Похвално

Между специалистите по медиевистика няма разногласия, че възможно най-пълноценна, съобразена с фактите история на старобългарската литература ще бъде на писана едва тогава, когато станат известни текстовете и всичките им преписи и бъдат издадени възможно най-голям брой литературни и други произведения с обществено звучене от епохата на средновековието. Първите крачки по този колкото дълъг толкова и труден път в българското историческо литературознание е направил проф. И. Иванов със своя монумен тален компендиум „Български старини из Македония". Съществени приноси в тази насока имат Боню Ст. Ангелов с многобройните си публикации и с незавършената си засега поредица „Из старата българска, руска и сръбска литература" (1 част, 1958 и II част, 1967 г.) и К. М. Куев с книгата си „Черноризец Храбър“ от 1967 г., в която са събрани 73 преписа от Храбровото „Ска зание за писмената“. В тази важна редица вече заема свое място и колективният труд на П. Русев, Ив. Гълъбов, Г. Данчев и А. Давидов „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак". Осъществено главно от преподаватели във Великотърновския университет „Кирил и Методий", изданието е една щастливо замислена и реализирана идея, чрез „материализацията" на която по документален начин се подчертават ролята и значението на средновековно Търново в историята на българската култура и литература, а също така и на обществения живот през така драматичния за народа ни XIV в.

Новото академично издание на Словото е несъмнено ценен принос към по-широкото и по-задълбочено изучаване не само на една от първостепенните личности на православ ната и славянска култура, но и на цялата тъй важна за славистката, медиевистиката и балканистиката епоха. Но както и буквените знаци, измислени от мъдрия Кирил, са се нуждаели от изправяне, така и в това хубаво издание са се вмъкнали някои неточности, които трябва да се посочат с оглед на възможно най-голяма негова пригодност и стойност. Преди всичко трябва да подчертаем, че издателят се е опитал да даде изчерпателен коментар за библейските цитати, позовавания, съпоставки, личности и събития, осъ знавайки неговата необходимост, „като намаляха мъже, познавачи на закона" (31. 2), още повече, отколкото в началото на петнайсетия век. Ще се спрем само върху най-недопустимите грешки, които за жалост се намират в него. На с. 46 авторът пише какво е направил Птолемей „за да получи от юдеите само Стария завет и ше с тима добри преводачи", което е коментар на 30.5-8, където за броя на преводачите се говори съгласно с традицията следното: н посла шт которлагожд колена (а те са били 12) шесть вѣд шину въ 140 Конець н итчскын законь H AAНискын Азыкь, Това остава в пряка връзка с бел. 46 (с. 173), където пише за Септуагинта - превода на Седемдесетте, както сме свикнали да определяме броя на преводачите. Несполучлив е излязъл и коментарът на с. 26, където се споменава Птолемей като един от най-прославените библейски герои. В същия дух е направен преводът и на 30.5, че такива мъже като Птолемей са се появили извън Стария завет, но са били включени в Писанието, а това е погрешно. писаним прѣдаемн (прѣдаваемн) означава в случая тяхното свързване с Писанието (което може да означава и Петокнижие, и целия Стар завет, и цялата Библия, а не включването им в канона. По-долу се споменава за затваряне устата на безсрамните юдеи (срв. І Кор. 1, 22) и за отхвърляне мъдруванията на безумните елини (срв. Тит. 1, 10-11) и това за жалост може би се отнася несъмнено към превода на Седемдесетте, а не е защита на българския превод на свещените книги, както твърди авторът (с. 37). Има още няколко съмнителни места в превода на Словото. Най-сериозна е грешката при 7. 1-2, където незабелязването на псалмовия цитат (както и на редица други цитати и позовавания) е предизвикало лоша сегмен тация на текста и следователно лош превод. Изречението показа и себ Давыданстинстваша ко правединка тако финна про ЦЪЕТЕ (Пс. 91,13) ще рече горе-долу, че той (Евтимий) със себе си, със своя личен пример потвърди истината на Давидовите думи, че „праведникът разцъфтя сякаш финикова палма"; срв. още 59.4. От това е произлязла и грешката на с. 25. че „Евтимий се е показал истиногласен Давид“ - Евтимий е показал, че Давид е истиногласен; вж. и в речника с. 424. Да отминем редицата по-дребни грешки, не тъй важни за неподготвения читател, който все пак ще разбере например защо Йоан Крьстител се смята за старозаветен герой, макар че се споменава само в новозаветните книги (бел. 10, с. 129) и т. н., и да се спрем върху функцията на включваните библейски образи и цитати.

Един от най-ярките носители на българското книжовно влияние в Русия в края на XIV и началото на XV в. е търновецът Киприан. В продължение на 30 години (1376- 1406) като киевски, а след това и като московски всеруски митрополит той играе изклю чително важна роля в църковния, обществено-политическия, културния и литературния живот на руската държава. Той е оставил име на плодовит книжовник, под чието перо са излезли редица богослужебни книги, послания, грамоти, оригинални литературни творби. Най-голям интерес за литературната история представят неговите произведения, посветени на първия общоруски светец Петър, в които намират израз голямата почит уважение на Киприан към неговия забележителен предшественик на московския мит- и рополитски пост. Досега на Киприановото перо са приписвани „Житие на Петър “ и „Служба на Петър“, които се радват на изключителна популярност в Русия от XIV до XVIII в. За това може да се съди по големия брой преписи на тези произведения, достигнали до нас. Без да претендирам за изчерпателност, засега на мен са ми известни 94 преписа на житието и 46 преписа на службата. В староруските ръкописи като отделна Киприанова творба се среща и един „Канон на Петър“, от който са ми познати 6 преписа. Тези произведения безспорно са възникнали във връзка с въведеното от Киприан в годишния календар на руската църква чествуване на първия московски и общоруски светец Петър, за което се съдържа сведение в синаксара на Киприановия псалтир. От средновековната книжовна практика е известно, че този, който пише житие и служба на един светец, обикновено му посвещава и похвално слово. Въпреки това никой досега в науката не е изказвал предположение, че може би Киприан е написал и похвално слово за своя любимец Петър. Средновековната практика обаче се потвърди и от Киприан.

От произведенията на бележития български писател Григорий Цамблак, писани в Русия, които отчасти засягат и руската действителност (затова трябва да се разглеждат като творби на старобългарската, и на староруската литература), челно място заема „Похвално слово за Киприан". Това извънредно интересно произведение досега не епреведено на новобългарски език, не е подлагано на обстоен литературен анализ и затова не е познато на по-широк кръг читатели и даже специалисти. Това налага то да бъде разгледано и оценено от повече страни, да бъде подложено на пълен литературно-исторически анализ, за да се видят неговите художествени достойнства и да се определи мястото му и ролята му в литературните връзки между българи и руси в края на XIV и началото на XV в. Един от многото въпроси, които поставя това Цамблаково произведение за разрешение пред литературната история, въпросът за времето и мястото на неговото създаване. e Забележителното произведение e на Григорий Цамблак „Похвално слово за Киприан познато на науката днес само по един препис в сборник от XVI в., № 235 (384) на бившата Московска синодална библиотека в руска редакция. Сега се съхранява в Государственный исторический музей - Москва. В сборника са поместени от л. 1 до л. 245 двадесет и едно Цамблакови произведения, затова той има заглавие: „Григорна Цамблака слова". Интерес представлява литературното обкръжение на този единствен препис на творбата. Тя е поместена като двадесет и първо поред произведение (л. 236 - л. 245) след деветнадесет църковнопоучителни беседи на Цамблак и неговото „Мъчение на Йоан Нови Бялградски", всички познати и по десетки други преписи. Или в целия сборник от народностно определените в тематично отношение Цамблакови произведения са поместени само „Мъчението на Йоан Нови Бялградски" и похвалата му за Киприан. Любопитно е, че в оглавлението на Великите чети-минеи на Макарий Цамблаковото слово за Киприан е отбелязано в края на юлския том, в който са поместени 18 произведения на Григорий Цамблак под заглавие „Книга Григорна Цамблака". Това слово е отбелязано като двадесет и първо поред. По всичко изглежда на митрополит Макарий и сътрудниците му е бил познат Синодалният сборник № 235 (384), в който „Похвално слово за Киприана също е на двадесет и първо място. Във ВМЧ, пазени в ГИМ, собр. Синодалное, № 996, от 1552 г под. 31 юли на л. 827 е отбелязано ка. Слово надгробное Кіпріано мнтрополитор. МACTO Наше обо и сте намъ пострадатн". За съжаление това е само в оглавлението. В самия том словото не е поместено по необясними причини. Поместени са само 18 Цамблакови произведения.

Всепризнато е, че най-талантливият ученик на Евтимий Търновски, негов достоен приемник и следовник на традициите на Търновската книжовна школа, Григорий Цамблак. Този изумително енергичен човек, отличен дипломат и бележит писател развива многостранна обществена и литературна дейност на те риторията на различни страни - България, Византия, Сърбия, Румъния, Русия - създава произведения с българска, сръбска, румънска и руска тематика. Той е живата връзка между българи, сърби, румънци и руси в края на XIV и началото на XV в. Със своята свободолюбива мисъл, енергичност, нескован и непреклонен от църковните догми дух, с огромната си ерудиция, с дипломатическите си способности, с плодовитото си перо Григорий Цамблак далеч не отговаря на днешните представи за средновековна личност. Вече шест века неговата извънредно интересна, бурна житейска съдба и литературно дело занимават писатели и учени. От произведенията на Григорий Цамблак, писани в Русия, челно място заема „Похвално слово за Киприан“. Досега тази интересна творба не е преведена на новобългарски език и не е подлагана на обстоен историко-литературен анализ. Прегледът на научната литература, на който тук нямам възможност да се спи рам, показва, че в продължение на 150 години след откриването му това Цамблаково произведение буди интерес както у български, така и у редица руски и други учени. С любопитните си и ценни вести, които съдържа, то еизползувано неведнъж за потвърждаване или опровергаване на една или друга теза в медиевистиката. В повечето случаи обаче то е разглеждано едностранчиво, само като извор на исторически сведения. Това налага то да се подложи на обстоен историколитературен анализ, за да се видят неговите идейно-художествени достойнства ида се определи мястото и ролята му в литературните връзки между българи и руси в края на XIV и началото на XV в. „Похвално слово за Киприан" от Григорий Цамблак е познато на науката днес само по един препис в сборник от XVI в., №235 (384) на бившата Московска синодална библиотека в руска редакция. Сега се съхранява в Държавния исторически музей (ГИМ) - Москва. В сборника са поместени от л. 1 до л. 245 двадесет и едно Цамблакови произведения, затова той има заглавие: „Григорія Цамблака слова". Интерес представлява литературното обкръжение на този единствен препис на творбата. Тя е поместена като двадесет и първо поред произведение (л.236 - 245) след деветнадесет църковнопоучителни беседи на Цамблак