Неизвестно

Една от най-характерните черти на човека д-р Кръстев е неговата гражданска доб лест. Подхранвана от тази гражданска доблест и многократно изявявана през дейността му като литературен критик и общественик е искрената му загриженост за съдбата на българ ската наука и култура. Между многобройните статии на д-р Кръстев, посветени на въпроси на обществения живот, може би най-интересни са статиите, засягащи просветното дело или изобщо духовния живот в България. В тези статии срещаме мисли и характеристики на от делни обществени групировки, които често ни учудват с прогресивността си: липсата на перспективи за лишената от всякакви обществени идеали и, културни стремления" буржо азна интелигенция, 1 безразличието на монарха към българското изкуство и наука, въ проса за действителната еманципация на жената в областта на образованието. Много кратно развивана от д-р Кръстев е тезата за свободата на дееца на науката и културата. Остро епоставена тя в отговора на писмото на Министерството на народното просвещение от 25. ІХ. 1896 г., с което д-р Кръстев за втори път е уволнен от университета. Становището на д-р Кръстев по всички тези въпроси най-пълно се проявява в поведението му по време на университетската криза от 1907 г. „Кръщение на университета“, който трябва да бъде „будител на съзнанието" и „правителствен акт - безподобен позор за една културна държава" - Това е двустранната му оценка за разигралите се на 3-4 януари 1907 г. събития: младежката демонстрация, освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър, разгонването на демонстрантите с полиция и като резултат от това - издаването на указа за преустановяване на занятията в университета за шест месеца и за уволняването на членовете на професорското тяло. Като се имат предвид енергичността на д-р Кръстев и изказаните мисли в другите му статии по въпроса на университетската криза: „Началото на края на университетската криза" и „Университетският въпрос и класното училище", а също така и спомените на съвременниците, той очевидно е бил един от вдъхновителите и организаторите на решителния отпор на професорското тяло срещу беззаконията на Фердинанд и лакеите му и един от съставителите на двата позива „Към българското общество“ и на третия позив - „Съоб щение", с който се прекратяват преговорите между професорите и правителството.

Един от най-ярките носители на българското книжовно влияние в Русия в края на XIV и началото на XV в. е търновецът Киприан. В продължение на 30 години (1376- 1406) като киевски, а след това и като московски всеруски митрополит той играе изклю чително важна роля в църковния, обществено-политическия, културния и литературния живот на руската държава. Той е оставил име на плодовит книжовник, под чието перо са излезли редица богослужебни книги, послания, грамоти, оригинални литературни творби. Най-голям интерес за литературната история представят неговите произведения, посветени на първия общоруски светец Петър, в които намират израз голямата почит уважение на Киприан към неговия забележителен предшественик на московския мит- и рополитски пост. Досега на Киприановото перо са приписвани „Житие на Петър “ и „Служба на Петър“, които се радват на изключителна популярност в Русия от XIV до XVIII в. За това може да се съди по големия брой преписи на тези произведения, достигнали до нас. Без да претендирам за изчерпателност, засега на мен са ми известни 94 преписа на житието и 46 преписа на службата. В староруските ръкописи като отделна Киприанова творба се среща и един „Канон на Петър“, от който са ми познати 6 преписа. Тези произведения безспорно са възникнали във връзка с въведеното от Киприан в годишния календар на руската църква чествуване на първия московски и общоруски светец Петър, за което се съдържа сведение в синаксара на Киприановия псалтир. От средновековната книжовна практика е известно, че този, който пише житие и служба на един светец, обикновено му посвещава и похвално слово. Въпреки това никой досега в науката не е изказвал предположение, че може би Киприан е написал и похвално слово за своя любимец Петър. Средновековната практика обаче се потвърди и от Киприан.

Динамичният духовен живот в Ловеч и Ловешки окръг днес се подхранва от корените на древна и богата традиция, чиято поява и развитие били обусловени от редица социално-икономически и културно-политически предпоставки. Селището било обявено за митрополитско седалище още през време на Втората българска държава (1186—1393). В Палаузовия препис на Бориловия синодик се споменават петима ловешки владици: Лонгин, Мелетий, Киприан, Симеон I и Симеон II. Започнало усилено строителство на църкви, манастири и скитове. Тяхната богослужебна практика наложила откриването и поддържането на скрипториуми и художе ствени ателиета. Не е случаен фактът, че именно от Ловеч произхожда първата подписана икона в нашето изкуство - „Старозаветна Троица" на Недялко Зограф от 1598 г. (ЦИАМ, № 3332). Най-ранният известен писмен паметник, свързан с града, е Ловчанският сборник, който бил създаден от калиграфа Пахомий в чест на местния деспот Иван Александър. Предполага се, че бил преписан в манастира „Св. Георги“ в укрепената част на града. За terminus post quem на кодекса служи датата 1331 г., когато ловешкият владетел бил избран за цар на българите. През 1392 г. книгата била пренесена на север от тримата български монаси Софроний, Пимен и Силуан, които основали манастира Нямцу в Молдова. Руският професор Яцимирски закупил този сборник от старообредци-липовани във Вилков и изложил съдържанието му в труда си „Из славянских рукописей. Тексты и заметки“ (М., 1898, с. 93-151). Вероятно в Ловеч през XIV в. бил сътворен споменатият Палаузов препис на Бориловия синодик от 1211 г.5 Това ценно произве дение (НБКМ, № 289) допълва липсите в същинския Борилов синодик, писан в Търново при Иван Шишман. За съжаление епохата на Второто българско царство не е завещала повече факти за състоянието на духовния живот в Ловеч.