Резюме
Поканен от редакцията на „Литературна мисъл" да се изкажа за Ботйова, както разбирам и мога - трябва да призная, че се затруднявам. Защото за него - става дума за творчеството му - сякаш всичко е вече казано, изяснено... И защо все пак, като го препрочиташ, усещаш, че това е бездънно небе с много още неизведани тайни. Сякаш там някъде между редовете на неговото малко по количество творчество тлеят и се готвят да лумнат неизживени още пориви, кълнят ненаписани още върховни текстове. Там, в това дълбоко българско огледало се откроява - за оня, който може да види - драматичната история на един малък народ и в тая драматична история прозира историята на рода человечески. Защото не може човек с тесен национален кръгозор да изрече апокалиптичната присъда: ... .. когато робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш, мъж ли си, жена ли или хермафродит - звяр или риба? ... „И ще бъде ден - ден първий..." Ботйов е виждал трагедията на българския народ в трагедията на борещия се за бленувания ден първи измъчен човешки род. Усещал е той с всичките си сетива, че „Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува!" И затова както в поетичната си реч обединява всички живи български наречия и разрешава езикови въпроси, над които и днес някои си блъскат главите, така и в революционните си пориви сплита около националния български въпрос въпросите на общочовешкия прогрес. Няма в българската културна история друг поет, който така дълбоко да е засегнал в творчеството си най-острите общочовешки проблеми. Той не е имал способността, нито е бил принуждаван да говори завоалирано. И за чужди и свои е изрекъл присъди, от които и днес ни настръхват косите. Кой като него е имал сили да слезе до най-мрачните бездни на отчаянието и да се извиси до звездните простори на възторга и оптимизма? И кой като него в сблъсъка на крайностите в човешкото битие е успял да стане светкавица и гръм на бъдещето, а не безпомощен роб на конфликта? И, струва ми се, върху него е натрупан доста много христоматиен гланц" и че е нужно като старите фрески да се очиства от много наноси и тълкувания - за да можем в словото му като в ясен кладенец отново да прозираме националната си съдба. ДОРА ГАБЕ: Трудно е да се пише за Ботев, защото той не е само обект за проучване, а се е превърнал в наша същина. И времето ни отдалечава от неговото време, той е вече корен на нашето „Дърво на живота". От неговите сокове пие всяка наша епоха и растат децата ни смели и бодри с красни чела.