Петър

Напоследък в нашето литературознание се картина, би налага модата на класификациите. С невероятна страст се търси някакво етикетче, което да бъде лепнато на всекиго. Дали ще е „импресионист" или структуралист", дали ще бъде причислен към така наречената „научна" и академична критика" или, напротив, ще бъде обявен за „артистичен“ - все едно, но всеки автор трябва да бъде сложен в някое чекмедже, трябва да бъде диференциран". Ако външен човек, чужденец, реши да съди според тази своеобразна щедрост за състоянието на днешната ни литературна мисъл, той несъмнено ще се удиви от присъствието на толкова школи, на толкова противоположни методологически направления. И то в едно литературознание, което е призвано да утвърждава принципите на социалистическия реализъм, което се придържа към класово- партийния критерий в оценката на явленията от миналото и настоящето.

Несетно, без удивителни в критическите статии за него, Петър Караангов се наложи на вниманието на читателя; създаде собствена поетика, собствено поетическо верую, което е само негово и което - убеден съм от разви тието на автора - е изстрадано. Защото е минало през неговата съдба - в противен случай не може да има поетическа индивидуалност. Едно портретно разглеждане на поета би могло да докаже това. Моята цел не е описателното портретуване, а функционалният анализ на една „авторова физиономия", образа на поета. А то ще рече (излизайки от тази не особено точна литературоведска терминология) - анализ на възловите особености на това творчество, на идейно-формалните му доминанти. на „Зимни недели“ и „Внезапно лято“ са акцентните книги в творческия лик на поета. Това е закономерно. Те са последните стихосбирки на Караангов; в тях той най-силно се изяви и наложи като поет. Предишните му четири книги според мен подсказваха талантливия поет, без да го изявят. Това е по-честото явление в художествената практика: последните книги да са връх за поета. Така е например при Михаил Берберов, Владимир Голев, Иван Давидков, Павел Матев, Никола Инджов, Евтим Евтимов, Дора Габе. Не е така (за съ жаление!) при Любомир Левчев, Христо Фотев, Андрей Германов, Слав Хр. Караславов. Да допълним още нещо в тези начални думи. „Зимни недели“ и „Внезапно лято са на сходно равнище, но не се повтарят. „Внезапно лято“, без да е нов скок за поета, е нова дума в творчеството му. За това подробно ще стане въпрос. Самовглъбен поет, търсещ сериозно и задълбочено проникновени истини за живота и за себе си, Караангов не допуска (особено в последните си книги) лековато отношение към поезията, не прави компромиси с естетическата си съвест. Пречупена през индивидуална житейска и творческа съдба, поезията му еиндивидуален поетически глас, като всяко сериозно дело Караанговата поезия есистема и именно като система трябва да се разглежда. Другояче казано - като една дълга мисъл, както обичаше да се изразява Корней Чуковски. Наричат го мек и акварелен лирик. Не е невярно, но е пределно ясно, че с тези нелитературоведски определения и понятия не може да се характеризира същността на един поет. Можем най-много да дадем „начални ориентири", да изразим първи впечатления, които при всички случаи ще съвпаднат с ориентирите за други поети (за Иван Давидков или Иван Теофилов в случая). Наистина Караангов умее прекрасно да създаде атмосфера, която да успокои читателя, да извика в него тихи елегични настроения и съзерцателни наклонности, светли и красиви багри. Ще насочи погледа му към спокойни ипроникновени истини за себе си. Ще озари с нова светлина познатите или съкровени неща. Особено за детството, за малките селища (градче или село, без разлика), откъдето идват повечето от нас, за ония богати и плодоносни равнини, осеяни с кротки хълмове, за меланхолията на отиващото си лято и настъпващата есен.

Често пъти сборникът със статии носи в определена степен риск за своя автор по отношение на концептивно цялостното му представяне пред читателя в сравнение с едно студийно изследване например, което по причина на самата си жанрова същност центрира вниманието на изследвача, а оттук и впечатленията на читателя. Еклектизмът е голямата беда на подобни сборници. Новата книга на акад. Петър Динеков „Историческа съдба и съвременност" наред с многото си достойнства налага на вниманието преодоляването на сборността" в изследвания материал, постигането на кон цептуалното единство на съжденията. Новата книга не е изолиран случай в това отношение - в практиката на Петър Динеков е била налице винаги една сериозна взискателност, стремеж към цялостност във внушението на идеите на изследвача. Но според мен новата му книга е особено положителен пример в тази насока. Прави силно впечатление умението на Динеков да подчини многообразието на изследвания материал на една концепция, която е характерна с устойчивостта си по начало за неговите научни дирения подчертаване диалектичната връзка между националната специфика на българската литература и нейната съпричастност на общоевропейския културен процес. Особено добре в този смисъл е съсредоточил усилията на учения старобългарският период на нашата литература, което още веднъж по- сочва представителното участие на Петър Динеков в изследването проблемите на род- ната и славянската медиевистика. От посветените общо четири статии на старобългарската литература особено ак туална с постановките на автора е статията „Старобългарската литература - наша гор- дост и наша тревога". Тя представя най- добре стремежа на Динеков да очертае суверенната територия на старобългарската литература. Отдавайки дължимото на ори гиналните схващания на видния съветски медиевист Д. С. Лихачов, които наистина освежиха и направиха неизмеримо по-взи- скателен критерия на славистичните изслед138 вания през последните години (особено статиите му "Старославянските литера тури като система“, „Размисли за националното своеобразие и европейското значе ние на старобългарската литература"). Динеков с една сериозна аргументация полемизира със съветския си колега относно специфичната самостоятелност на старобългарската литература в контекста на ста рите славянски литератури. По-конкретно Динеков изказва несъгласие с някои моменти от тезата на Лихачов за литературната трансплантация" на произведения от византийската в старославянските литератури, според която голяма част от тези преведени произведения в условията на средновековните славянски литератури се приспосо бяват към новата среда, продължавайки своя живот. Като изхожда от примери от старобългарската литература, когато „, при множество писатели се срещаме с едновре менната дейност в областта на превода, компликацията и оригиналното творчество" (авторът посочва примера с Йоан Екзарх, който превежда „Богословие" на Йоан Да маскин и наред с това създава оригинални произведения като „Шестоднев", похвални слова), Динеков съвсем правилно заключава, че е трудно да се съгласим със заличаване на границата между оригинална и превод на литература в средновековието" (стр. 63). Все по силата на една логика (в подкрепа на която има немалко факти) за специфич ната самостоятелност на старославянските литератури и конкретно на старобългар ската, независимо че те изпитват сериозното влияние на византийската, на универсализма на християнската религия, Динеков изказва редица съображения, опонирайки на друга теза на Лихачов - за наднационалността на литературата-посредница" в старославянските литератури. Според Лихачов тази литература-посредница „притежава свой над национален църковнославянски език, общ за всички южнославянски и източнославянски литератури фонд от паметници и единна литературна съдба, единно литературно раз витие".

Един от най-ярките носители на българското книжовно влияние в Русия в края на XIV и началото на XV в. е търновецът Киприан. В продължение на 30 години (1376- 1406) като киевски, а след това и като московски всеруски митрополит той играе изклю чително важна роля в църковния, обществено-политическия, културния и литературния живот на руската държава. Той е оставил име на плодовит книжовник, под чието перо са излезли редица богослужебни книги, послания, грамоти, оригинални литературни творби. Най-голям интерес за литературната история представят неговите произведения, посветени на първия общоруски светец Петър, в които намират израз голямата почит уважение на Киприан към неговия забележителен предшественик на московския мит- и рополитски пост. Досега на Киприановото перо са приписвани „Житие на Петър “ и „Служба на Петър“, които се радват на изключителна популярност в Русия от XIV до XVIII в. За това може да се съди по големия брой преписи на тези произведения, достигнали до нас. Без да претендирам за изчерпателност, засега на мен са ми известни 94 преписа на житието и 46 преписа на службата. В староруските ръкописи като отделна Киприанова творба се среща и един „Канон на Петър“, от който са ми познати 6 преписа. Тези произведения безспорно са възникнали във връзка с въведеното от Киприан в годишния календар на руската църква чествуване на първия московски и общоруски светец Петър, за което се съдържа сведение в синаксара на Киприановия псалтир. От средновековната книжовна практика е известно, че този, който пише житие и служба на един светец, обикновено му посвещава и похвално слово. Въпреки това никой досега в науката не е изказвал предположение, че може би Киприан е написал и похвално слово за своя любимец Петър. Средновековната практика обаче се потвърди и от Киприан.

Позицията, от която П. Тонков ана лизира литературните факти в своя та книга-дебют, съчетава социологическия подход с есеистично-публицистичното изло жение. Авторът посвещава своите изсле дователски амбиции не на частни въпроси на поетиката или на историческата перспектива на литературния процес, а на ангажираността на най-съвременната бъл гарска литература към обществените явле ния, към живота в единството на лична и обществено-национална съдба. Конкретният литературен материал, голяма част от който спада към „жанра" на оперативната критика („Работническата тема в една поредица“, „Две книги - една поетическа надежда“, „Мисли за младата поезия" и др.), Тонков се стреми да разгледа в контекста на марксистко-ленинската естетическа мисъл като подход и интерпретация на литературата и изкуството. Така студиите, които той посвещава на общоестетически въпроси („Жи вот и литература“, „Лениновата есте тика - диалектика и партийност“, „Достоевски - съвременни проблеми на миро гледа, личността и творчеството му"), поради факта, че акцентуват върху отношението художествена действителност - обективна действителност, трябва концептивно да обединят избора и оценката на художествения материал. Въпросът е, доколко авторът на книгата е успял да постигне това единство, да защити своето критическо „амплоа" над нивото на писаните по различен повод и събрани рецензии (лоша практика на нетърпе ливите дебюти) в (използуваме неговата оценка за книгата на млад поет „набързо събран алманах". Петър Тонков не може да разглежда литературната творба извън личността на художника, извън неговата мирогледна и гражданска позиция, превърната в естетическо качество. В този аспект той наследява затвърдени традиции в българската критика и литературо152 знание. От студиите в първата част на книгата интерес представлява тази, посветена на мирогледно-философските въз гледи на Достоевски. Тук авторът защи щава тезата за единството на субекти вната и обективната страна на художественото творчество, неразкъсвае - мостта на художествената структура от външно обуславящите я фактори - било то биографични, психологични, идеологични, социално-исторически. И именно защото доказва своите възгледи не дискурсивно, а „в борба“ с художествените факти и техните литературоведски „обработки“, статията добива тежестта на аргументирана и със страст защищавана позиция. Опирайки се на структуралното изследване на М. Бахтин върху поетиката на Достоевски, той същевременно полемизира със затвърденото в резултат на този подход подценяване на Достоевски философа, социолога и политика за сметка на Достоевски художника. Трябва да кажем, че Тонков се справя с поставената задача да изтъкне качествата на Достоевски мислителя и гражданина, опровергавайки наслоените представи за „неадекватното“ му присъствие в творчеството и да намери връзка между социалното и художественото битие на неговата идеология. Също така авторът успява да обедини документите от гражданскато поведение на писателя и открито афишираните възгледи („дневник на писателя" и др.) с художествения анализ на неговите романи. Тази статия действително доказва възможности у мла дия автор за диалектически синтез на субективно-художественото и обективносоциалното.

Измина повече от половин век от смъртта на Иван Вазов. В българската литература навлизаха и навлизат все нови поколения. При навършването на 125 години от рождението на народния поет редакцията на ЛМ се обърна към съ временни български писатели с молба да споделят с читателите на списанието своето днешно възприемане на творчеството на Вазов. Предложени бяха няколко ориентировъчни въпроса: 6 mo 1. Кои произведения и качества на творчеството на Иван Вазов цените днес, 1975 2. 2. Бихте ли посочили заглавия на книги от Вазов, които не са надживели свое време? 3. Как се възприемаше Вазов от Вашето поколение при навлизането Ви в литературата? 4. Каква е ролята на Вазовото творчество при формирането Ви като автор? 5. Как преценявате въздействието на Вазов върху бъдещите поколения - житейски и литературни?

Проучването на хумористичния герой във фолклорната проза (става дума именно за герой, а не за отделни епизодични личности) повдига интересни проблеми. Още повече, като се знае, че всеки народ има свой национален хумористичен и сатиричен герой, както е у нас Хитър Петър, у сърбите Еро или бае Джора, у хърватите - Петрица Керемпух, у маджарите - Карагьоз, у албанците - Мато, у турците - Настрадин Ходжа, у грузинците - Насредин молла, у русите - Балакирев; Абуновас у народите на Северна и Източна Африка, Алдър-косе - в Средна Азия и Казахстан, Ахмед Ахай - в Кримския полуостров; Бирбил е познат на индийските племена, Бао-хун - на китайците, Простачок - на поляците, Петер, Пиер, Пиеро, Педро и пр. са потомци на някои европейски и латиноамерикански народи. Всеки от тях носи ярко изразени национални черти и психология, присъща на народа, чийто потомък е. Дейността му се развива в национална битова обстановка, постъпките и поведе нието, както и нравът му са поведение и нрав на народа-родител. Като проучва и анализира хумористичните битови приказки и анекдоти на определен народ, фолклористът-изследовател може да добие доста пълна представа за бита, културата и тежненията на тоя народ през вековете. Защото самият живот създава потребността да се роди един обединяващ национален герой, който чрез сатира и добродушен смях или невинни шеги да разнообрази трудовото ежедневие на хората. И, от друга страна, този герой се опълчва против пороците и неспра ведливостите, служи в даден момент за отдушник на народното негодувание и с делата и приказките си става повод за размисъл, самонаблюдение, самокритичност и най-много събужда смях сред широките народни слоеве. Това са важни предпоставки, които през различни епохи, при различни политически и обществено-културни формации и обстоятелства без изключение са поддържали будно националното съзнание, готово да реагира с остра сатира или подигра вателен смях против своеволието, потисничеството, властолюбието и експлоатацията или против поведението и постъпките на ония хора, които нарушават установения обществен морал и нравствени норми. Създаден и увековечен от народа, хумористичният герой в продължение на столетия е обогатявал и разширявал биографията и светогледа си, нагаждайки се към съответната епоха и съответен исторически момент. По този начин той кръвно се свързва с историческата съдба на своя народ, участвува в неговите борби за национална политическа и социална свобода и правдини, за щастие и 1 Проделки хитрецов. Изд. на Институт востоковедения Академии наук СССР. М., 1972. благополучие в мирния и съзидателен живот. Претърпявайки различни метаморфози през вековете, хумористичният герой, отначало герой на дълги битови приказки, постепенно се преражда в анекдотичен и едостигнал до нас, до нашето Динамично време като герой на вицове, които жигосват или осмиват отделни личности, изявили се в дадени събития, но не изолирано, а най-тясно свързано с живота на народа.

Темата „Ботев" в българското литерату рознание като че ли е изчерпана. Толкова много са изследванията върху живота и творчеството на гениалния поет, публицист, общественик и революционер. Но как да си представим, че някога ще пресекне интересът към Ботев - не само на историци и литератори? Така необхватна е неговата натура, така дъл бока е неговата поезия, че всеки би могъл да намери и намира нещо свое, нещо неоткривано от други. Не е възможно с няколко думи да се изчерпи съшността на гения на Ботев, макар че главните определения за поезията му се движат в кръга на поизтърканите епитети: гениална, революционна, борческа и т.н. В тези приповдигнати (макар и верни) определения личи началният и опасен симптом на застой в науката. Критиката върху Ботев като че ли започна често да повтаря известното - не става дума само за факти, а за оценки и анализи. Дали ореолът на Ботев и всенародното преклонение пред подвига му са причината за кръженето около същността, но без да се навлиза в тази същност. Констатациите, че поезията на Христо Ботев е проникната от духа на времето, че е пълно сливането ме жду поезия и живот, вече не са достатъчни те биха могли със същия успех да се приложат към други творци. Нужно е сега ново проникване, ново прозрение, за да се обясни в дълбочина явлението Ботев, да се свърже то със съвременни литературни факти и яв ления. Недостатъчно са и изследванията върху психологическите особености на Ботевата личност и нейното проявление в писаното слово - нещо, на което на времето Боян Пенев обърна внимание, а по-късно Михаил Димитров внесе съществен принос. Книгата на акад. Петър Динеков В света на Христо Ботев" в много отношения е характерна както за постиженията, така и за слабостите на нашето ботевознание. Поради това в нея ще срещнем неизбежните общи констатации, непрецизирани постановки, декларативен патос. Но писани по различни, главно юбилейни поводи и предназначени за страниците на вестници и списания, статиите на акад. Динеков афишират и един постоянен личен интерес към делото и личността на Христо Ботев. Този интерес в много случаи и довел до научни резултати, които, ако не тласкат съществено напред ботевознанието, поне го насочват към решаването на същностни въпроси. Впрочем сам авторът предупреждава в началото на книгата си, че „статиите (. ..) не са толкова неин (на поезията на Ботев - б.м., П. А.) анализ, колкото нейно съпреживяване" (стр. 5). А това ще рече, че „В света на Христо Ботев" не е изследване, а опит да се приобщи чрез критическото слово една запознаваща се с Ботев аудитория, която ще открие в писаното от акад. Динеков, кои са основните моменти, очертаващи облика на поета и революционера Христо Ботев. Разбира се, бихме определили целта на Ди неков като популяризаторска, ако не бяха и редицата научни открития и публицистични откровения. И още нещо: книгата на Петър Динеков е свидетелство за участието му в българското ботеведение. Ето в тези аспекти трябва да разглеждаме новата книга на вид ния наш учен. Вече споменах, че Петър Динеков повече поставя проблемите, отколкото ги решава. Той не доказва пространно, не се рови във фактите, не анализира. Акад. Динеков от крива, констатира и проправя пътя към нови изследвания. Тук се налага ерудицията на литературоведа, огромната му любов към поезията и художественото слово въобще. „Христо Ботев между своите съвременници-поети“ е статия, която заема важно място в нашето литературознание и която има особено значение в науката за Ботев. В нея Петър Динеков доказва, че Ботев не е изолирано явление, че той не е някаква не очаквана светкавица на поетическия небосклон през Възраждането. Неговото появя ване е резултат от натрупване на традиции, на дълго изкристализиране на поетически форми и мотиви. Христо Ботев е завършек на един етап и пръв висок връх в българската поезия. Динеков обаче открива преки влияния на Раковски и Чинтулов върху Ботев, влияния, които са творчески преосмислени и поради това необходими и неизбежни. И в случая е важно не толкова педантично да се посочват повторяемостта на мотивите и сходствата в тяхното разработване, а да се отбележат откритията на Ботев, гениалните му прозрения и надмогване на предходниците.

Неизвестните страни, които крие едно творчество, невинаги стават достояние на читателя. Има случаи, когато самият автор се стреми да заключи" някои от тайните на творческия процес, да ги скрие в чекмеджето си, далеч от любопитството на критиците и изследователите. Но има и моменти, когато тези творчески черти „в сянка", се разкриват вне запно, твърде често изненадващо за самия творец. Петър Тонков долавя подобни противоречия у Иван Мирчев. В стихосбирката „Часовник на стареца" (1967) Мирчев „се решава" да помести „Войнишки цикъл“, писан в края на 20-те години. В онези години, моби лизиран към щаба на действуващата армия, поетът си еводел своеобразен дневник. В него белязаният с енигмата на символизма поет се среща с грубата действителност, по-точно затваря я в дневника си, за да я остави в забвение години наред. Като един от ковачите на думите от филигран" той съумява дълго да задържи тези впечатления в бележника си. Тайната и трайна сила на тази поетика той разкрива едва след като се убеждава, че символизмът е започнал несъмнено да се руши - не само като течение, а и като смисъл. Струва ми се, че невралгичната точка в книгата на Петър Тонков се крие именно в търсенето на тия преображения на поета, в неговото непрекъснато себеизграждане и оформяне. И приносите на Петър Тонков са били възможни само благодарение на обстойните и задълбочени събеседвания с поета. Бавно, но сигурно той енавлизал в територията на Иван Мирчев, което от своя страна едовело и до известно усложняване на критическия материал, утежнен от обяснения и детайли. Това е лабиринт, в който лесно се влиза, но трудно се излиза. И все пак това е най-задълбоченият, най-обстоен интерес, проя вен към цялостното творческо дело на Иван Мирчев. Петър Тонков съумява да отсее критическия субстрат, в една или друга степен ненужен или не много съществен, но все пак в резултат на аналитични занимания - показателен, да ни въведе в света на един поет, който съумява да се открои като своеобразен творец благодарение ранното си навлизане в една образна и смислово-метафорична поетика. „Това, което открои Мирчев сред другите поети от поколението му, бе своеобразната и неповторима метафоричност на лириката му" - обобщава П. Тонков. Критическият успех на Тонков е и в това, че е потърсил и съумял да навлезе в главните черти на лирическия характер на поета, с типичните негови колебания по пътя на изграждането му, огле дани в пряка връзка с обективната конкретноисторическа действителност. Тази сполука е резултат на стремежа да се проследят промените в художественото съзнание, този труден процес в органиката на творческата същност - основно изискване за което и да е изследване, особено когато се отнася до творчество, съз давано в едно продължително време. Верни са и заключенията за завоеванията на Иван Мирчев - превръщането на собствената съдба естетически обект. B Иван Мирчев е в критическите интереси на Петър Тонков още от периода на сп. „Бисери“. Ако имаме някакви сериозни и, струва ми се, най-основателни възражения, те са преди всичко за анализите на Тонков върху ранния период на поета. Това донякъде е и обяснимо, тъй като там са дълбоките пластове от ранното творчество на Мирчев. Според П. Тонков: „За първи път Мирчев публикува стихове в сп. „Бисери" - 7 декември 1913, бр. 20 (вж. с. 45). Авторът на очерка е попаднал във фактологическа неточност. Иван Мирчев пе чата и преди сп. „Бисери“, макар и скрит зад някогашната анонимност на псевдонима. Категоричното за първи път" се оказва без основание. Известно е, че творчеството под псевдоним, колкото и ранно и кратко да е то, разкрива една от любопитните страни в литературното битие на който и да е поет. Тези кодирани имена при Ив. Мирчев се явяват преди, по време и след „Бисери": „Формон Рислер" - в сп. „Ранни цветя“, „Adelina Mortua", написано на латиница - в сп. „Хризантеми“, „Черний Маргарит“ - в сп. „Барабан", а в Марангозовото списание „Луна" в Габрово - „Иван Грусничкий". Пише още под псевдонима Йоан Хризис. Както се вижда, това е цяла псевдонимна" антология, зад която авторът стои дискретно. С псевдоним е и първата публикация - и то не в сп. „Бисери". И още нещо. Далеч по-неприемлива е ши роко развитата теза на Тонков, че стиховете от сп. „Бисери" са „епигонски и подража телни". Цитирам: „Ранният период на Мирчев - от сътрудничеството му в „Бисери" - е напълно подражателен, епигонски." Твърде скоро забравил това твърдение, П. Тонков си противоречи, като твърди, че поетът бил „потопен в субективните си изживявания" (вж. с. 48 и 49). В кое да вярваме? Може ли един поет да бъде „потопен в субективните си изживявания" и едновременно с това да е на пълно подражателен" и епигон? Това е не само неточно, но и логически невярно. Нещо повече, П. Тонков се базира на подобни твърде ния и за цялата първа книга на поета „Реките викат". Ще си позволя отново да цитирам: Първата книга на поета - Реките викат" (1920) - разкри в концентриран вид епигонско подражателните черти на ранния Мирчев. " Позицията на П. Тонков е обяснима, но не и приемлива! Това е страх от обвинения в съ гражданско пристрастие, съображения, които в никакъв случай не помагат на един ретроспективен преглед.

Петър Филчев си поставя за задача да проследи по-важните процеси и явления в жанра на историческата ни драма от нейното зараждане до наши дни. Неговата задача е колкото сложна, толкова и благодатна, защото наличието на национални традиции в областта на историческата ни драматургия есъздавало винаги борба на мнения в оценките, раздвижвало е полемичната страст на различните поколения в техния поглед както към наследството, така и към завоеванията на съвременността. Връщането към миналото във всички времена и във всеки жанр е своеобразна равносметка и преоценка на националните ценности, мерило за народно самочувствие, израз на възможностите за философско-художествено обобщение. Книгата на Петър Филчев освен познавателния материал, който съдържа в кондензиран вид, дава възможност за съвременна преоценка на познати факти и за полезна полемичност. Наблюденията на Петър Филчев в областта на възрожденската историческа драматургия съдържат сериозен съвременен подтекст и създават звената и бъдещите връзки, които ще му дадат основания за посериозни обобщения в следващите глави от книгата. Отчитайки пионерската роля на Войниковите драми, Филчев се стреми да проникне в самото историческо мислене на Добри Войников, в националнопатриотичните подтици на неговия неуморен Паисиевски ентусиазъм. Подчертават се специално силно демократичните убеждения на Войников, който в своите исторически драми не се съобразява с авторитета на монархическия институт. При обрисовката на царете например в „Райна княгиня“ и „Ве лислава" Войников не е заслепен от техния знатен род", а подхожда критично към слабостите им при изпълнението на тяхната историческа мисия. Тази мисъл на филчев търпи различни превъплъщения в изложението на материала и добива своя завършек в последната глава, която има за мото мисълта на Енгелс: „Няма лекарство против глупостта на царете." Предпочитанията на автора на книгата са насочени към философската историческа драма, в която народните маси и техните вековни въжделения са изведени на пръв план за сметка на историческите личности от знатен произход, към които П. Филчев препоръчва по-малко романтично, а повече реалистично-иронично виждане и осветление. Интересна е и интерпретацията на драмата „Иванко“ от В. Друмев, където се откриват и изнасят на преден план няколко важни проблема, които имат значение за бъдещото развитие на историческия жанр. Темата за ролята на народа наистина тук е реализирана последователно и на преден план. Освен това любовната тема е придобила вече по-усложнен характер в образа на Мария. Подходът на Филчев към националните ценности от миналото в областта на историческия жанр е диференциран. Дори без да сме съгласни с всички изводи, не можем да не отчетем добросъвестността и профе сионалната осведоменост, с които той подхожда към художествените явления. Леката полемика с проф. Ст. Каракостов (вж. с. 34) е въведена не за отричане приноса на Каракостов в областта на възрожденската драма и театър, а за постигане на по-голяма разчлененост на проблематиката около оценката и анализа на Друмевия „Иванко“. П. Филчев смята, че ролята на народните маси в пиесата на Друмев е представена в доста обобщен план. Тук, струва ни се, изискванията на автора към възрожденския драматург са малко преувеличени, защото на него (Друмев) му е липсвал този исторически опит, който притежават съвременните негови почитатели... П. Филчев неволно изолира възрожденските драматурзи от естествената им историческа среда и предявява към тях прекалено модерни изисквания. При разглеждане на Вазовата историческа драматургия П. Филчев се спира доста конкретно на възгледите на патриарха на нашата Литература за т. нар. „историческа правда", а също и за социалната мисия на поета" при написването на историческите драми. Вазов се явява продължител на Войниковата и Друмевата традиция, само че от висотата на своето историческо време. Един нюансиран анализ на Вазовото историческо наследство е осо бено полезен днес, той предразполага към по-нова и различна трактовка на „Ивайло" и „Престолът", към внасяне на съвременни идеи в разработените от драматурга образи и ситуации.

Българската литература и култура в тях ното многовековно развитие са били обект на изследване на редица поколения български учени и чужди слависти. Научното наследство в тази област е голямо. Сложната проблематика с нейните специфични особености и не проучени аспекти е актуална и до днес. Тя е залегнала в основата на новата книга на П. Динеков потроф RE TONGORano Структурата на книгата е своеобразна. Тя се състои от самостоятелни студии, тясно свър зани помежду си и отразяващи единния процес на развитието на българската литература. Всяка от студиите представя завършено цяло със своя проблематика, решена в светлината на авторовите схващания и наблюдения. Богатият и разнообразен литературен и исторически материал позволяват на изследователя да очертае широка картина на средновековната епоха, да обхване и въпроси от възрожденския и съвременния етап на развоя на нашата култура. Проблемите, засягащи старобългарската литература, разкриват нейната историческа мисия в развитието на славянските литератури, определят мястото и ролята на Търновската книжовна школа в културния живот на Бъл гария. Авторът разглежда българо-руските литературни връзки в Средновековието, изтъква значението на преводите при създаването и понататъшното развитие на българската книж нина. Първата студия поставя кардинални и сложни въпроси, свързани със зараждането на българската и славянската писменост (прабългарските каменни надписи на гръцки език от VII в., появата на писмо у славяните и възникването на славянските азбуки). П. Динеков подчертава, че първата историческа за слуга на старобългарската литература се съ стои в запазване делото на Кирил и Методий и превръщането му в изходна точка и стимул за развоя на българската литература с вековни и могъщи традиции. Дейността на славянските просветители ярко се въплъщава в „,златния век" на книжовния живот в България по вре мето на владетелите Борис, Симеон и Петър (IX и X в.).

Новата книга на Петър Динеков, Между фолклора и литературата“ предизвиква към размисъл всеки специалист и всеки читател, който се вълнува от богатата и драматична съдба на многовековната българска литература. Започнала своя възход с бляскавото дело на първоучителите Кирил и Методий, познала периоди на разцвет, оказала могъщи влияния върху други славянски и неславянски народи, българската литература минава през изпитания, на каквито други литератури може би не биха издържали. И през цялото време на възход и погроми тя се намира в сложни, често пъти изключително благотворни връзки с фолклора. Взаимоотношенията между фолклор и литература са едни от най-трудните за изследване проблеми на българската литература и проучванията, посветени на тази тема, са малко. През последните години обаче се поя виха две особено ценни книги: „Увод в южнославянския реализъм" (второ издание под заглавие „От фолклор към литература") на Боян Ничев и разглежданата книга на Петър Динеков. Работата на Боян Ничев вече получи своята висока оценка, затова предмет на моята рецензия ще бъде книгата на П. Динеков. Откъдето и да започнем да разглеждаме сборника със статии „Между фолклора и литературата“, не можем да не изтъкнем на първо място изключителната ерудираност на П. Динеков по разглежданите въпроси. Той е от малкото български литературоведи, които познават еднакво добре както старата, така и новата и съвременната българска литература. Заедно с това той е един от най-известните наши фолклористи. Подобно стечение на бла гоприятни фактори се среща рядко в науката. Акад. Динеков не си е поставил за цел монографично изследване на разглежданите въпроси. В своите статии той е засегнал различни аспекти на взаимоотношенията между литература и фолклор. Въпреки това в крайна сметка се получава едно почти цялостно разглеждане на тези взаимоотношения. Още в първата статия „Фолклорът в историческата съдба на българския народ" Динеков разглежда средишното място, което заема фолклорът в духовния живот на българина през вековете. На базата на наблюдения авторът проследява ролята на фолклора като огледало на историческото минало на народа, влиянието на фолклора върху народното съзнание и функцията на фолк лора в развитието на българската култура, за да заключи: „Хилядолетната функция на фолклора като култура на народните маси има важно значение в историческото развитие на българския народ." Тук заслужават внимание както мислите на учения за ролята на фолклорната естетическа система до наши дни, така и мислите за влиянието на фолклора от средата на XIX в. като един от най-важните фактори при развитието на новата българска литература. Извеждайки ред ценни изводи, авторът същевременно поставя и нови проблеми за разглеждане, като например социологическите проблеми на фолклора, които тепърва подлежат на изследване.

С пълно основание бихме нарекли Петър Караангов филигранен лирик, надарен с изключително чувствителни сетива. Оттук и понякога пейзажният характер на стиха или по-точно наличието на образа на природата в стиха. Пейзажът е не само пастелно чист, той е и пределно одухотворен. Той е и претво ряване на природата с нейната конкретност и мисловно сътворяване, т. е. творбите, наситени с присъствието на пейзажа, притежават и един друг план - интелектуален, поетически вглъбен.

Студията на Здравко Чолаков Философ ски проблеми в българската поезия" е показателна, от една страна, за индивидуалните му търсения като литературен историк и кри тик, а, от друга - за състоянието и тенденциите в съвременната ни литературна наука и критика. За някои тази книга може да излиза малко късно, за други - малко рано, но според мен нейната поява в края на 70-те години подсказва за някои вътрешни промени в методологическите принципи на съв ременната литературна критика и история. Защото подобна книга не можеше да се появи през 50-те години, когато вулгарният социологизъм се опасяваше дори от нюансите на художествения подтекст. Тази книга е след ствие от динамичното извеждане на литературната мисъл до комплексната сложност на естетическите явления. Това стана в края на 60-те и в началото на 70-те години, когато беше вече пределно ясно, че художествените тенденции в литературата ни изискват категорично интерпретация, в която да се синте зират не само социалните и нравствените ценности, но и естетическата и философската проекция на действителността, отразена в поезията, прозата и драмата. През този период в отделни статии и ре цензии, посветени на поетическото творчество на съвременните поети Атанас Далчев, Александър Геров, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Андрей Германов и др., се маркира философската проблематика, но всичко това остава повече в сферата на епи зодичното и често пъти импровизирано обобщение. И едва сега, в книгата на Здравко Чолаков се преодолява тази фрагментарност. Преди да се спра на съдържателните и осо бености, иска ми се да спомена нещо специ фично в подхода на нейния автор към художествените проблеми и творческите индивидуалности. Става дума за съчетаването на историко-литературния анализ с теоретикокритическата интерпретация. Особеност, която се налага от предмета и целите на самото изследване - да се проследят появата и развитието на философската проблематика в българската поезия от Стоян Михайловски до Ал. Геров и В. Ханчев... Още повече, че книгата остава композиционно и съдържателно „отворена“ към същия тип проблема тика и в поезията от средата на 70-те и на 148 чалото на 80-те години. В този синтез между по-уравновесения емоционално историко-литературен подход и темпераментния критикооценъчен анализ авторът постига същността на естетическите и философските проблеми. Ето например още в гл. 1 - Стоян Михайловски и начално проникване на философ ски мотиви в новата българска поезия" авторът трудно ще сдържи критическия си темперамент и когато ще подчертае „концептуалното единство при реализацията на отделните стихотворения", единността в преображенията на поета, която е предпоставка „за постигане на цялостни в идейно-естетическо отношение поетично книги, а не просто механически сбор от стихотворения", той ще отвори една скоба, за да сподели болката си като литературен критик: „Такива именно цялостни поетични сборници все по-рядко се срещат в днешната издателска практика на поетите. Причина за това е чувствителната бедност откъм идеи, която наблюдаваме днес в тяхната изява и не на последно място, разбира се, стремежът към големи количествени показатели на продукцията." Подобни спонтанни асоциации създават раздвиженост в литературния анализ, внезапен ракурс на изследвания художествен феномен, ангажи раност на естетическата оценка. По този начин се разчупва хронологичният принцип, който е основен в тази студия. В тази връзка може да се посочи съзнателно търсеното типологическо сходство в интерпретацията на философската проблематика при отделните поети.

Защо понякога така трудно пишем именно за поетите, които обичаме? И ако при класиците е така, защото едва ли има смисъл да наслагваме още към натрупаната книжнина върху творчеството им, защо става така и с поети, които са наши съвременници? И то, за които съзнаваме, че критиката им е в дълг? Трудно ми е да отговоря на това, без да призова примера на самата литература. Нима и поетите не кръжат дълго над теми, които отдавна ги въл нуват? И нима често и поетите не успяват да напишат творби, за които иначе доста са мечтали? Изглежда, че тайнствените закони на вдъхновението са валидни и в царството на критиката също така, както и в царството на поезията. Нека тези думи бъдат като увод към поезията на Петър Алипиев, която повече от две десетилетия е интимен събеседник в едни от най-приятните ми читателски часове. Най-сетне узря часът да споделя като критик онова, което отдавна съм почувствувал като читател. А поезията на Петър Алипиев на пръв поглед изглежда нетруден за критическо тълкувание творчески феномен. В нея липсват драматични творчески преломи, неочаквани смени на художествените виждания, нейният израз не е загадъчно сложен, това творчество не ни затруднява с многообразие от теми и проблеми. Напротив - поезията на Алипиев впечатлява със своята изразна простота и яснота, в творчеството му има една определена основна тема - природата, в развитието му няма главоломни завои, тази поезия е не само монолитна в проблематиката си, но и като че статична в развоя си. Този поет не ни смайва и с особена плодовитост. Това е може би най-сдържаният на изяви поет от иначе плодовитото племе на неговите връстници - априлците. Този поет през целия си живот пише една-единствена книга, и то не в преносния смисъл, с който често си служим, за да изразим единството на едно творчество. Той наистина е автор само на книгата „Лирика“, която за двадесет години има четири издания (1961, 1966, 1972, 1980). И макар че в различните и издания се появяват нови творби, а стари отпадат, това не са четири различни книги с едно заглавие, а една и съща книга - Лирика". И то не просто защото творбите, които отпадат и се появяват от издание до издание, съвсем не са много.

На 27 октомври 1984 г. в заседателната зала на хотел „Ален мак" в Благоевград се състоя юбилейната научна сесия, посветена на 75-годишнината от рождението на поста революционер Никола Йонков Вапцаров. Сесията беше част от програмата на Петата меж дународна писателска среща „Мирът - надежда на планетата" и бе организирана от Института за литература при БАН, Съюза на българските писатели, Окръжния комитет на БКП и Окръжния народен съвет в Благоев град. На сесията присъствуваха известни писатели от много страни на света и ръководители на града и окръга. Изнесоха доклади повече от 20 изтъкнати наши и чуждестранни литературоведи и писатели. Сутрешното заседание бе ръководено от проф. Иван Попиванов, секретар на Съюза на българските писатели, а следобедното от проф. Боян Ничев, заместник-директор на Института за литература при БАН. Сесията бе открита от чл.-кор. Илчо Димитров, заместник-председател на Българската академия на науките и директор на Центъра за българистика.

Не е необходимо да се очертае цялостната културна и духовна атмосфера, в която се оформят исъществуват научните интереси на видния наш изследовател, нито дълбоката му вяра, която храни към българските студенти и към младите научни работници, които идват след него. За това е достатъчно само да се дадат библиографски данни и да се цитират два-три пасажа от книгите му, където засяга тези въпроси. В случая ни интересува друго - преценката на едно дело, на едно динамично творческо присъствие като своеобразен център, като пресе чна точка на импулси, които идват от една традиция и създават традиция. Широтата и всеобхватността на проблематиката, с която работи акад. Динеков, е първата и основна характеристика, която очертава научния му принос - от фолклора и старата литература до най-парливите проблеми на съвременността, от изконно българските начала в културата ни до нейното възприемане в света, от езикови и литературни въпроси до тези на философията на историята. Именно затова като синтез на цялостното му дело особено подходящо се оказва заглавието на една от книгите му - При изворите на бъл гарската култура". Без излишно теоретизиране от позициите на сложната съИ временна теория на културата в книгите и изказванията на видния учен се съдържат важни насоки за изследване на фолклора и литературата, на българския език и история в системата на културата. Още във фолклорните интереси на акад. Динеков се проявява този синтез между уроците на учителите (Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Ст. Романски, Й. Иванов), задачите на момента (първото издание на „Българска народна поезия" е от 1949, а на „Български фолклор“, ч. І, 1959) и усета за перспекти вите на бдещето. Посочените два основни труда по въпросите на българския фолклор съчетават уважението към създаденото в българската наука до това време, но се свързват с най-новото, създадено в съветската наука от този пе риод. В духа на тези търсения бе хвърлен нов поглед върху обредите във връзка с труда на българския народ, бе потърсена в тях езическата им праоснова и бяха очертани по-късните християнски наслоявания. Проблемите за жанровия състав на българския фолклор и за възможната му класификация, принци пите за евентуалната периодизация на устното ни поетическо наследство, ха рактеристиката на отделни жанрови или тематични групи, схващането за фолклора в широк и тесен смисъл (като народна култура и като словесно художествено творчество) - дават възможност за дискусии, но и отварят широка перспектива за бъдещи изследвания.

This academic report is dedicated to young Petar Dinekov's life in Plovdiv, where the future great scholar taught Bulgarian language and literature in the French college "St. Augustine". It includes two letters from Dinekov to the headmaster of the college Father Ozone Dampérat and the recently beautified Father Kamen Vichev, then assistant-director of the college, as well as a short article by Dinekov on Yordan Yovkov, publised in the “Le messager” issued by the college graduates.

One of the first articles of the Bulgarian philologist Petar Dinekov Literary Legends (1937) provides the occasion for this analysis. Petar Dinekov wrote about the risks of making-up scientific legends for literature for the first time in Bulgarian scholarship, before its ideological stagnation in the period after 1944. This way of critical thinking and volition of re-examination of the historiography in the field of literary knowledge are defined as ‘first stasim’ of the drama of the Bulgarian humanitarian thought where Dinekov brings the academic history of literature in question. Scrutinizing Dinekov’s ideas, in terms of the last changes in the Bulgarian humanitarian context (after the crash of the communist regime’s ideology in 1989); we can speak about ‘second stasim’ in the literary history researches and about some kind of a reinforced scholarly interest in the problems of the folklore. This article analyzes Petar Dinekov’s history-theoretical conception about the place of the folkloristic in the humanitarian academic corpus. The actual question about the contemporary borderline position of the folkloristic is discussed in the following perspectives: 1. Folkloristic between “expert” knowledge of literary history and ethnography, on the one hand, and “ideological” knowledge of eclectic science as anthropology and philology – on the other hand. 2. Crossroad position of the folkloristic researches – between romantic-nationalistic intellectual project of philology and Euro-expansionistic intellectual project of anthropology. The third perspective discusses the place of the folkloristic between literary-philological understanding (about oral and written word) and ethno-anthropological knowledge about custom and nature of living.