често чужд (Крим в първия разказ, германски, австрийски френски офицери в първия му роман, Испания в „Осъдени души“ и в разказа „Задушна нощ в Севиля", Чили в разказа „Анатомът да Коста“ и отново Испания в „Почивка в Арко Ирис"), по-рядко български (в „Тютюн“ и в разказа „Карнавал“). Но обстановката е без значение за катастрофичното избухване на страстите, тъй като фаталното и предопределеното у тия жени стои над националната им принадлежност. И Прави впечатление как още от първите си плахи литературни опити и до последните си творби писателят методически, с лабораторно усърдие извършва опити над сроден естетически материал. „Една авантюристка, една шпионка" стои в центъра на разказа му „Севастопол, 1913 год." (В друга една публи кация от 1942 г. разказът се нарича „Шпионката“.) Това е една богата германка с финес, култура, интелигентност, говори няколко езика, много млада, много красива. Ето как я описва офицерът от бившата руска разузнавателна служба: „Представи си едно тънко, бледорусо създание с нежен профил и зе3 сe лени очи. Бялата вечерна рокля придаваше на красотата и една прозрачност, един особен, седефен чар" (Д. Димов, Събрани съчинения, т. І, стр. 214). Същевременно това е и една самка, един вампир", която не би могла да задоволи с плебейски труд в някоя кантора“. Не, тя играе по-голяма игра, това нежно и ефирно създание играе на гоненица със смъртта и затова в кабинетите на врага се постановява то да бъде унищожено. Остава неизвестно „кой мрачен жребий бе тикнал това разкошно създание в ноктите на шпионажа", където играта е между мъже, то значи - на живот и смърт. Епилогът на всяка шпионска кариера е застрелването - пише авторът - и още от началото не крие финала на творбата си, но добавя, че опасната игра осигурява възможности за бляскав и елегантен живот. Така и неговата неназована героиня (тя няма име, тя е просто шпионката) ще изживее своята сетна авантюра с поручика, който е натоварен с мисията да я обезвреди и ликви дира. С живописни детайли е възпроизведена взаимната симулация на чув ства, появата на интимна близост, прерязвана всеки път от съзнанието за дълга. Дори когато двамата стават любовници и зората ги заварва прегърнати, „дори когато телата им замират в спазмите на любовта“, германката и руснакът продължават да си остават врагове, не забравят за строгите правила на играта. „Какво върховно напрежение на ума и волята изискваха тия преструвки, тая безчовечна игра между две същества, които можеха да се обичат наистина, ако не обичаха по-силно родините си!" - отбелязва авторът. Тук за първи път се прокрадва един плах протест срещу войната. Плах, за щото друга една война, още по-изтребителна, бушува по времето, когато излиза разказът, и всичко трябва да се завоалира добре, да не подразни цензурата. Все пак, когато определяме основната идейна ориентация на автора по тази най-ранна негова проява, не можем да не се спрем над два парадоксални факта. Красивата и умна германка бива унищожена от агентите на френското разузнаване в Париж в сътрудничество с руски офицери от разузнаването. А разказът се печата през 1940 г. във в. „Литературен глас“, известен с франкофилската си насоченост. Две години по-късно, през 1942 г., в най-мрачното време на фашизма, разказът бива препечатан в русофилския в. „Мир“. Оче видно за редакторите на двата вестника не е бил без значение фактът, че един млад автор разкрива обезвредяването на агент от германското разузнаване. Ако се пренесем във времето, когато тевтонските пълчища бяха плъзнали по цяла Европа и прегазваха всичко пред себе си, ще схванем най-добре и тънката игра на автора и редакторите с тъпите царски цензори ..

Голяма част от втория том „Избрано" на Петър Незнакомов представля ва „Разкази за петте океана". В обичайните два тома, с които се отбелязва една писателска шейсетгодишнина, авторът е изоставил множество свои работи, за да публикува „Разказите..." до един. А това е третото им издаване. Оче видно Незнакомов обича тази своя книга, има доказателства, че и други я ценят - през 1977 г. тя получава наградата „Георги Кирков - Майстора" и дори за разлика от повечето книги на хумористи е отбелязана с рецензия. Не е внесла обаче черно на бяло някаква корекция в литературно-критическото възприемане на автора. Той пък от своя страна междувременно написа най-новите си литературни пародии и пристъпи към създаването на т. нар. „Литературни спомени", продължавайки да развива отдавна проявени и особено категорично в „Разкази за петте океана" качества. Затова и въпросните „Разкази..." заслужават повече внимание. Тези истории за пътешествия из бурните световни океани окончателно доведоха Незнакомов до тихите води на белетристиката. „Тихи" - защото имам предвид неговия път на писател-журналист през всичките вълнения на следдеветосептемврийското ни време. Петър Незнакомов има дълъг стаж в хумористичната публицистика, пре ди на направи решителните си стъпки в художествената проза, но влечението му към разказа е очевидно от самото начало. Той се появява в първите броеве на „Стършел" с два разказа, един след друг - при това те са първите му произведения. И макар по-нататък да се включва най-дейно в колективната работа по списването на вестника и да се появява в различни рубрики, често свързани c с коментиране на конкретни събития, т. е. да си върши обичайната журналистическа работа - мине, не мине брой, — печата разказ. Хумористичен, кратък, „из ежедневието", разбира се, все още с белезите на школуване у майсто рите - но преди всички разказ! Той умее да види комичната случка, той среща" смешни герои, той чува" говора им. Той е непосредствен, „разговаря читателя, „обсъжда" преживелици и грижи, мисълта му е в следвоенната, ре волюционната ни столица. Един от първите, един от най-активните сътрудници (и създатели) на „Стършел", той споделя общата идейно-тематична насоченост на вестника, а „Стършел" още с появата си през 1946 г. започва весела и люта схватка с всичко, което е буржоазно-капиталистическо", което е „останка" от експлоататорския строй. Хуморът е подчертано политически, класов, безкомпромисно целенасочен, свързан с актуалността. В тогавашните пълни със „,задачи дни да си хуморист и да не си журналист, енемислимо.