Динеков

Напоследък в нашето литературознание се картина, би налага модата на класификациите. С невероятна страст се търси някакво етикетче, което да бъде лепнато на всекиго. Дали ще е „импресионист" или структуралист", дали ще бъде причислен към така наречената „научна" и академична критика" или, напротив, ще бъде обявен за „артистичен“ - все едно, но всеки автор трябва да бъде сложен в някое чекмедже, трябва да бъде диференциран". Ако външен човек, чужденец, реши да съди според тази своеобразна щедрост за състоянието на днешната ни литературна мисъл, той несъмнено ще се удиви от присъствието на толкова школи, на толкова противоположни методологически направления. И то в едно литературознание, което е призвано да утвърждава принципите на социалистическия реализъм, което се придържа към класово- партийния критерий в оценката на явленията от миналото и настоящето.

Често пъти сборникът със статии носи в определена степен риск за своя автор по отношение на концептивно цялостното му представяне пред читателя в сравнение с едно студийно изследване например, което по причина на самата си жанрова същност центрира вниманието на изследвача, а оттук и впечатленията на читателя. Еклектизмът е голямата беда на подобни сборници. Новата книга на акад. Петър Динеков „Историческа съдба и съвременност" наред с многото си достойнства налага на вниманието преодоляването на сборността" в изследвания материал, постигането на кон цептуалното единство на съжденията. Новата книга не е изолиран случай в това отношение - в практиката на Петър Динеков е била налице винаги една сериозна взискателност, стремеж към цялостност във внушението на идеите на изследвача. Но според мен новата му книга е особено положителен пример в тази насока. Прави силно впечатление умението на Динеков да подчини многообразието на изследвания материал на една концепция, която е характерна с устойчивостта си по начало за неговите научни дирения подчертаване диалектичната връзка между националната специфика на българската литература и нейната съпричастност на общоевропейския културен процес. Особено добре в този смисъл е съсредоточил усилията на учения старобългарският период на нашата литература, което още веднъж по- сочва представителното участие на Петър Динеков в изследването проблемите на род- ната и славянската медиевистика. От посветените общо четири статии на старобългарската литература особено ак туална с постановките на автора е статията „Старобългарската литература - наша гор- дост и наша тревога". Тя представя най- добре стремежа на Динеков да очертае суверенната територия на старобългарската литература. Отдавайки дължимото на ори гиналните схващания на видния съветски медиевист Д. С. Лихачов, които наистина освежиха и направиха неизмеримо по-взи- скателен критерия на славистичните изслед138 вания през последните години (особено статиите му "Старославянските литера тури като система“, „Размисли за националното своеобразие и европейското значе ние на старобългарската литература"). Динеков с една сериозна аргументация полемизира със съветския си колега относно специфичната самостоятелност на старобългарската литература в контекста на ста рите славянски литератури. По-конкретно Динеков изказва несъгласие с някои моменти от тезата на Лихачов за литературната трансплантация" на произведения от византийската в старославянските литератури, според която голяма част от тези преведени произведения в условията на средновековните славянски литератури се приспосо бяват към новата среда, продължавайки своя живот. Като изхожда от примери от старобългарската литература, когато „, при множество писатели се срещаме с едновре менната дейност в областта на превода, компликацията и оригиналното творчество" (авторът посочва примера с Йоан Екзарх, който превежда „Богословие" на Йоан Да маскин и наред с това създава оригинални произведения като „Шестоднев", похвални слова), Динеков съвсем правилно заключава, че е трудно да се съгласим със заличаване на границата между оригинална и превод на литература в средновековието" (стр. 63). Все по силата на една логика (в подкрепа на която има немалко факти) за специфич ната самостоятелност на старославянските литератури и конкретно на старобългар ската, независимо че те изпитват сериозното влияние на византийската, на универсализма на християнската религия, Динеков изказва редица съображения, опонирайки на друга теза на Лихачов - за наднационалността на литературата-посредница" в старославянските литератури. Според Лихачов тази литература-посредница „притежава свой над национален църковнославянски език, общ за всички южнославянски и източнославянски литератури фонд от паметници и единна литературна съдба, единно литературно раз витие".

Темата „Ботев" в българското литерату рознание като че ли е изчерпана. Толкова много са изследванията върху живота и творчеството на гениалния поет, публицист, общественик и революционер. Но как да си представим, че някога ще пресекне интересът към Ботев - не само на историци и литератори? Така необхватна е неговата натура, така дъл бока е неговата поезия, че всеки би могъл да намери и намира нещо свое, нещо неоткривано от други. Не е възможно с няколко думи да се изчерпи съшността на гения на Ботев, макар че главните определения за поезията му се движат в кръга на поизтърканите епитети: гениална, революционна, борческа и т.н. В тези приповдигнати (макар и верни) определения личи началният и опасен симптом на застой в науката. Критиката върху Ботев като че ли започна често да повтаря известното - не става дума само за факти, а за оценки и анализи. Дали ореолът на Ботев и всенародното преклонение пред подвига му са причината за кръженето около същността, но без да се навлиза в тази същност. Констатациите, че поезията на Христо Ботев е проникната от духа на времето, че е пълно сливането ме жду поезия и живот, вече не са достатъчни те биха могли със същия успех да се приложат към други творци. Нужно е сега ново проникване, ново прозрение, за да се обясни в дълбочина явлението Ботев, да се свърже то със съвременни литературни факти и яв ления. Недостатъчно са и изследванията върху психологическите особености на Ботевата личност и нейното проявление в писаното слово - нещо, на което на времето Боян Пенев обърна внимание, а по-късно Михаил Димитров внесе съществен принос. Книгата на акад. Петър Динеков В света на Христо Ботев" в много отношения е характерна както за постиженията, така и за слабостите на нашето ботевознание. Поради това в нея ще срещнем неизбежните общи констатации, непрецизирани постановки, декларативен патос. Но писани по различни, главно юбилейни поводи и предназначени за страниците на вестници и списания, статиите на акад. Динеков афишират и един постоянен личен интерес към делото и личността на Христо Ботев. Този интерес в много случаи и довел до научни резултати, които, ако не тласкат съществено напред ботевознанието, поне го насочват към решаването на същностни въпроси. Впрочем сам авторът предупреждава в началото на книгата си, че „статиите (. ..) не са толкова неин (на поезията на Ботев - б.м., П. А.) анализ, колкото нейно съпреживяване" (стр. 5). А това ще рече, че „В света на Христо Ботев" не е изследване, а опит да се приобщи чрез критическото слово една запознаваща се с Ботев аудитория, която ще открие в писаното от акад. Динеков, кои са основните моменти, очертаващи облика на поета и революционера Христо Ботев. Разбира се, бихме определили целта на Ди неков като популяризаторска, ако не бяха и редицата научни открития и публицистични откровения. И още нещо: книгата на Петър Динеков е свидетелство за участието му в българското ботеведение. Ето в тези аспекти трябва да разглеждаме новата книга на вид ния наш учен. Вече споменах, че Петър Динеков повече поставя проблемите, отколкото ги решава. Той не доказва пространно, не се рови във фактите, не анализира. Акад. Динеков от крива, констатира и проправя пътя към нови изследвания. Тук се налага ерудицията на литературоведа, огромната му любов към поезията и художественото слово въобще. „Христо Ботев между своите съвременници-поети“ е статия, която заема важно място в нашето литературознание и която има особено значение в науката за Ботев. В нея Петър Динеков доказва, че Ботев не е изолирано явление, че той не е някаква не очаквана светкавица на поетическия небосклон през Възраждането. Неговото появя ване е резултат от натрупване на традиции, на дълго изкристализиране на поетически форми и мотиви. Христо Ботев е завършек на един етап и пръв висок връх в българската поезия. Динеков обаче открива преки влияния на Раковски и Чинтулов върху Ботев, влияния, които са творчески преосмислени и поради това необходими и неизбежни. И в случая е важно не толкова педантично да се посочват повторяемостта на мотивите и сходствата в тяхното разработване, а да се отбележат откритията на Ботев, гениалните му прозрения и надмогване на предходниците.

Българската литература и култура в тях ното многовековно развитие са били обект на изследване на редица поколения български учени и чужди слависти. Научното наследство в тази област е голямо. Сложната проблематика с нейните специфични особености и не проучени аспекти е актуална и до днес. Тя е залегнала в основата на новата книга на П. Динеков потроф RE TONGORano Структурата на книгата е своеобразна. Тя се състои от самостоятелни студии, тясно свър зани помежду си и отразяващи единния процес на развитието на българската литература. Всяка от студиите представя завършено цяло със своя проблематика, решена в светлината на авторовите схващания и наблюдения. Богатият и разнообразен литературен и исторически материал позволяват на изследователя да очертае широка картина на средновековната епоха, да обхване и въпроси от възрожденския и съвременния етап на развоя на нашата култура. Проблемите, засягащи старобългарската литература, разкриват нейната историческа мисия в развитието на славянските литератури, определят мястото и ролята на Търновската книжовна школа в културния живот на Бъл гария. Авторът разглежда българо-руските литературни връзки в Средновековието, изтъква значението на преводите при създаването и понататъшното развитие на българската книж нина. Първата студия поставя кардинални и сложни въпроси, свързани със зараждането на българската и славянската писменост (прабългарските каменни надписи на гръцки език от VII в., появата на писмо у славяните и възникването на славянските азбуки). П. Динеков подчертава, че първата историческа за слуга на старобългарската литература се съ стои в запазване делото на Кирил и Методий и превръщането му в изходна точка и стимул за развоя на българската литература с вековни и могъщи традиции. Дейността на славянските просветители ярко се въплъщава в „,златния век" на книжовния живот в България по вре мето на владетелите Борис, Симеон и Петър (IX и X в.).

Новата книга на Петър Динеков, Между фолклора и литературата“ предизвиква към размисъл всеки специалист и всеки читател, който се вълнува от богатата и драматична съдба на многовековната българска литература. Започнала своя възход с бляскавото дело на първоучителите Кирил и Методий, познала периоди на разцвет, оказала могъщи влияния върху други славянски и неславянски народи, българската литература минава през изпитания, на каквито други литератури може би не биха издържали. И през цялото време на възход и погроми тя се намира в сложни, често пъти изключително благотворни връзки с фолклора. Взаимоотношенията между фолклор и литература са едни от най-трудните за изследване проблеми на българската литература и проучванията, посветени на тази тема, са малко. През последните години обаче се поя виха две особено ценни книги: „Увод в южнославянския реализъм" (второ издание под заглавие „От фолклор към литература") на Боян Ничев и разглежданата книга на Петър Динеков. Работата на Боян Ничев вече получи своята висока оценка, затова предмет на моята рецензия ще бъде книгата на П. Динеков. Откъдето и да започнем да разглеждаме сборника със статии „Между фолклора и литературата“, не можем да не изтъкнем на първо място изключителната ерудираност на П. Динеков по разглежданите въпроси. Той е от малкото български литературоведи, които познават еднакво добре както старата, така и новата и съвременната българска литература. Заедно с това той е един от най-известните наши фолклористи. Подобно стечение на бла гоприятни фактори се среща рядко в науката. Акад. Динеков не си е поставил за цел монографично изследване на разглежданите въпроси. В своите статии той е засегнал различни аспекти на взаимоотношенията между литература и фолклор. Въпреки това в крайна сметка се получава едно почти цялостно разглеждане на тези взаимоотношения. Още в първата статия „Фолклорът в историческата съдба на българския народ" Динеков разглежда средишното място, което заема фолклорът в духовния живот на българина през вековете. На базата на наблюдения авторът проследява ролята на фолклора като огледало на историческото минало на народа, влиянието на фолклора върху народното съзнание и функцията на фолк лора в развитието на българската култура, за да заключи: „Хилядолетната функция на фолклора като култура на народните маси има важно значение в историческото развитие на българския народ." Тук заслужават внимание както мислите на учения за ролята на фолклорната естетическа система до наши дни, така и мислите за влиянието на фолклора от средата на XIX в. като един от най-важните фактори при развитието на новата българска литература. Извеждайки ред ценни изводи, авторът същевременно поставя и нови проблеми за разглеждане, като например социологическите проблеми на фолклора, които тепърва подлежат на изследване.

Не е необходимо да се очертае цялостната културна и духовна атмосфера, в която се оформят исъществуват научните интереси на видния наш изследовател, нито дълбоката му вяра, която храни към българските студенти и към младите научни работници, които идват след него. За това е достатъчно само да се дадат библиографски данни и да се цитират два-три пасажа от книгите му, където засяга тези въпроси. В случая ни интересува друго - преценката на едно дело, на едно динамично творческо присъствие като своеобразен център, като пресе чна точка на импулси, които идват от една традиция и създават традиция. Широтата и всеобхватността на проблематиката, с която работи акад. Динеков, е първата и основна характеристика, която очертава научния му принос - от фолклора и старата литература до най-парливите проблеми на съвременността, от изконно българските начала в културата ни до нейното възприемане в света, от езикови и литературни въпроси до тези на философията на историята. Именно затова като синтез на цялостното му дело особено подходящо се оказва заглавието на една от книгите му - При изворите на бъл гарската култура". Без излишно теоретизиране от позициите на сложната съИ временна теория на културата в книгите и изказванията на видния учен се съдържат важни насоки за изследване на фолклора и литературата, на българския език и история в системата на културата. Още във фолклорните интереси на акад. Динеков се проявява този синтез между уроците на учителите (Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Ст. Романски, Й. Иванов), задачите на момента (първото издание на „Българска народна поезия" е от 1949, а на „Български фолклор“, ч. І, 1959) и усета за перспекти вите на бдещето. Посочените два основни труда по въпросите на българския фолклор съчетават уважението към създаденото в българската наука до това време, но се свързват с най-новото, създадено в съветската наука от този пе риод. В духа на тези търсения бе хвърлен нов поглед върху обредите във връзка с труда на българския народ, бе потърсена в тях езическата им праоснова и бяха очертани по-късните християнски наслоявания. Проблемите за жанровия състав на българския фолклор и за възможната му класификация, принци пите за евентуалната периодизация на устното ни поетическо наследство, ха рактеристиката на отделни жанрови или тематични групи, схващането за фолклора в широк и тесен смисъл (като народна култура и като словесно художествено творчество) - дават възможност за дискусии, но и отварят широка перспектива за бъдещи изследвания.

This academic report is dedicated to young Petar Dinekov's life in Plovdiv, where the future great scholar taught Bulgarian language and literature in the French college "St. Augustine". It includes two letters from Dinekov to the headmaster of the college Father Ozone Dampérat and the recently beautified Father Kamen Vichev, then assistant-director of the college, as well as a short article by Dinekov on Yordan Yovkov, publised in the “Le messager” issued by the college graduates.

One of the first articles of the Bulgarian philologist Petar Dinekov Literary Legends (1937) provides the occasion for this analysis. Petar Dinekov wrote about the risks of making-up scientific legends for literature for the first time in Bulgarian scholarship, before its ideological stagnation in the period after 1944. This way of critical thinking and volition of re-examination of the historiography in the field of literary knowledge are defined as ‘first stasim’ of the drama of the Bulgarian humanitarian thought where Dinekov brings the academic history of literature in question. Scrutinizing Dinekov’s ideas, in terms of the last changes in the Bulgarian humanitarian context (after the crash of the communist regime’s ideology in 1989); we can speak about ‘second stasim’ in the literary history researches and about some kind of a reinforced scholarly interest in the problems of the folklore. This article analyzes Petar Dinekov’s history-theoretical conception about the place of the folkloristic in the humanitarian academic corpus. The actual question about the contemporary borderline position of the folkloristic is discussed in the following perspectives: 1. Folkloristic between “expert” knowledge of literary history and ethnography, on the one hand, and “ideological” knowledge of eclectic science as anthropology and philology – on the other hand. 2. Crossroad position of the folkloristic researches – between romantic-nationalistic intellectual project of philology and Euro-expansionistic intellectual project of anthropology. The third perspective discusses the place of the folkloristic between literary-philological understanding (about oral and written word) and ethno-anthropological knowledge about custom and nature of living.