Неделя

В историята на старобългарската ораторска проза заслужено високо място заемат достигналите до нас четири похвални слова на Евтимий Търновски за мъченица Неделя, император Константин I и неговата майка Елена, за Йоан Поливотски и Михаил Воин. В първите две от тях съобразно с агиографските канони, с художествените изисквания на стила „плетение словес", се пресъздава времето на последните гонения срещу привържениците на християнството през III-IV в. в Римската империя и се показва оформянето на европейската феодална теокрация при властвуването на Константин Велики (306-337). Темата за тази епоха се преоткрива хилядолетие по-късно не само заради практическите нужди на Евтимиевата литургическа дейност, но и заради идеологическата потребност да се проповядва силата на християнството срещу настъпващия войнствен ислям на османските нашественици: освен бранна, борбата с тях е и верска. Такива подбуди водят Патриарх Евтимий, когато съставя „Похвалное сватой велик ой Маченнин Недели". По жанр „похвалата" принадлежи на тържествената реторическа проза. Корените на нейната подредба (dispositio, tagic), топикална поетика и изобщо на художествения и облик отвеждат към теорията на красноречието в античността. Композицията на похвалното слово (сукону) е пределно устойчива във византийската и старобългарската литература - за пряк основоположник на енкомично-сюжетните модели се смята Менандър, прочут ритор от ЦІ в. При Евтимий Търновски се наблюдава функционално сближение на „енкомията" с биографията. Това взаимопроникване на двата жанра познават още Исократ и Ксенофонт, то се поддържа от византийската агиография (особено целенасочено - от Симеон Метафраст). Ето защо „Похвално слово за Неделя" в същност е „украсено" и пространно житие - „мъчение". B Първите думи от увода поднасят метафората-символ за празничната духовна трапеза и пир. Историята на символа отвежда към дълбоката древност. обредите на тотемните вярвания присъствува кръговата трапеза, на която се разкъсва свещеното животно. В християнските храмови ритуали култовото действие се преосмисля в евхаристичната жертва-причастие, чрез което се наподобяват тялото и кръвта на Исус. На манастирските трапезни събрания или пред обществото, събрано на литургия в църква, ораторските слова образно се означават като „угощение на езика и ума": „Ние започваме да съобщаваме високата беседа за духовния пир на преславния Климент, като предлагаме вкусване от 39 причастие, служейки си с трапеза от истинска вяра, надежда и любов към светеца... и с духовно размишление, а за добрите и щастливи дейци още и с подправки към сложените ястия, направени от вкусна храна, която, като се даде на боголюб ците, укрепява сърцата им.