Мирчев

Неизвестните страни, които крие едно творчество, невинаги стават достояние на читателя. Има случаи, когато самият автор се стреми да заключи" някои от тайните на творческия процес, да ги скрие в чекмеджето си, далеч от любопитството на критиците и изследователите. Но има и моменти, когато тези творчески черти „в сянка", се разкриват вне запно, твърде често изненадващо за самия творец. Петър Тонков долавя подобни противоречия у Иван Мирчев. В стихосбирката „Часовник на стареца" (1967) Мирчев „се решава" да помести „Войнишки цикъл“, писан в края на 20-те години. В онези години, моби лизиран към щаба на действуващата армия, поетът си еводел своеобразен дневник. В него белязаният с енигмата на символизма поет се среща с грубата действителност, по-точно затваря я в дневника си, за да я остави в забвение години наред. Като един от ковачите на думите от филигран" той съумява дълго да задържи тези впечатления в бележника си. Тайната и трайна сила на тази поетика той разкрива едва след като се убеждава, че символизмът е започнал несъмнено да се руши - не само като течение, а и като смисъл. Струва ми се, че невралгичната точка в книгата на Петър Тонков се крие именно в търсенето на тия преображения на поета, в неговото непрекъснато себеизграждане и оформяне. И приносите на Петър Тонков са били възможни само благодарение на обстойните и задълбочени събеседвания с поета. Бавно, но сигурно той енавлизал в територията на Иван Мирчев, което от своя страна едовело и до известно усложняване на критическия материал, утежнен от обяснения и детайли. Това е лабиринт, в който лесно се влиза, но трудно се излиза. И все пак това е най-задълбоченият, най-обстоен интерес, проя вен към цялостното творческо дело на Иван Мирчев. Петър Тонков съумява да отсее критическия субстрат, в една или друга степен ненужен или не много съществен, но все пак в резултат на аналитични занимания - показателен, да ни въведе в света на един поет, който съумява да се открои като своеобразен творец благодарение ранното си навлизане в една образна и смислово-метафорична поетика. „Това, което открои Мирчев сред другите поети от поколението му, бе своеобразната и неповторима метафоричност на лириката му" - обобщава П. Тонков. Критическият успех на Тонков е и в това, че е потърсил и съумял да навлезе в главните черти на лирическия характер на поета, с типичните негови колебания по пътя на изграждането му, огле дани в пряка връзка с обективната конкретноисторическа действителност. Тази сполука е резултат на стремежа да се проследят промените в художественото съзнание, този труден процес в органиката на творческата същност - основно изискване за което и да е изследване, особено когато се отнася до творчество, съз давано в едно продължително време. Верни са и заключенията за завоеванията на Иван Мирчев - превръщането на собствената съдба естетически обект. B Иван Мирчев е в критическите интереси на Петър Тонков още от периода на сп. „Бисери“. Ако имаме някакви сериозни и, струва ми се, най-основателни възражения, те са преди всичко за анализите на Тонков върху ранния период на поета. Това донякъде е и обяснимо, тъй като там са дълбоките пластове от ранното творчество на Мирчев. Според П. Тонков: „За първи път Мирчев публикува стихове в сп. „Бисери" - 7 декември 1913, бр. 20 (вж. с. 45). Авторът на очерка е попаднал във фактологическа неточност. Иван Мирчев пе чата и преди сп. „Бисери“, макар и скрит зад някогашната анонимност на псевдонима. Категоричното за първи път" се оказва без основание. Известно е, че творчеството под псевдоним, колкото и ранно и кратко да е то, разкрива една от любопитните страни в литературното битие на който и да е поет. Тези кодирани имена при Ив. Мирчев се явяват преди, по време и след „Бисери": „Формон Рислер" - в сп. „Ранни цветя“, „Adelina Mortua", написано на латиница - в сп. „Хризантеми“, „Черний Маргарит“ - в сп. „Барабан", а в Марангозовото списание „Луна" в Габрово - „Иван Грусничкий". Пише още под псевдонима Йоан Хризис. Както се вижда, това е цяла псевдонимна" антология, зад която авторът стои дискретно. С псевдоним е и първата публикация - и то не в сп. „Бисери". И още нещо. Далеч по-неприемлива е ши роко развитата теза на Тонков, че стиховете от сп. „Бисери" са „епигонски и подража телни". Цитирам: „Ранният период на Мирчев - от сътрудничеството му в „Бисери" - е напълно подражателен, епигонски." Твърде скоро забравил това твърдение, П. Тонков си противоречи, като твърди, че поетът бил „потопен в субективните си изживявания" (вж. с. 48 и 49). В кое да вярваме? Може ли един поет да бъде „потопен в субективните си изживявания" и едновременно с това да е на пълно подражателен" и епигон? Това е не само неточно, но и логически невярно. Нещо повече, П. Тонков се базира на подобни твърде ния и за цялата първа книга на поета „Реките викат". Ще си позволя отново да цитирам: Първата книга на поета - Реките викат" (1920) - разкри в концентриран вид епигонско подражателните черти на ранния Мирчев. " Позицията на П. Тонков е обяснима, но не и приемлива! Това е страх от обвинения в съ гражданско пристрастие, съображения, които в никакъв случай не помагат на един ретроспективен преглед.

Др. Мирчев, какво знаехте за символизма в началото на творческия Ви път? - Почти нищо. Може да се каже, не знаех какво точно означава символизмът. Тук, в провинцията, нещата малко закъсняваха, но все пак бях подочул това-онова, а и списанията редовно четях. Та веднаж попитах Николай Лилиев какво е това символ. „Може, казва, някои да смятат, че символите са думи с по-особено значение - символично, преносно значение. Но в този смисъл всяка дума трябва да наречеме символ, тъй като в съчетанието и с други думи тя непременно получава и допълнително значение. Но това още не е истински символ. Символът е нещо по-дълбоко, защото разкрива връзки и нови значения в по-голям обем и прави думата качествено нова по своя смисъл. Това може да се постигне само в поезията, в дълбоката символична поезия. Там думите живеят нов и неподозиран дотогава живот, получават много нови съответствия и полутонове или нюанси." Дори някъде си бях записал от него какво точно означава символ, какво е сравнение, какво е метафора и т. н. Това беше към 1921-1922 г. и после през 1931 г., когато Николай прекара една зима в Стара Загора. Всеки ден се срешахме и разговаряхме - той, аз, Иван Хаджихристов и Митко Караджов. Спомням си дори точно, че пристигна през октомври 1931 г. и остана до юни 1932 г. В Стара Загора имаше две лели, които много обичаше и често навестяваше. Освен това те бяха доста бедни и той ги под помагаше. - Кога за пръв път чухте за символизма? - За пръв път чух думата символизъм през 1914 г. За него се заговори след излизането на сп. „Звено" с редактор Димитър Подвързачов. Той е старозагорец и идваше често тук. Спом ням си, че веднъж доведе в Стара Загора Димчо Дебелянов - печатал съм спомен за това във в. „Септември", Стара Загора. Подвързачов го доведе нарочно хем да види Стара Загора, хем да ни срешне с него - мен и Борис Бакалов. Това беше през лятото на 1914 г. Тук имаше един Ъгъл (днес на пресечката на ул. „Асен Велчев“ и бул. „Георги Димитров"), където продаваха хляб. Сега май пак продават хляб. - Да, но не на самия ъгъл - сега там продават цветя, - а непосредствено до него. - Тъй... До хлебарницата пък беше магазинът на Митьо Трифонов - широк социа лист. Те, гостите, бяха все широки социалисти и първата им задача беше да видят Митьо Трифонов. Той беше и бръснар, и кафеджия, и съдържател на кръчмата... широк социалист, един от организаторите на партията. - Кое ги е свързвало тези хора с различни интереси и професии? - Политиката и приятелството ги е свързвало. Подвързачов идваше рядко в Стара Загора, по-често идваше Николай. Димчо е идвал два пъти. Първия път не съм го видял, но втория път - можах. Спомням си, Николай като ме срешна, ме хвана и каза: „Ела да те заведа при един голям поет!"