Библиографски раздел

* * * Бележки на редакцията (По повод писмо на Пеньо Русев относно статията на Манон Драгостинова)

Free access
Статия пдф
776
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В редакцията се получи писмо от др. Пеньо Русев, в което се казва: Позволявам си да обърна внимание на следното: 1. Като разглежда разказа „Андрешко", на стр. 51 (кн. 5, 1960 на сп. „Литературна мисъл") М. Драгостинова пише, че в моята книга „Творчеството на Елин елин до Балканската война" се проявявала една методология, която търси да обвър же тясно образа с някакъв действителен прототип"; че според мене стихийният бунтар Андрешко е член на Земеделския съюз" и че проучвайки и наблюдавайки живота и дейността на тази организация, Елин Пелин е открил своя герой именно в нейните редове". Като ми натрапва и приписва всичко това, М. Драгостинова заключава: „Та кова автоматическо прилагане на историческите факти ще ни доведе до един напълно емпиричен подстъп към литературните явления“. В моята книга няма приписваните ми от М. Драгостинова изказвания. Обрат но, в нея аз пиша: въпросът дали Андрешко принадлежи към земеделците или со циалистите трябва да бъде отнесен в кръга на гаданията" (стр. 114-115). Нещо повече - аз твърдя, че „не е от значение" дали ще отнесемАндрешко към земеделците или социалистите от онова време.

Материали, документи и спомени

Библиографски раздел

Едно непубликувано писмо на Лора Каравелова

Free access
Статия пдф
871
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Писмото, което публикуваме, притежание на д-р Любен Танчев от Пловдив, хвърля светлина върху отношението на Лора към Яворов. Изминали са шест години от тяхното запознаване (1906), Мина Тодорова отдавна е покойница и в началото на 1912 г. между Лора и Яворов е установена дружба. Но интересно е да отбележим, че няколко дни след като пише писмото до леля си в Пловдив, тя изпраща писмо на Яворов, пълно с отчаяние и песимизъм. Двете писма са крайно противоположни по настроение. Докато от първото лъха здрава увереност, че дружбата с поета ще завърши успешно, то във второто Лора го напада неоснователно, нарича го жесток и несправедлив. В писмата си до роднините обаче, тя решително заявява, че ще свърже съдбата си с Яворов, възхищава се от неговия характер. Тя бърза да го Въведе в роднинския кръг, поръчва на леля си да го приеме добре, да изпраща писмата си чрез него и пр. За потвърждение на това, че вярно го е опознала, тя го сравнява с баща си Петко Каравелов, покойник по това време, когото Лора много е уважавала и обичала. Известно е, че П. Каравелов полага големи грижи за образованието и възпитанието на децата си. И с право Лора пише, че той душата си давал за тях. Но колкото към баща си Лора е питаела нежни чувства на обич и признателност, толкова се е пазела от майка си. Тя без колебание заявява, че няма никакви намерения да я слуша, обвинява я, че еразбила младостта и, като насила я накарала да се омъжи за Дрянков. Този път Лора ерешила енергично да се бори за своето щастие. След смъртта на Лора (1913) майка й Екатерина Каравелова твърде много допринася за обвиненията срещу поста, за огорчението му, което го довежда до самоубийство на 16 октомври 1914 година.

Библиографски раздел

Отворено писмо до Ролф Хо

Free access
Статия пдф
1100
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В началото на 1963 г. известният прогресивен немски режисьор Ервин Пискатор постави в Западен Берлин една нога пиеса: „Викарият“ („Наместникът“) от младия немски драматург Ролф Хохут. Оттогава насам пиесата на Хохут се играе в много европейски градове, в Лондон и Базел, Стокхолм и Париж. Навсякъде тя предизвиква бурни реакции, спорове и дискусии, които свидетелствуват за нейната актуалност и остра гражданска проблематика. Пиесата е построена изцяло върху исторически проверени факти. Поводът да бъде тя написана е в поведението на папа Пий XII, който не пророни дума пред нацистките власти, за да защити милионите невинни жертви от Хитлеристките концлагери, включително и евреите-католици. Пиесата поставя с острота въпроса за нравствения облик и псевдохуманността на викария (наместника на бога на земята), т. е. папата. Този неин характер събужда много страсти. Ултраклерикалните и неофашистки среди на Запад изразяват по различни начини недоволството си от пиесата и се опитват да смущават представленията на театрите, където тя се играе. Авторът обаче Хохут не е имал революционни и още по-малко антикатолически намерения с написването на пиесата. Повлиян и от противокомунистическата психоза на западната пропаганда, той е отказал на чехословашките театри да поставят неговата пиеса. По този повод известният словашки писател Ладислав Мнячко, автор на нашумялата напоследък в словашката литература книга „Закъснели репортажи" публикува в бр. 30 от т. г. на словашкия седмичник „Културни живот" Отворено писмо до немския драматург Хохут, което засяга редица по-общи въпроси и буди всеобщ интерес. По-долу публикуваме текста на писмото.
    Ключови думи

Библиографски раздел

Неизвестно писмо на д-р К. Кръстев до Фердинанд

Free access
Статия пдф
1145
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Една от най-характерните черти на човека д-р Кръстев е неговата гражданска доб лест. Подхранвана от тази гражданска доблест и многократно изявявана през дейността му като литературен критик и общественик е искрената му загриженост за съдбата на българ ската наука и култура. Между многобройните статии на д-р Кръстев, посветени на въпроси на обществения живот, може би най-интересни са статиите, засягащи просветното дело или изобщо духовния живот в България. В тези статии срещаме мисли и характеристики на от делни обществени групировки, които често ни учудват с прогресивността си: липсата на перспективи за лишената от всякакви обществени идеали и, културни стремления" буржо азна интелигенция, 1 безразличието на монарха към българското изкуство и наука, въ проса за действителната еманципация на жената в областта на образованието. Много кратно развивана от д-р Кръстев е тезата за свободата на дееца на науката и културата. Остро епоставена тя в отговора на писмото на Министерството на народното просвещение от 25. ІХ. 1896 г., с което д-р Кръстев за втори път е уволнен от университета. Становището на д-р Кръстев по всички тези въпроси най-пълно се проявява в поведението му по време на университетската криза от 1907 г. „Кръщение на университета“, който трябва да бъде „будител на съзнанието" и „правителствен акт - безподобен позор за една културна държава" - Това е двустранната му оценка за разигралите се на 3-4 януари 1907 г. събития: младежката демонстрация, освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър, разгонването на демонстрантите с полиция и като резултат от това - издаването на указа за преустановяване на занятията в университета за шест месеца и за уволняването на членовете на професорското тяло. Като се имат предвид енергичността на д-р Кръстев и изказаните мисли в другите му статии по въпроса на университетската криза: „Началото на края на университетската криза" и „Университетският въпрос и класното училище", а също така и спомените на съвременниците, той очевидно е бил един от вдъхновителите и организаторите на решителния отпор на професорското тяло срещу беззаконията на Фердинанд и лакеите му и един от съставителите на двата позива „Към българското общество“ и на третия позив - „Съоб щение", с който се прекратяват преговорите между професорите и правителството.

Библиографски раздел

Едно писмо на Сава Доброплодни

Free access
Статия пдф
1808
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В сравнение с колосите на нашето Възраждане мястото на Сава Доброплодни (1820— 1894) в историята ни е твърде скромно, но и от неговата личност лъха неповторимото обая ние, присъщо на възрожденските будители. Биографията му в най-общи линии е дълъг низ от учителски години - наглед монотонни, а в същност напрегнати, разностранни и плодоносни за цял един народ. Пет години в Котел, пет - в Шумен, три - в Стремски Карловци... След това отново Шумен..., след Шумен - Сливен... Варна... Тулча... Силистра... Кюстенджа... А накрая - четири години служба като окръжен училищен инспектор в Раз град. И навсякъде народният учител оставя светла диря - „изпълнявал добросъвестно длъжността си; показвал е отличен и завиден успех; владал се е прилично във външния си живот ис нищо не е опятнил учителското звание ..."1. Такива са официалните характеристики („сви детелства") за неговата работа, такива са спомените на неговите съвременници - учители, колеги, приятели, мнозина от които през 1892 г. топло го поздравяват по случай петдесетгодишния му юбилей. Такава е и оценката на самия „министър на просвещението" Г. Живков,2 когато през 1887 г. Народното събрание с вишегласие“ решава да му отпусне годишна пенсия от 1800 тогавашни лева. С тази пенсия между впрочем Доброплодни почти мизерствува на старини - тя не можяше да ми разплати натрупаните дългове и да ме храни и облача тук в София. Аз обаче търпях и живеях, както можах с надежда всякоги за подобрение - от една страна си плащам дълговете и земам на кредит, а подир три месеца, като си земъ пенсията, плащам си до колкото могъ и пак начнавам кредита; но, слава Богу, като добър и редовен платец, хората ми дават кредит ... ..."3 С други думи, почести не липсват - той дори е награден със сребърен медал „за заслуга“ (1889), но фактически дългогодишният просветен деец е едва ли не бедняк. И това не е единичен случай в условията на Фердинандовия режим. Единственият по-обширен източник, от който черпим данни за живота и дейността на Сава Ил. Доброплодни, е неговата „Кратка автобиография“ заедно с приложените писма и документи. Макар и изключително фактологична и твърде лаконична, тя разкрива до известна степен както характера на своя автор, така и атмосферата на неговото съвремие, т. е. съдържа интересни моменти и в психологически, и в исторически аспект. Въпросното непубликувано писмо от 13 декември 1884 г. (до Йосиф Майзнер), което се пази в архива на семейство Александра и Йосиф Майзнер в Белградската народна библио тека, запълва някои празноти в биографията на подателя си и разширява представата ни 1 С. Доброплодни, Кратка автобиография, София, 1893, стр. 86.gn ove • Настоявайки първоначално предложената сума от 960 лева за годишна пенсия на До броплодни да се увеличи на 1800, министърът на просветата казва пред Народното събрание следното: „Действително просителят г-н Доброплодний е един от най-старите ни труженици по народното ни образование и възраждание. Няма учител, стар колкото него. Няма учител между живите, който да е учителствувал толкова години. Той е най-много помогнал за развитието на нашата книжнина, той е най-стар в това отношение..." (цит. съч., стр. 114). • Цит. съч., стр. 67-68. • Архив на Александра и Йосиф Майзнер, Народна библиотека. Белград, Р 396. 115 за човека и общественика Сава Доброплодни. Същевременно то хвърля светлина и върху от ношенията му с някои съвременници и преди всичко със самия адресат Йосиф Майзнер и се мейството му. Както е известно, Йосиф Майзнер е чешки емигрант, заселил се в Шумен, който през 1857 г. сключва брак със сръбкинята Александра Майзнер. 1 Александра е пристигнала в Шумен от Нови Сад по настояване на Раковски, за да се отдаде с голям ентусиазъм на про светна работа. Макар че Доброплодни сам има дял в привличането и като учителка в Бълга рия - именно той и изпраща пари за пътуване чрез Данило Медакович, - в „Автобиогра фията" му за това събитие откриваме само едно кратко съобщение: „От там (Нови Сад - 6. м.) се доведе учителка за Шумен. “2 Несъмнено Доброплодни е поддържал контакт с Але сандра Майзнер - те имат еднаква професия, живеят в един и същи град, - и то след неговото тригодишно пребиваване като учител в Сърбия, което по всяка вероятност е създавало допъл нителни допирни точки за общуване. Несъмнено топлата приятелска привързаност междуДо броплодни и семейство Майзнер се е запазила в продължение на много години, макар че жи вотът по-късно ги отправя по различни пътища и задълго прекъсва връзката помежду им. Това се потвърждава както от подчертано сърдечния тон на писмото до Йосиф Майзнер, така и от самото му съдържание. Доказателство за близост е и молбата, в отговор на която Добро плодни енаписал писмото си: старите Майзнер са потърсили съветите и съдействието му за постъпването на сина им Венцеслав, „който е свършил философски курс в Прага“, като учител в някое българско училище. На този факт бихме могли да погледнем не само като на пример за приятелски отношения между отделни личности от Сърбия и България, но и като на още едно доказателство за духовната общност и взаимна заинтересованост между двата народа през ХІХ в. Защото твърде показателно е, когато желанието да се работи за културното преуспяване на съседния народ преминава от майката в сина - от поколение в поколение, какъвто случаят с Александра e и Венцеслав Майзнер.
    Ключови думи

Научни съобщения. Документи

Библиографски раздел

Непознато писмо от П.Р. Славейков

Free access
Статия пдф
3207
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В писмото на нашия виден поет и общественик липсва годината на написването му, но я определя косвено неговото съдържание: 1875. Традиционните дипломатически ходове и спо рове около създаването на Българската екзархия, свързани с отричането на българската униат ска църква и скъсването на отношенията с Патриаршията, резонират до тази година (а и след нея), по времето на първия български екзарх Антим I (Атанас Михайлов). Въпреки максимата на Каравелов „Свободата не ще екзарх, иска Караджата" не може да се отрече огромната духовна роля на Екзархията в националния ни живот тогава. Писмото на П. Р. Славейков до неговия близък приятел Г. Груев - „Джорджо" (брат на Йоаким Груев) разкрива една характерна картина от живота на българската интелигенция в Цариград, издаваща разнообразни вълнения и стремежи. Провеждането на събранието на 25 те души на 2 май относно състоянието на Българската екзархия е предметът на цялото писмо. Широкият отзвук на това събрание във възрожденския ни печат (в. Напредък, Век и др.) не може да омаловажи мнението на изследвача, напротив, той има документирани специфичните черти и ръста на редица българи чрез обективната преценка на П. Р. Славейков. Адресатът на писмото - Г. Груев, е секретар на Екзархията по времето на първия българ ски екзарх, а след Априлското въстание е изпратен на заточение заедно с него. Той е и един от инициаторите за създаването на българското читалище в Цариград и негов председател. Като прибавим и един факт от биографията на П. Р. Славейков - продължителя на политическите и културните възгледи на Паисий и Неофит Бозвели (авторът на „Мати Болгария") — бла годарение на него става отказването и отвеждането на архиепископ Йосиф Соколски в Русия, а по този начин и ликвидирането на българската униатска църква, само тези факти са доста тъчни да засвидетелствуваме нашето духовно съпричастие към двамата в областта на нацио налните църковни борби. Събранието в Цариград, което коментира Славейков, разкрива лични съображения и несъгласие с екзархийските работи, както и решението за изпращане на „про шение" до екзарха. Ревизирането на правилната и дейност обаче не се удава. Самият факт, че се провежда събрание с поканени определени лица (Славейков присъствува като слушател) и без знанието на екзархийския съвет, достатъчно говори за това. Славейков ще да е изпитвал влияние от строгия Г. Груев, запомнен от съвременниците му като приятел, чиито съвети са винаги полезни. Безспорно най-даровитият публицист у нас през 60-те години на миналия век, Славейков и по-късно респектира с будната си гражданска съвест, подплатила и този негов до кумент.