Тонков

Позицията, от която П. Тонков ана лизира литературните факти в своя та книга-дебют, съчетава социологическия подход с есеистично-публицистичното изло жение. Авторът посвещава своите изсле дователски амбиции не на частни въпроси на поетиката или на историческата перспектива на литературния процес, а на ангажираността на най-съвременната бъл гарска литература към обществените явле ния, към живота в единството на лична и обществено-национална съдба. Конкретният литературен материал, голяма част от който спада към „жанра" на оперативната критика („Работническата тема в една поредица“, „Две книги - една поетическа надежда“, „Мисли за младата поезия" и др.), Тонков се стреми да разгледа в контекста на марксистко-ленинската естетическа мисъл като подход и интерпретация на литературата и изкуството. Така студиите, които той посвещава на общоестетически въпроси („Жи вот и литература“, „Лениновата есте тика - диалектика и партийност“, „Достоевски - съвременни проблеми на миро гледа, личността и творчеството му"), поради факта, че акцентуват върху отношението художествена действителност - обективна действителност, трябва концептивно да обединят избора и оценката на художествения материал. Въпросът е, доколко авторът на книгата е успял да постигне това единство, да защити своето критическо „амплоа" над нивото на писаните по различен повод и събрани рецензии (лоша практика на нетърпе ливите дебюти) в (използуваме неговата оценка за книгата на млад поет „набързо събран алманах". Петър Тонков не може да разглежда литературната творба извън личността на художника, извън неговата мирогледна и гражданска позиция, превърната в естетическо качество. В този аспект той наследява затвърдени традиции в българската критика и литературо152 знание. От студиите в първата част на книгата интерес представлява тази, посветена на мирогледно-философските въз гледи на Достоевски. Тук авторът защи щава тезата за единството на субекти вната и обективната страна на художественото творчество, неразкъсвае - мостта на художествената структура от външно обуславящите я фактори - било то биографични, психологични, идеологични, социално-исторически. И именно защото доказва своите възгледи не дискурсивно, а „в борба“ с художествените факти и техните литературоведски „обработки“, статията добива тежестта на аргументирана и със страст защищавана позиция. Опирайки се на структуралното изследване на М. Бахтин върху поетиката на Достоевски, той същевременно полемизира със затвърденото в резултат на този подход подценяване на Достоевски философа, социолога и политика за сметка на Достоевски художника. Трябва да кажем, че Тонков се справя с поставената задача да изтъкне качествата на Достоевски мислителя и гражданина, опровергавайки наслоените представи за „неадекватното“ му присъствие в творчеството и да намери връзка между социалното и художественото битие на неговата идеология. Също така авторът успява да обедини документите от гражданскато поведение на писателя и открито афишираните възгледи („дневник на писателя" и др.) с художествения анализ на неговите романи. Тази статия действително доказва възможности у мла дия автор за диалектически синтез на субективно-художественото и обективносоциалното.

Неизвестните страни, които крие едно творчество, невинаги стават достояние на читателя. Има случаи, когато самият автор се стреми да заключи" някои от тайните на творческия процес, да ги скрие в чекмеджето си, далеч от любопитството на критиците и изследователите. Но има и моменти, когато тези творчески черти „в сянка", се разкриват вне запно, твърде често изненадващо за самия творец. Петър Тонков долавя подобни противоречия у Иван Мирчев. В стихосбирката „Часовник на стареца" (1967) Мирчев „се решава" да помести „Войнишки цикъл“, писан в края на 20-те години. В онези години, моби лизиран към щаба на действуващата армия, поетът си еводел своеобразен дневник. В него белязаният с енигмата на символизма поет се среща с грубата действителност, по-точно затваря я в дневника си, за да я остави в забвение години наред. Като един от ковачите на думите от филигран" той съумява дълго да задържи тези впечатления в бележника си. Тайната и трайна сила на тази поетика той разкрива едва след като се убеждава, че символизмът е започнал несъмнено да се руши - не само като течение, а и като смисъл. Струва ми се, че невралгичната точка в книгата на Петър Тонков се крие именно в търсенето на тия преображения на поета, в неговото непрекъснато себеизграждане и оформяне. И приносите на Петър Тонков са били възможни само благодарение на обстойните и задълбочени събеседвания с поета. Бавно, но сигурно той енавлизал в територията на Иван Мирчев, което от своя страна едовело и до известно усложняване на критическия материал, утежнен от обяснения и детайли. Това е лабиринт, в който лесно се влиза, но трудно се излиза. И все пак това е най-задълбоченият, най-обстоен интерес, проя вен към цялостното творческо дело на Иван Мирчев. Петър Тонков съумява да отсее критическия субстрат, в една или друга степен ненужен или не много съществен, но все пак в резултат на аналитични занимания - показателен, да ни въведе в света на един поет, който съумява да се открои като своеобразен творец благодарение ранното си навлизане в една образна и смислово-метафорична поетика. „Това, което открои Мирчев сред другите поети от поколението му, бе своеобразната и неповторима метафоричност на лириката му" - обобщава П. Тонков. Критическият успех на Тонков е и в това, че е потърсил и съумял да навлезе в главните черти на лирическия характер на поета, с типичните негови колебания по пътя на изграждането му, огле дани в пряка връзка с обективната конкретноисторическа действителност. Тази сполука е резултат на стремежа да се проследят промените в художественото съзнание, този труден процес в органиката на творческата същност - основно изискване за което и да е изследване, особено когато се отнася до творчество, съз давано в едно продължително време. Верни са и заключенията за завоеванията на Иван Мирчев - превръщането на собствената съдба естетически обект. B Иван Мирчев е в критическите интереси на Петър Тонков още от периода на сп. „Бисери“. Ако имаме някакви сериозни и, струва ми се, най-основателни възражения, те са преди всичко за анализите на Тонков върху ранния период на поета. Това донякъде е и обяснимо, тъй като там са дълбоките пластове от ранното творчество на Мирчев. Според П. Тонков: „За първи път Мирчев публикува стихове в сп. „Бисери" - 7 декември 1913, бр. 20 (вж. с. 45). Авторът на очерка е попаднал във фактологическа неточност. Иван Мирчев пе чата и преди сп. „Бисери“, макар и скрит зад някогашната анонимност на псевдонима. Категоричното за първи път" се оказва без основание. Известно е, че творчеството под псевдоним, колкото и ранно и кратко да е то, разкрива една от любопитните страни в литературното битие на който и да е поет. Тези кодирани имена при Ив. Мирчев се явяват преди, по време и след „Бисери": „Формон Рислер" - в сп. „Ранни цветя“, „Adelina Mortua", написано на латиница - в сп. „Хризантеми“, „Черний Маргарит“ - в сп. „Барабан", а в Марангозовото списание „Луна" в Габрово - „Иван Грусничкий". Пише още под псевдонима Йоан Хризис. Както се вижда, това е цяла псевдонимна" антология, зад която авторът стои дискретно. С псевдоним е и първата публикация - и то не в сп. „Бисери". И още нещо. Далеч по-неприемлива е ши роко развитата теза на Тонков, че стиховете от сп. „Бисери" са „епигонски и подража телни". Цитирам: „Ранният период на Мирчев - от сътрудничеството му в „Бисери" - е напълно подражателен, епигонски." Твърде скоро забравил това твърдение, П. Тонков си противоречи, като твърди, че поетът бил „потопен в субективните си изживявания" (вж. с. 48 и 49). В кое да вярваме? Може ли един поет да бъде „потопен в субективните си изживявания" и едновременно с това да е на пълно подражателен" и епигон? Това е не само неточно, но и логически невярно. Нещо повече, П. Тонков се базира на подобни твърде ния и за цялата първа книга на поета „Реките викат". Ще си позволя отново да цитирам: Първата книга на поета - Реките викат" (1920) - разкри в концентриран вид епигонско подражателните черти на ранния Мирчев. " Позицията на П. Тонков е обяснима, но не и приемлива! Това е страх от обвинения в съ гражданско пристрастие, съображения, които в никакъв случай не помагат на един ретроспективен преглед.