Владимир

Сега, след трагичната му смърт, тези стихове звучат като ужасно пред чувствие. А когато са били публикувани, едва ли читателят ги е възприемал така. Може дори на някои да са се стрували подранили - такава поезия обикновено се пише в края на живота. Не е чудно други пък да са видели в тях и своеобразно кокетство - толкова поети демонстрират зрелостта си още в пелените на своето развитие! Споменах за зрелостта. Колкото и да е необичайно, но той загина на три десет и две години като един напълно укрепнал, оформен и в известен смисъл завършен творец. Като казвам завършен, съвсем не смятам, че от него нямаше повече какво да се очаква. Всеизвестни са постиженията му не само като поет, но и като либретист и преводач. А ако вземем пред вид и изповедите му пред приятели, че носи у себе си сюжети на романи, които не можаха да бъдат осъ ществени поради ранната му смърт, когато беше вече психологически подгот вен за преминаване към белетристиката, едва тогава ще оценим какво нещастие сполетя българската литература през ония мрачни ноемврийски дни на 1967 г.

Допускам, че мнозина ще споделят първоначалното ми съмнение: не ни ли изправя пред анахронизъм това ефектно и обвързващо заглавие? Затова на първо място според мен заслужават внимание моментите, които са и оправдание на смелото авторово хрумване. Поемайки един голям риск, Вл. Топенчаров се е опазил от всякакви увлечения, като е потърсил необходимите разграничи телни белези между изключителното дело на Константин-Кирил Философ и основното съдържание на европейския Ренесанс. Внушението за дистанцията между сравняваните явления идва по няколко линии - преди всичко в хронологически смисъл. Уникалното начинание на солунските братя е само „предчувствие", „далечен тъ тен на бурята, която ще се разрази няколко века по-късно в Европа“, „символ и предвестни к на този европейски час". Успоредно с това се осъществява една съ поставка, която откроява и количествено разликата - в подвига на Кирил и Методий „се намират рационалистически зърна, които ги поставят в далечния авангард на голямото движение, което ще достигне до европейския хуманизъм". Най-сетне авторът постига и точно съотношение в качествен аспект, като споменава за социалните, икономическите и културните условия, както и за непосредствените перспективи на ренесансова Европа, определящи по-високата фаза на развитие по отношение на условията в ІХ в.

липсва

Поканен от редакцията на „Литературна мисъл" да се изкажа за Ботйова, както разбирам и мога - трябва да призная, че се затруднявам. Защото за него - става дума за творчеството му - сякаш всичко е вече казано, изяснено... И защо все пак, като го препрочиташ, усещаш, че това е бездънно небе с много още неизведани тайни. Сякаш там някъде между редовете на неговото малко по количество творчество тлеят и се готвят да лумнат неизживени още пориви, кълнят ненаписани още върховни текстове. Там, в това дълбоко българско огледало се откроява - за оня, който може да види - драматичната история на един малък народ и в тая драматична история прозира историята на рода человечески. Защото не може човек с тесен национален кръгозор да изрече апокалиптичната присъда: ... .. когато робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш, мъж ли си, жена ли или хермафродит - звяр или риба? ... „И ще бъде ден - ден първий..." Ботйов е виждал трагедията на българския народ в трагедията на борещия се за бленувания ден първи измъчен човешки род. Усещал е той с всичките си сетива, че „Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува!" И затова както в поетичната си реч обединява всички живи български наречия и разрешава езикови въпроси, над които и днес някои си блъскат главите, така и в революционните си пориви сплита около националния български въпрос въпросите на общочовешкия прогрес. Няма в българската културна история друг поет, който така дълбоко да е засегнал в творчеството си най-острите общочовешки проблеми. Той не е имал способността, нито е бил принуждаван да говори завоалирано. И за чужди и свои е изрекъл присъди, от които и днес ни настръхват косите. Кой като него е имал сили да слезе до най-мрачните бездни на отчаянието и да се извиси до звездните простори на възторга и оптимизма? И кой като него в сблъсъка на крайностите в човешкото битие е успял да стане светкавица и гръм на бъдещето, а не безпомощен роб на конфликта? И, струва ми се, върху него е натрупан доста много христоматиен гланц" и че е нужно като старите фрески да се очиства от много наноси и тълкувания - за да можем в словото му като в ясен кладенец отново да прозираме националната си съдба. ДОРА ГАБЕ: Трудно е да се пише за Ботев, защото той не е само обект за проучване, а се е превърнал в наша същина. И времето ни отдалечава от неговото време, той е вече корен на нашето „Дърво на живота". От неговите сокове пие всяка наша епоха и растат децата ни смели и бодри с красни чела.

Когато се запознах с него (това стана във фоайето на Народния театър), той беше вече в напреднала възраст. Времето го беше лишило от литературното му обкръжение, беше се превърнал в някакъв крал, отдавна изгубил кралството си, дворцовата си позлата, критическия си чертог. Владимир Василев се движеше по една и съща траектория: бавно и старчески неизменно по ули ца „Васил Коларов" по посока на ул. „Цар Борис“, където живееше твърде самотно. Той беше изгубил незаменимата си житейска спътница Цвета (всеки ден ходеше на гроба й). Когато съм бил у тях, съм виждал портрета й в ра ботния му кабинет, който се отличаваше със своя артистичен безпорядък, с разпилени книги и ръкописи и със своя пепелник с току-що угасени цигари. Вл. Василев понякога ни питаше дали познаваме покойната му жена и очите му по старчески се насълзяваха. Квартирата му беше най-вече самотна и самотата му беше най-честа гос тенка. Веднъж видях у тях д-р Найден Найденов, племенника на Яворов, но съм чувал, че го посещават и някои от сътрудниците на сп. „Златорог". Един Н. Фурнаджиев до последния ден на живота си говореше хубаво за Вл. Васи лев, макар че Фурнаджиев бе, както е известно, по убеждения антифашист комунист. И Блага Димитрова и Йордан Василев в книгата си „Дни черни и бели" рисуват с известна меланхолия образа на стария литератор, някогашния крал, който вече е изгубил част от своето войнство, от своя критически престиж, изгубил е своето време: „По улица „Васил Коларов", същата „Солунска“, по която е минавал цял живот, пристъпва стар човек. Мека шапка, забравила някогашния си шик, носи върху корделата си точно отпред едно мазно петно. На ъгъла с „Ангел Кънчев“, при градинката на „Такев", той спира пред будката и посяга към вестник. Кой от вестниците да вземеш? - Все едно. Сега, когато си пред прага на 80-те, разбираш, че всичко минава. Как се свиваше сърцето ти всяка заран при виковете на вестникопродавците... А ето сега - утихнаха бурите, можеш спокойно да вземеш „Литературен фронт“, вече все по-рядко те споменават. Ти не съществуваш. И почти съжаля ваш, че не си удостоен нито с ругатня, нито с некролог. Цял живот пропиля в безплодни разпри и ядове, но не намери време поне да събереш написаното от тебе в една книга.

The novel "The Real Life of Sebastian Knight" (written in English in Europe in 1939 and published in America in 1941) has a peculiarly borderline position in the author's life: it represents the first real creative step taken into the realms of the new language and focuses on the issue of the new language identity, on the trying on of masks and the tracing of the consequences of this change and play. This transition theme, as an aspect of the metamorphosis in its biological and metaphorical dimensions throughout the years, never stops occupying Nabokov, yet here it is most immediately outspoken, the novel being an attempt at solving a personal dilemma. Against the background of the transition theme's intensive discussion by the characters and the plot, this novel can serve as a showcase for the whole "catalogue" of Nabokov's techniques, themes, images. On the other hand, there is one of his subsequent texts, written in English already in the United States, aimed directly at the English speaking reading public and per definition being assigned to the genre of a writer's biography - the book "Nikolai Gogol" (1942-1944). The study endeavours to see these two books from two standpoints in a parallel, outlining their similarities (while presuming identity), especially observing their modernistic nature of metaprose, of a text concerning the writing of a text, a text that is constantly regarding its own reflection in order to continue being written. The end of the 1930s and the beginning of the 1940s is a time of territorial, linguistic, aesthetic transitions and changes for Vladimir Nabokov. The momentary change of masks and scenes in the novel "Sebastian Knight" can only be attributed to high-class craftsmanship, already achieved earlier by Nabokov in his Russian language novels. The histrionic re-clothing and re-making up in this novel - "a second birth" - appear to be one of the rehearsals for the actual transformation from a Russian to an English speaking writer, from Sirin to V.Nabokov. V. is simply an intermediary phase in the metamorphosis. In this unstable environment Nabokov seeks for support, and finds it in the Russian classic Nikolai Gogol, who will lend him some of his legitimacy in the New World.