само

Става Васил Колевски дума за рецензията на Йордан Василев, посветена на книгата „Критически делници" от Кр. Куюмджиев (Литературна мисъл, кн. 1, 1973, с. 141-147). Отдавна в нашия печат не се е появявала такава провокираща литературната ни мисъл публикация! Без доказателства, голословно, но достатъчно ясно и определено рецензентът подлага на ревизия основни принципи и оценки от нашия литературен живот. Ако се съди по конкретните му оценки за литературно-критичната дейност на Кр. Куюмджиев, Василев не се грижи толкова за аргументиране и доказване на дадена своя теза, оценка, а изхожда от репетиловския принцип „Шумим, братле, шумим". Тази страст на Василев да прави „преврати" в литературната наука го съпътствува още от първите му изяви. В една своя рецензия, посветена на книга на Т. Жечев, Василев писа през 1965 г.: „Той не може да изрече обикнатите от мнозина критици думи - творбата вярно отразява действителността. Той иска изкуството да не отразява, а да служи на новия човек, да го издига до най-високите идеали на века" („Пулс“, притурка на в. „Народна младеж", 10 май 1965). Припомням този цитат не за да се връщам към времето, когато сред някои критици в името на някаква свръхреволюционна естетика беше на мода да се отрича теорията на отражението. Правя това, защото в новата си рецензия Василев проявява същите разбирания по отношение познавателната, обективната страна на художественото творчество. През 1965 г. на страниците на сп. „Септември“ се проведе разговор по проблемите на литературната критика. Един от главните проблеми бе дали тя трябва да отразява обективно, конкретно-исторически закономерностите на литературния процес, същността на художествените произведения като отражение на реалната действителност, или да служи за изява на субективния свят на критика. Огромното болшинство от участниците в дискусията осъдиха ограничената, погрешна представа за критиката на някои млади тогава критици и по-специално на Кр. Куюмджиев, разкриха тясно субективистичния характер на тяхното разбиране за критиката. Сега И. Василев ни връща отново към изходните позиции на тази дискусия. Разбира се, той има право на това, ако смята и се опита да докаже, че критиката към Куюмджиев тогава е била неправилна. Но той не прави това. Той само изрежда кои критици и писатели се обявили против позициите на Куюмджиев. И се получава така, че Л. Стоянов, П. Данчев, Ем. Манов, И. Руж и др. „не разбрали" младия критик и с критиките си по-скоро допринесли за неговата прослава, а субективистичните, погрешни позиции на критика се представят като развитие, нов етап в нашата литературна мисъл.

Бяхме в Южния парк". Седнали на слънчева пейка... С Далчев любопитно се вглеждаме в ликовете на десетимата млади мъже - от стара, но ори гинална снимка на литературния кръжок „Стрелец". Снимката е направена на 3 октомври 1926, в София, след провеждането на т. нар. „Димчово утро" по случай 10 години от смъртта на Димчо Дебелянов. На гърба на снимката следват личните саморъчни подписи и на десетте млади писатели... - Кога сте правили тази оцеляла снимка? - питам Далчев. - През 1926! 43 години оттогава... Бяхме се току-що завърнали от успешното литературно четене, което посветихме на Димчо. Много си го обичахме ние... Чувствувахме си го наш, близък наш духовен съб, ат, свързващо звено между старото поколение поети и нас... - А кои сте вие на снимката? - Ще кажа. Това сме хората, все млади писатели, които се обособиха в така наречения литературен кръг „Стрелец". Но към 3 октомври 1926, както съм отбелязал датата на снимката, ние нямахме още кой знае какви значителни литературни изяви... Беше започнал да излиза нашият вест ник „Изток", но не и „Стрелец“. Всъщност „Изток" започна да излиза към края на 1925 (15 октом ври), а „Стрелец" - чак пролетта на следващата 1927 (6 април 1927). Но истина е, че и двата вестника спряха едновременно или почти едновременно... Най-напред спря „Стрелец“ (23 юни 1927), а след него и „Изток" (16 юли 1927)... - Прави впечетление, че всички сте облечени изискано, с добре изгладени панталони, с бели колосани ризи и всички - с връзки... Моля, назовете имената на поетите, които на снимката са седнали! - Седналите ли? - Да! Седналите.

In relation to the empirical world, the imaginary as otherness is a sort of holy madness that does not turn away from the world but intervenes in it. Negativity provides the structure underlying the interaction between text and reader. Wolfgang Iser the two epigraphs chosen for this section contain in a nutshell the most pressing concerns in Iser's work. Literature as an instrument of “holy madness” figures as a kind of cultural broker whose main role consists in intervening in the empirical world. Defying ontology, fiction, Iser asserts, is most tangible in its impact on the reader: "The more fiction eludes an ontological definition, the more unmistakably it presents itself in terms of its use. If it is no longer confined to an explanatory function, its impact becomes its most prominent feature." Yet how are we to determine this impact? "It has always been assumed that fiction can produce realities," writes Iser almost laconically. Yet, in light of his claim that negativity structures the interaction between text and reader, his insistent question "Why do human beings need fictions?" leads to a quasi-paradoxical answer: fictions become our uncanny doubles, reflecting to us something we otherwise cannot perceive. This "holy madness," this haunting attraction to our self-produced doubles, eternally recreates our world, albeit to produce difference rather than similarity. Mirroring something in us we can never see or fully grasp, literature suspends us forever in a productive negativity, a "space between" the knowable and the unknown. This “space between” needs to remain free of empirical manifestations yet paradoxically manifests itself in our empirical world.