Рецензия

Напоследък в нашето литературознание се картина, би налага модата на класификациите. С невероятна страст се търси някакво етикетче, което да бъде лепнато на всекиго. Дали ще е „импресионист" или структуралист", дали ще бъде причислен към така наречената „научна" и академична критика" или, напротив, ще бъде обявен за „артистичен“ - все едно, но всеки автор трябва да бъде сложен в някое чекмедже, трябва да бъде диференциран". Ако външен човек, чужденец, реши да съди според тази своеобразна щедрост за състоянието на днешната ни литературна мисъл, той несъмнено ще се удиви от присъствието на толкова школи, на толкова противоположни методологически направления. И то в едно литературознание, което е призвано да утвърждава принципите на социалистическия реализъм, което се придържа към класово- партийния критерий в оценката на явленията от миналото и настоящето.

иналата година излезе от печат кни гата на доктора на филологическите науки Васил Колевски „Литература на свободата. Проблеми на социалистическия реализъм в българската литература след Девети септември". В нея се изследва литературният процес в годините на народната власт, прави се анализ на борбата на Българската комунистическа партия за социалистическореалистическа литература, за разцвет на художественото творчество. Тя просле дява сложния път на развитие на най-но вата ни литература, нейните успехи и труд ности, очертава сегашните и проблеми и задачи. Авторът отстоява отначало и докрай последователната класово-партийна пози ция, чужда еднакво и на сектантско-догма тичната ограниченост, и на естетската безпринципност, защищава априлската линия на партията в културно-художествената област Книгата на Колевски има и недостатъци (известна претрупаност с фактически ма териал, известна схематичност на изложе нието при някои глави и пр.), но въпреки недостатъците тя е, общо взето, сполуч лива като пръв опит да се обрисува процесът на четвъртвековния развой на нашата следреволюционна литература. Затова и бе отличена с награда от Управителния съвет на Съюза на българските писатели, а в. „Работническо дело" и някои други изда ния публикуваха положителни рецензии за нея.

Мислите за рецензията, изказани от различни автори в сборника, са се превърнали в творчески разговор за най-важните моменти от литературно-критическата практика на миналото и съвременността. Събрани са 24 студии, статии и изказвания, обгръ щащи проблемите на рецензията от появя ването и у нас до днес. Представена е критическата дейност на видни наши писатели и литературоведи от близкото и по-далечно минало, изказани са конкретни мисли за рецензията като жанр, направена е и кратка творческа анкета. Очертавайки панорамата на развоя на рецензията с нейните найважни представители и разкривайки сегаш ното и състояние, авторите на сборника съ щевременно са акцентували върху пробле мите и задачите на съвременната литературна критика. Върху здравите основи на традициите на първомайсторите на литературната рецензия са извлечени основни прин ципи за съвременната литературно-критическа практика. Сборникът се открива с откъс от речта на Тодор Живков пред столичните комсо молци, произнесена през 1969 г., и уводни думи от Ефрем Каранфилов за ролята на рецензията в съвременната литература. Кри тикът подчертава значението на класовопартийния критерий, споменава за тежката и отговорна роля на рецензента, който трябва да отсее от 300 нови книги, които ежегодно излизат на книжния пазар, „онова, което е най-хубаво, най-интересно, където се открояват характерните особености в развитието на съвременната ни литература, както и обратното - пошлото, погрешното в идейно-политическо отношение". Сборникът „Проблеми на съвременната българска рецензия“ е разделен на две части - в първата са включени проучванията на етапите от развитието на този жанр, а във втората част са бележките за съвре менното състояние на рецензията. Това разделение, макар и малко условно, е правилно. Заслужено място по големина и значе ние в сборника заема статията на Георги Цанев „Първи борби в критиката“, отнасяща се за проявите на литературната критика през първите десет години след Освобож дението. С познаване на конкретния мате риал, но без да затъва в него, с кратък и точен коментар авторът е очертал сложната обстановка и бурните страсти на литературния фронт по онова време. Читателят с интерес ще проследи хрониката на слож ните взаимоотношения между Иван Вазов и Захари Стоянов, техните спорове, субек тивните им и пристрастни оценки един за друг. Разгледани са схващанията на Вазов за романтизма и натурализма, силните и слабите страни на неговата литературнокритическа дейност от онзи период. Много точно е характеризиран и образът на един напълно забравен днес, но активен и влиятелен тогава критик - Петър Пешев. Той е имал широка култура и теоретическа подготовка, но му е липсвал истински ху дожествен усет и критически нерв. Затова преценките му за творчеството на Вазов са погрешни, а неговото име на критик е изцяло потънало в праха на забравата. Ин тересни са наблюденията на Георги Цанев и върху критическата дейност на проф. Иван Д. Шишманов. Широката теоретична подготовка се съчетава при него с точния критичен поглед. Немногобройните му, рядко появяващи се рецензии не са загубили своята стойност и до днес. Ерудицията и културата в случая само подпомагат аргументираната и правилна преценка на такива крупни литературни творби като „Под игото, „Не мили-недраги“, „Хъшове"

Става Васил Колевски дума за рецензията на Йордан Василев, посветена на книгата „Критически делници" от Кр. Куюмджиев (Литературна мисъл, кн. 1, 1973, с. 141-147). Отдавна в нашия печат не се е появявала такава провокираща литературната ни мисъл публикация! Без доказателства, голословно, но достатъчно ясно и определено рецензентът подлага на ревизия основни принципи и оценки от нашия литературен живот. Ако се съди по конкретните му оценки за литературно-критичната дейност на Кр. Куюмджиев, Василев не се грижи толкова за аргументиране и доказване на дадена своя теза, оценка, а изхожда от репетиловския принцип „Шумим, братле, шумим". Тази страст на Василев да прави „преврати" в литературната наука го съпътствува още от първите му изяви. В една своя рецензия, посветена на книга на Т. Жечев, Василев писа през 1965 г.: „Той не може да изрече обикнатите от мнозина критици думи - творбата вярно отразява действителността. Той иска изкуството да не отразява, а да служи на новия човек, да го издига до най-високите идеали на века" („Пулс“, притурка на в. „Народна младеж", 10 май 1965). Припомням този цитат не за да се връщам към времето, когато сред някои критици в името на някаква свръхреволюционна естетика беше на мода да се отрича теорията на отражението. Правя това, защото в новата си рецензия Василев проявява същите разбирания по отношение познавателната, обективната страна на художественото творчество. През 1965 г. на страниците на сп. „Септември“ се проведе разговор по проблемите на литературната критика. Един от главните проблеми бе дали тя трябва да отразява обективно, конкретно-исторически закономерностите на литературния процес, същността на художествените произведения като отражение на реалната действителност, или да служи за изява на субективния свят на критика. Огромното болшинство от участниците в дискусията осъдиха ограничената, погрешна представа за критиката на някои млади тогава критици и по-специално на Кр. Куюмджиев, разкриха тясно субективистичния характер на тяхното разбиране за критиката. Сега И. Василев ни връща отново към изходните позиции на тази дискусия. Разбира се, той има право на това, ако смята и се опита да докаже, че критиката към Куюмджиев тогава е била неправилна. Но той не прави това. Той само изрежда кои критици и писатели се обявили против позициите на Куюмджиев. И се получава така, че Л. Стоянов, П. Данчев, Ем. Манов, И. Руж и др. „не разбрали" младия критик и с критиките си по-скоро допринесли за неговата прослава, а субективистичните, погрешни позиции на критика се представят като развитие, нов етап в нашата литературна мисъл.