Радичков

Много светлина и красота са излъчили ненаситните очи на Йордан Радичков, за да озари и окъпе в блясък своите неосветени Дворове. Много топлина и нежност е излъчило сърцето му, за да сгрее с мисъл и поетическа образност душите ни; за да ги обогати и ободри с чистата си любов към обикновените съветски хора и да ни накара дълбоко да съприживеем сибирските му вълнения. Неговите неспокойни чувства, размисли и преживявания ни поразяват, тъй както поразява въображението необятността на мъртвите сибирски полета, заснежената пустош на тундрата или тайгата на Якутия; тъй както поразява ума зла тото, огромните късове самородно злато или яркия блясък на диамантите от якутските залежи; тъй както насища душата дивната красота на северното сияние, диханието на Ледовития океан, очарованието на Байкалското езеро или пищната девственост на Алтайските планини. Преди години Йордан Радичков обиколи пеш кърищата на родината. Стопляше сърцата на младите труженици с новините за красивите им пориви. По-късно откри своята любима Аркадия, където засели срещаните хора по родната земя. После кръстоса Европа. Пи кафе край Шан'з Елизе, сянката му се полута край Айфеловата кула или Нотр Дам. Слуша Аве Мария в Рим. Разхожда се по крайморските бу- леварди на Кан.

Предстоящият Х конгрес на БКП е добър повод да се анализират постиже нията на нашата литература през последните години, да се набележат някои тенденции на нейното развитие. Редакцията на „ЛМ“ се обърна към неколцина Наши белетристи с молба да се изкажат върху проблемите, свързани с изображението на съвременния герой в белетристиката, участието на писателя в процеса на самопознание на своя народ, съотношението съвременност - история, стилните търсения в нашата проза от последно време и др., а също да посочат творбите, които са им направили най-силно впечатление. По-долу поместваме отговорите, които се получиха в редакцията. Освен тези изказвания първият брой на „ЛМ" за 1971 г. включва редица статии, които разглеждат славните традиции на нашата партийна, революционна литература, а също така и някои нейни съвременни успехи.

Творчеството на Йордан Радичков изненадващо преобърна наши представи за бита и битието на българина и за литературата. Доста от неговите проблеми са непознати на нашето изкуство. Някои са разработвани плахо, други неумело. Чрез неговото творчество в литературата ни нахлуха странни и особени герои, чийто житейски принцип Радичков със смях нарече „Бъди невероятен!" Нахлуха странни и причудливи жизнени ситуации, битови съставки и характеристики на националното ни битие. Неизтощимата фантазия на писателя е в състояние да проникне зад незначителното,1 в състояние е да преобърне застинали сякаш пластове и да потърси онова, което вековете са наслоили на дъното на българското съзнание. В творчеството му се чуват древни гласове на времето, първични и силни импулси на съществованието, езически инстинкти и пориви. Черказките му истории изобилствуват с елементи на старинни предания, легенди и повторения. Фолклорно-образното мислене е тяхна основа. В разказите му отекват вековни традиции на народа, но и опитът на една рано изявена древна книжнина. С редица сюжети Радичковото творчество ни напомня за старата ни литература, за богомилската и апокрифната книжнина. Умишлено употребявам думата напомня: прекият паралел е невъзможно да се направи. Някои се опитаха да го направят или поне да го констатират, но стигнаха само до повърхностни и неточни наблюдения, имащи характер на външни впечатления. И все пак - трябва да се подчертае - Радичковото творчество се корени във фолклорно-образното, народностното мислене, в неговите представи и понятия. Същевременно то се подхранва главно от нашето съвремие, от процесите, които стават в съзнанието на нашия селянин. Или по-точно, за да изпреварим малко анализа си, то се корени в сблъсъка между два типа представи: фолклорно-образната, традиционната и съвременната, новата. Радичков преодолява регионалното. Неговите герои, неговите проблеми са български и общочовешки, а не черказки.

Измина повече от половин век от смъртта на Иван Вазов. В българската литература навлизаха и навлизат все нови поколения. При навършването на 125 години от рождението на народния поет редакцията на ЛМ се обърна към съ временни български писатели с молба да споделят с читателите на списанието своето днешно възприемане на творчеството на Вазов. Предложени бяха няколко ориентировъчни въпроса: 6 mo 1. Кои произведения и качества на творчеството на Иван Вазов цените днес, 1975 2. 2. Бихте ли посочили заглавия на книги от Вазов, които не са надживели свое време? 3. Как се възприемаше Вазов от Вашето поколение при навлизането Ви в литературата? 4. Каква е ролята на Вазовото творчество при формирането Ви като автор? 5. Как преценявате въздействието на Вазов върху бъдещите поколения - житейски и литературни?

През 1959 г. Йордан Радичков издава първия си сборник разкази „Сърцето бие за хората“. Вторият му сборник „Прости ръце" излиза през 1962 г. Тия сборници веднага привличат вниманието на критиката, макар че тук още по нищо не личи необикновеният му талант. В тия разкази има хумор и лиризъм, гоголевски и йовковски мотиви, много познати неща, които критиката можеше да определи, да им даде наименование. Критиката е благосклонна към него. Но днес може вече да се види, че „Сърцето бие за хората“ е все още в кръга на един овехтял традиционализъм. Неговите соточински селяни са една тема, която не може да даде много - Постол, галошите на попа и т. н. са неща, които нашите класици са изчерпали до дъно. Изчерпали са в същност не темата, защото по-късно сам Радичков я обнови по блестящ начин, а това светоотношение и философия, тая гледна точка за живота. А Радичков независимо от туй, че спираше вниманието си на отделни моменти от съвременността, най-често оставаше в кръга на остарели виждания, в емоционалното робство на мощни образци, нещо, което му пречеше да се приближи по-непосредствено до живота, спъваше творческата му мисъл. И затова някои негови разкази от „Сърцето бие за хората" приличаха на умни и талантливи упражнения по литература. Втората му книга „Прости ръце" показва една по-голяма свобода на движе нията, по-непосредствено отношение към действителността. Той се движи с леката стъпка на човек, който се разхожда; спира за момент, когато пред очите му изникне някоя картина, за да и се наслади. Той обича да скита с бележник в ръка; излиза сутрин в полето и пролетните ласки на вятъра и слънцето го радват. Повод за неговите разкази стават случайни срещи. Интелектуално-асоциативната природа на неговите разкази, субективната им нагласа, техният лиризъм - понякога буен и импулсивен, понякога тих и сдържан - ги приближава често до лириката с нейната свежест на изживяването и непосредственост на чувствата. Има един разказ „На залез" - четири деца стоят край огън, по шосето минава колона военни автомобили и една жена дълго гледа след нея. Само толкова. Настроение, леки, нежни тонове, акварел, тънък, Меланхоличен воал, едва уловими впечатления. Тук нещо е само загатнато, недоизказано, оставено на въображението на читателя. Също както в поезията. Невидимите деликатни нишки, които свързват поета с природата и хората, с помощта на които той общува със света, читателят трябва сам да разнищва. Радичков не обича да описва. Често случката за него е само повод, жизнен подтик, реактив, който проявява собственото му настроение, отприщва потока от субективни впечатления, събужда дремещата у него мисъл. Във всеки разказ чувствуваме неговата намеса, неговото присъствие и, мисля, нямаме основание да бъдем недоволни, защото това е една натура с по-сложна духовна структура, 3 с изострени естетически сетива, една деликатна, впечатлителна душа, в която явленията се отразяват в мека, матова светлина.

Все по-релефно открояващата се напоследък у нас литературна продукция, в чиито естетически измерения доминира фантастичното, свидетелствува за нарасналата роля на фантастиката в съвременния художествен процес, за разширяване границите на понятието реалистична литература. Днешната белетристична практика налага фантастичното като оригинален способ за типизация и мащабни символни обобщения. Тя демонстрира богатите му изразни възмож ности - използува го като средство за надмогване на натурално-хроникалното възпроизвеждане на житейските факти, за преодоляване на лишения от поетична инвенция, описателен реализъм. Подобна тенденция е в най-тясна връзка с реабилитацията на чувството за форма като значим естетически фактор в рамките на художественото цяло и с утвърждаването на нова позиция, на ново отношение към авторовата личност - като субективно претворяващо и оценяващо вече в самата деструкция и деформация на жизнения първоматериал, ангажирано съзнание. Фантастиката опреснява и обогатява арсенала от стилно-изобразителни похвати в модерната ни проза (Й. Радичков, П. Вежинов, Л. Дилов, И. Вълчев, Г. Алексиев), търсена е като нов художествен терен за естетическо усвояване на действителността, като своеобразна модификация на т. нар. „отчуждено отражение“, което в „действителност познава обекта, но го заставя да се изяви като нов и непозната, за да се открои по нов начин същественото, типич ното, закономерното, да се види реалността от обновени позиции, освободена от наслоенията на навика и привичката, които омаловажават принципно важни неща. Повишеният интерес към формите на фантастичната условност е симптоматично явление за съвременните естетически търсения, което от своя страна актуализира въпроса за естетическите параметри на категорията фантастичен реализъм, провокира към изследване на жанровата специфика на фантастич ната проза и в литературнотеоретичен, и в практико-приложен аспект. В литературознанието терминът „фантастичен реализъм" служи за обозначаване на „един реализъм във висш смисъл“ (Достоевски) - базиращ се върху творческите възможности и артистичната дързост на волно и изобретателно художествено въображение, което не се ограничава единствено в интереса към емпиричното като форма и съдържание. Не идентичността или отчуждеността от формите на живота определят реалистичната или антиреалистичната насоченост на художествения образ.

Всеки художествен образ в по-голяма или по-малка степен е резултат от особено сцепление и съотношение на оценъчно подредени сетивно-конкретни реа лии, разположени в определен темпорален ред и заедно с това (по закона на съ относителността) - поставени в определени пространствени параметри. Изображението на реалното, обективното време, наречено още концептуално време, в случаите, когато то е обект на изкуството, е невъзможно. Затова основателно се въвежда понятието перцептуално време, в което в една или друга степен присьствува творческата субективност като особена гледна точка към обективната истина на битието. Опозицията минало - настояще в творчеството на Й. Радичков може да бъде разгледана от различни страни. В настоящите редове тя се осмисля в презумпцията за локализация на времето и духовност, антропоморфност на пространството. „Споменът за живота винаги ще тича по петите ни" - споделя писателят в една от своите новели и тази фраза се оказа ключовото слово към неговото творчество. Нека, игнорирайки хронологията, в началото да поставим „Спомени за коне". * Нещо съдбовно има в това, че преди да загине, едно малко селце ражда своя талантлив „хронист“, за да го извади от мрака на небитието, да затыгува от спомена за него, да му вдъхне повторен живот, та по този начин и в себе си да победи разрушението. Защото селцето ще остане на дъното на огромен язовир, а неговите 473-ма жители ще се пръснат по всички краища на света, откъснати от своя многовековен корен, понесли, както и разказвачът, в душите си тежкото бреме на спомена. И споменът за преживяното някога“, „там" ще стане най-истинският им живот, а настоящето - неразбираемо, чуждо, мистично. Като проследява неговата история във времето назад, писателят изгражда образа на българското село въобще и заедно с това - облика на българската нанация, като търси нейните корени в две толкова различни начала, пренесени и сьхранени до днес - кончето-люлка - удобство, удоволствие и развлечение" и кончето-пръчка - номадска страст, пренесена по неведоми пътища през сто41 тици и стотици години". Оттук тръгва повествователят, за да разгадае „ферментите", тайните знаци на своя спомен за коне и за живот". Повествованието е символно-ценностно осмислено в корелацията: човекът – конят.

Сега, когато проникнахме в сюжетното ядро на новелата „Горещо пладне" и видяхме рибките за стръв, които писателят ще използува, можем да преминем към нейното по-детайлно и последователно разглеждане. Така гръбнакът на българския модел на света, с който сега разполагаме, ще започне да обраства със съединителни тъкани и плът. Първо - мотото. (За заглавието ще говорим по-късно.) „Ще повярвам в слънцето, ако и то вярва в мене." Що за „пазарене" с мирозданието! И при това първо слънцето трябва да повярва в мене - в сегашно време, а аз вече ще видя: може би ще направя същото, но в бъдеще. Но преди да разчепкваме значението, нека обърнем внимание на постройката на тази българска максима. Идват ни наум редица подобни по структура изказвания. Показателна е формулата на Васил Левски: „Ако спечеля - печеля за цял народ, ако загубя - губя само себе си. " Перифразирайки съзнателно или несъзнателно тази мисъл, Радичков, който следва същата структура, говори за правото на художника на творчески експеримент в отговор на една анкета на сп. „Септември“: А когато творецът губи - губи само за себе си. Когато печели - печели за всички. 2 Припевът към песента на орача у Яворов е: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия." Христо Ботев пък слага следните подзаглавия-епиграфи към своите публицистични фейлетони: към фейлетона „Това ви чака" - „Ако не еистина, не е и лъжа“, към фейлетона „Политическа зима" - Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?" Серията фейлетони, създадени от Каравелов и Ботев през 70-те години на XIX в., се казва „Знаеш ли ти кои сме?", една от Каравеловите повести се нарича „Крива ли е съдбата?" и T. H. Навсякъде еналице некатегорична и сякаш закръглена форма на изказване (независимо дали е потвърждение, отрицание или въпрос). Например названието на Каравеловата повест е породено и еаналогично на руските „Кой евиновен?", „Какво да се прави?" Но вгледайте се внимателно - при Каравелов във въпроса 1 През 1972 г. сп. „Литературна мисъл" публикува част от настоящата студия на Георгий Д. Гачев под заглавие „Националният образ на света" (кн. 5, с. 15-33). Сега авторът ни предостави нейното продължение, което ще отпечатаме в два последователни броя на списанието, - Бел. ред. 28 2 Септември, 1962, кн. 5, с. 18. е подсказан отговорът и самият въпрос вече едаден като половин потвържде ние: „Крива ли есъдбата?" може да се чете като потвърждение - съдбата е крива" или „съдбата не е крива“, но при всеки случай мисълта е ориентирана, подсказано е кой евиновен или не е виновен, къде да се търси препятствието.

Но да се върнем към нашите овни, в същност към биволите. И така селянинът (старейшината или вождът на рода-племе) успокоява момченцето, към което от дълбочините появява безкрайността на света (неговият страх), като му рисува с думи уюта и топлината на живота под крилото на семейството и селото. Той насочва погледа му към охлюва, прилепил се отгоре към стената на моста, и момчето с удоволствие си спомня как е събирало охлюви „по тревата тъй, както се берат гъбите, или пък както се берат ябълките (виждате как се очертава домашният микрокосмос на българина - Г. Г.). Охлювите, запьтили се нанякъде, изведнъж заспиват тъй, както си вървят (спомняте си, че същото беше казано и за реката: „реките спят и вървешком", с. 20 - Г. Г.) от дърветата. Та децата тъкмо тогава ги беряха, по цели торби и кошници“ (с. 28). И неслучайно селянинът отклонява погледа на разпънатото в отво рения космос момче към охлюва. Охлювът е сам по себе си тяло и сам по себе си дом: това е микробългаринът с неговия идеал „къщата" - затвореното пространство. Но в тази ситуация като че ли липсва обвивката: детето е сред света, на космическата площадка. Разговорът се изчерпва и хората замлькват, усетили безсилието на домашно-телесния жизнен кръг, неосъществимостта и ненужността на телесната защита, макар че всичките тези 500 човека ще прикрият момчето със себе си и ще разговарят с него или ще плачат. То просто се намира в друго измерение, сякаш се е превърнало в неуловим човек и като го гледат и чувствуват своето безсилие, вцепенявайки се, хората виждат и слушат раззинването на света. Започва мълчанието. ER OTHO Сега вече възникват други отношения между момчето и хората. От силно органично цяло, от народ те изведнъж се превръщат в тълпа. А то, което беше жабче, мишка, с глава като кратунка, когато патриархалният свят се чувству ваше голям, силен и способен да защити детето с крилото си, сега придобива свръхестествения ореол на мъченичеството. Ето го, подобно на „агнец божий", който е понесъл върху себе си „греховете на света": „Лицето му, състарено от бръчките, заприлича на лице на старец, остриган грубо с ножица, прикован тук, за да умре пред толкова чифта очи, да умре пред толкова хора, събрани от тревогата за един живот" (с. 30).

Тази загадъчна новела на писателя бе мълчаливо и незаслужено подмината от нашата литературна критика. И дори когато мимоходом ставаше обект на вни мание, то и тогава се забелязваше една снизходително-подценяваща тенденция по отношение на нейните художествени достойнства. Тук накратко ще се опитаме да покажем, че подобна позиция е неоправдана както от идейно-естетическа, така и от стратегическа гледна точка, що се отнася до някои колкото традиционни, толкова и дръзко новаторски тенденции в нашия и въобще в световния литературен процес. Макар на пръв поглед формално-тематично „Бомбето“ да стои встрани от цялостното творчество на писателя, в действителност тази новела се оказва в самото средоточие на Радичковия модел на света, в неговите исторически и надисторически, карнавални измерения. Вече е ставало дума за „амбивалентното начало" (Е. Мутафов), за смисъла на карнавално-протеистичното начало у Йордан Радичков (Кр. Куюмджиев), а между впрочем именно в „Бомбето“ тез кардинални форми на гротесковото мислене са достигнали своя апогей - факт, който недвусмислено поставя Радичковата творба в поредицата на световни литературни образци в тази област. Навярно, след като се запознае с достопочтената, трагикомична и твърде поучителна съдба на Радичковото бомбе, „Негово Величество Читателят ще си спомни за Гоголевия „Нос" - подобна асоциация е и естетически закономерна, и ценностно оправдана. На Гогол принадлежи първенството в откритието на темата за негативните взаимоотношения между човека и вещите. Гоголевата гротеска така силно шокирала съвременниците, че дори Пушкин, известен със своя дар да разбира и поощрява всяко новаторство, е бил принуден да се извинява в своя „Съвременник" пред читателите за твърде странния вид на тази творба. Днес „Нос" се смята за един от върховете на реалистичната гротеска, а странната метаморфоза на обикновения нос в статски съветник (с два чина по-високо от самия притежа тел - колежския асесор Ковальов) се е превърнала в емблема на цяла една парадоксална епоха от живота на Русия, когато човекът се е ценял не по ума, а по чина, или по-точно, когато съвсем не е ставало дума за човека. Статският съветник господин Нос е гротесков материален израз на честолюбивите жела ния на „, майор" Ковальов - пошъл двойник на тази тържествуваща пошлост, еманация на хипертрофилното социално начало у индивида, белег за пълно отсъствие на индивидуално-личностното, патологична мостра на обезличения и напълно изчезналия в чина човек.

На въпроса „какво пишете за театъра?", Радичков би могъл да отговори пълно право: „сънища, мечти и блянове". Гамаша от „Суматоха" разказва с онази увереност на народен разказвач, която не се съобразява с причинната мотивировка, за срещата си с белите вълци и техния предводител, яхнал бял кон. Превъплъщенията на суматохата в различни същества са плод на фантазия, която очевидно компенсира онова, което липсва на всекиго от героите. В „Януари" Торлак получава писмо от отвъдния свят, а Сусо разказва за сре щата" си с тенеца. В сложно преплитане на фикция и реалност тече сюжетът на „Опит за летене": героите обхождат с летящия балон Балканите, стигат до ангелите и царството на мъртвите. Йоната от „Кошници" вижда по снега следите на водния вампир, а по-сетне сънува огромна риба с войнишка ръка в утробата. Бленуванията на Стоилко, може би най-поетичните откъси в ця лата драматургия на Радичков, сливат в едно давност, мечта и настояще. Напразно ще търсим някакви принципи, според които небивалиците участвуват в конфликтната схема на пиесите. Както в тях липсва композиция в традиционния смисъл, така липсва и развитие на конфликт в неговото традиционно схващане. Антагонизъм отсъствува не само заради липсата на противоположни цели и намерения у героите (в онтологичен или в социално-психологически аспект), но и заради намесата на субективното авторово съзнание, което примирява крайностите и уталожва иронията в преклонението си пред вечното движение на материята, обединило духовното с предметното. Всяка ситуация (макро- като сюжет и микро- като общуване) е едновременно правдоподобна и условна, конкретна и обобщаваща. Идеята на всяка пиеса, а театралността като тип сценично мислене се съдържат в самата ситуация, в противопоставянето между митологичната парадигма и мотивировката от гледна точка на съвременното мислене или поведение. И Изследователите на белетристичното творчество на Радичков стигнаха с едни или други уговорки, по един или друг път до възприемането на неговия герой като човек от един изоставащ и напредващ съвременен живот" (П. Зарев), като човек, разлюлял се в „противоречието между съвременните форми на цивилизация и примитивните начала на живота" (Др. Ничев); този човек е исторически сирак, чийто богат и пластичен свят, светът на българското традиционно село, загива" (Е. Мутафов), той е човекът на сблъсъка на родовите, семейните, граждански, задругарски и обичайни начала... с мо дерните времена, с новите начала на живота" (Т. Жечев), най-после това е човекът от тоя селски космос, недокоснат хилядолетия от историята, който сега в наши дни се разпада окончателно" (Кр. Куюмджиев).

Новелата „Страх" е още една демонстрация на новото, което Й. Радичков внесе в съвре менната българска проза. Или по-точно - един следващ вариант на това ново, - доколкото, макар че „Страх" „е в редицата" на предхождащите я новели, що се отнася до най-общите естетически принципи на автора, в нея все пак се долавя нещо, което я различава от тях. И новото е съвсем осезателно не само в структурата на творбата, то е залегнало и в една все по-ясноочертаваща се през последните години тенденция в творческото развитие на автора - тежнението към „идентификация" на героите, към тяхното „нормализиране" в контекста на една, макар и по радичковски, материално и жизнено по-уплътнена, по-сложна в своето реално съществуване действителност, стремежът към по-задълбочена, проведена от по-нови позиции, интерпретация на човешката душевност. Интригата, която би трябвало да представлява ядрото" на повествованието, взета заедно с най-тясно свързаните сюжетно и тематично с нея структурни цялости на творбата и разработена по правилата на традиционното сюжетно-композиционно разгръщане, би деформирала новелата до една разширена модификация на известния анекдот за надхитрените хитреци. Или - в най-добрия случай - в нея трудно биха намерили своето цялостно и пълноценно развитие основните насоки в идейно-художествените търсения и внушения на автора - за сложността и простотата на човешкия живот, за неподозираното, неочакваното, недооцененото у простия човечец", за многопластовостта, усложнеността на възприятия и реакции у традиционния човек от народа, респектирани от повсеместно и категорично налагащия се нов живот, за страха, суеверието, мистиката и най-реалния, най-грубия практицизъм, сложно преплетени в психиката на хората от народа и на „интелигента", на човеците въобще... Тази сложна гама от загатнати и развити идеи, интересни и оригинални наблюдения и хрумвания, от изведени до филосфски, общочовешки проблеми внушения, е намерила своята 141 пълноценна реализация чрез разрушаването на традиционната сюжетно - композиционна последователност на новелата, обусловено и наложено от силно разколебания, всъщност изцяло преобразуван статус на традиционния разказвач в творбата. А тази деструкция, тази липса на сюжетна постъпателност и високата степен на повторителност, стоящи в основата на подчер тания антиепизъм в творчеството на Радичков и отбелязани още преди години от нашите литературоведи и литературни критици, тук са намерили може би най-яркия си израз. В новелата те са така очевидни, че не е необходимо да се доказват - толкова повече, че при по-нататъшния анализ много от доказателствата ще бъдат посочени, макар и в рамките на по-друг контекст.

В едно свое изказване известният наш режисьор Младен Киселов твърди, че Йордан Радичков е клоун, но клоун с мащабите на Чаплин - оня, смешния човек с тъжен поглед". И наистина няма друг писател в българската литература, който да е успял така сполучливо да извлече сериозното, разумното, общочовешкото от вица, анекдота, дори от абсурда. Неговото творчество често е било подлагано на критически прицели, отношението към него е варирало между двата полюса. И все пак дори тези, които са го отричали, са признавали необяснимото обаяние на творбите му, а единадесетте Радичкови селяни от „Опит за летене" прелетяха океана и успяха да внушат някои истини за живота дори на... американските зрители. По-късно те прекрачиха и тежките врати на Московския художествен академичен театър. Тези факти могат да се тълкуват по разному, но изводът, който се налага, е един. Творбите на Й. Радичков имат общочовешко звучене и точно то поражда актуалността и всеобщата валидност на неговите произведения. Безспорно Радичков е еретик в нашата литература, рушащ традиционните ни представи за сюжет, композиция, действие, време и пространство... Но наред с рушенето - бавно и мъчително, той също и гради нещо много по-различно от литературните канони - новото митотворчество на народа ни. Всъщност откъде е започнал творческия си път този неподдаващ се на стандартно тълкуване, странен писател, как са се наслагвали в подсъзнанието му елементи от праисторичност, настояще и прозрения в бъдещето, откъде се е учил на иносказателност, как създава странните си реалистични притчи, вярва ли в тях? Как да поставим до западноевропейската драматургия на отчуждението неговите пиеси, в които той с толкова топлота и загриженост се вглежда в човека? А може би този подход е хвърлен мост към традициите на голямата хуманистична литература? Но откъде Радичков черпи увереността, че обикновените хора имат такива запаси от доброта, които ужасите на днешната цивилизация не могат да унищожат? Много критици са търсели отговори на тези въпроси, намирайки ключ към творбите на писателя. Всеки е тълкувал, често доста субективно, неговите герои, ситуации, конфликти и фантасмагорични измислици. И въпреки многобройните пред положения и догадки, които са се правели, мисля, че един от най-верните подходи за разгадаване на „феномена" Радичков е разчитането на мита, който при него се превръща в своеобразна културна защитна реакция, т.е. съществувайки в литературата като културен феномен, той се опитва да запази определени духовни ценности, нравствени принципи, национални добродетели. Митът поражда и един от първите въпроси, когато четеш негово произведение или гледаш негова пиеса. Защо писателят навсякъде използува мита, дали той винаги влага достатъчно смисъл в него, има ли право да създава на сцената тази иреална обстановка, да вика тенци, зли духове, самодиви, да предизвиква суматохи?