фантастичното

Наред със статичното определяне на фантастичното в „онтологичен“ план определяне, което остава при обекта, - характерността на фантастичното се разкрива и чрез подход, който взема пред вид и потенциалния определител на обекта, субекта, изважда го наяве и изтегля последствията на неговото участие. Тук фантастичното се разисква с оглед на сборното познавателно-психологичноаксиологично отношение към него. При такъв анализ фантастичното центрира в себе си атрибутивните начала на изкуството и на художественото възприемане: условност, вяра, игра. Понятието 1 условност се формира от разноречиви съдържателни предпоставки: от гледище на принципиалната неадекватност на художественото отражение спрямо действителността се дефинира общата, „природна" условност на изкуството; особените, частни пътища и средства на изграждането и функционирането на художествения образ намират покритие в конкретната" условност: третирането на отношението образ - действителност като отношение знак - обект дава координати на условността в семантичен план; а върху историческо-културна основа се диференцират романтическа условност, реалистическа условност, Модернистична условност. Така многозначният термин се отнася и към специ фичността на изкуството, и към същността или формата му, към илюзията за реалност, символичността, нереалистичността. За условност се приема и есте ственото несходство на формата на художествения образ с формата на изобразения обект, и формалистичното изопачаване на образа. Като условност се квалифицира и правилото на образното обобщение, и остарелият канон, щампа, шаблон. Условността се свежда до разграничението на изкуството от действителността, но се прилага и към особената „механика" на това разграничение, към системата неадекватни на природата на обекта изкуствени средства и прийоми за художествено моделиране. Счита се, че условността еантиподът на правдоподобието и достоверността, но се говори и за реалистична, жизнеподобна условност. Под условност се разбира и художествената привидност, и представянето й за действителност; и „маскирането" на нереалността като реалност, и тъкмо противоположното - отказът от илюзионност, подчертаната изобразителна антитеза на действителността. Условността се търси както в натуралистичното копие, така и в абстрактната фантазия. Присъжда се на цялото изкуство или, напротив, чрез нея се характеризират само определени негови видове и течения.

Все по-релефно открояващата се напоследък у нас литературна продукция, в чиито естетически измерения доминира фантастичното, свидетелствува за нарасналата роля на фантастиката в съвременния художествен процес, за разширяване границите на понятието реалистична литература. Днешната белетристична практика налага фантастичното като оригинален способ за типизация и мащабни символни обобщения. Тя демонстрира богатите му изразни възмож ности - използува го като средство за надмогване на натурално-хроникалното възпроизвеждане на житейските факти, за преодоляване на лишения от поетична инвенция, описателен реализъм. Подобна тенденция е в най-тясна връзка с реабилитацията на чувството за форма като значим естетически фактор в рамките на художественото цяло и с утвърждаването на нова позиция, на ново отношение към авторовата личност - като субективно претворяващо и оценяващо вече в самата деструкция и деформация на жизнения първоматериал, ангажирано съзнание. Фантастиката опреснява и обогатява арсенала от стилно-изобразителни похвати в модерната ни проза (Й. Радичков, П. Вежинов, Л. Дилов, И. Вълчев, Г. Алексиев), търсена е като нов художествен терен за естетическо усвояване на действителността, като своеобразна модификация на т. нар. „отчуждено отражение“, което в „действителност познава обекта, но го заставя да се изяви като нов и непозната, за да се открои по нов начин същественото, типич ното, закономерното, да се види реалността от обновени позиции, освободена от наслоенията на навика и привичката, които омаловажават принципно важни неща. Повишеният интерес към формите на фантастичната условност е симптоматично явление за съвременните естетически търсения, което от своя страна актуализира въпроса за естетическите параметри на категорията фантастичен реализъм, провокира към изследване на жанровата специфика на фантастич ната проза и в литературнотеоретичен, и в практико-приложен аспект. В литературознанието терминът „фантастичен реализъм" служи за обозначаване на „един реализъм във висш смисъл“ (Достоевски) - базиращ се върху творческите възможности и артистичната дързост на волно и изобретателно художествено въображение, което не се ограничава единствено в интереса към емпиричното като форма и съдържание. Не идентичността или отчуждеността от формите на живота определят реалистичната или антиреалистичната насоченост на художествения образ.

С характеристиката си на преднамерена неадекватност", на управлявано несъответствие" реалистичната фантастика има своето място в контекста на модерните естетически търсения, тежнеещи към символно обобщаващи условни форми. На ниво стил фантастичното демонстрира богати изразни възможности. В негова власт е да разшири пластико-изобразителните и емоционално-експресив ните параметри на художествената творба, да акцентира художествената идея, по сложно опосредствуван път да интензивира внушението за типичността на третираната проблематика. В подобен аспект експлоатира естетическите потенции на фантастичното Павел Вежинов, който все по-определено обогатява жанровия регистър на прозата си с откровено условна белетристика, органично чужда на лишения от поетична инвенция, пасивно-отражателен реализъм. В адресираната към детско-юношеската аудитория приключенско-авантюри стична проза на писателя фантастиката е средство за усложняване на сюжет ните перипетии, за драматизиране на фабулата. Тя възпламенява младото въоб ражение с магическата поезия на загадъчното и необяснимото, предлага увле кателни срещи с невероятното и невъзможното. Предназначена за по-интелектуалния възрастен читател, притчово-иносказателната белетристика на Вежинов от последното десетилетие вече извежда фантастичното до най-съществения кодиращ слемент в една своеобразна художествена социология на нравствения свят на съв ременника. В новелистичния сборник „Сините пеперуди", в романите „Барие рата“ и „Белият гущер", в повестта „Езерното момче“ е проведен особен художествен експеримент: със средствата на фантастиката хиперболично са окрупнени най-актуалните морални колизии на днешното човечество, условно разгърнати до възможния им предел. Нереалното (ирационалното, свръхестественото и невероятното) става силно действуващ проявител на типичното и същественото в характеристиката на съвременната действителност, явява се сложно зашифрована оценка на симптоматични житейски явления, на тревожни отклонения от хуманно и етично-правомерното. Фантастичните сюжети на последните Павел Вежинови творби въвеждат в една изключително сериозна морално-философска проблематика, която все по-настойчиво заявява за себе си и като реален житейски факт, и като предпочитана в съвременната литература тема. Става дума за помръкването на духовните стойности, за атрофията на емоционалното в живота на съвременния човек, прекалено рационален и прагматичен в отношението си към света, склонен да разграничава чувствата и разума, интуицията и интелекта като противоположни и неравни субстанции. В края на новелата „Сините пеперуди" Вежинов споделя изключителната на предпочитаната от него напоследък актуалност тематика: „Проблем на нашето време е увяхването на чувствата, 22 a не техният бурен цъфтеж. Очевидно опониращ на тенденцията за фаворизи ране на рационално-интелектуалното, писателят ратува за опазване на човешката цялост. В

Фантастичната литература е многолика и в същото време еединна, защото всичките и разновидности са подчинени на един общ закон за своеобразно, нереално образотворчество, на един общ принцип за обобщаване на познанията за вселената. Този именно принцип видният съветски изследовател Михаил Бахтин нарече „гротесков тип образност“ или „най-древен" тип образно мислене. Фантастичното, разглеждано най-общо като относителна противополож ност на реалистичното, е начин за изграждане на образи, при който творческото съзнание произволно хиперболизира, съединява реални черти и явления от видимия свят. От всичко дадено на човека в опита му се раждат чрез волното, неограничено комбиниране на реални елементи, причудливи, невъзможни, нереални образи. Тази волна игра на въображението играе главна роля в най-древното човешко изкуство и съпътствува развитието му до наши дни. Възприемателят винаги интуитивно определя дадено произведение на изкуството като реалистично или фантастично в зависимост от това, какво доминира в него: житейската правда или художествената условност на изображението. Когато е безспорно и очевидно преобладаването и господството на иносказателността или на фантастичната идейност и образност, уверено се говори за фантастична творба. Също така интуитивно читателят разграничава и двете основни функции на фантастичното в самата фантастична литература: функцията на самостоятелната фантастична идея, внушавана чрез фантастична образност, и функцията на иносказателността. Да вземем за пример разказа на Светослав Минков „Човекът, който дойде от Америка“. В него е налице самостоятелността на фантастичното изображе ние; образната фактура изцяло служи на целите на самата фантастика. Описа нието на робота и на неговите невероятни постъпки е крайна цел на автора. Колкото по-абсурдно есъществованието на кибернетичния човек и колкото по-странни и нелогични са постъпките му, толкова по-силно е внушението на идеята за фантастичните последици на автоматизацията в бита на съвременния човек. Творбата на Светослав Минков изобразява действителност, в която всичко може да се случи. В нея се осъществява един недетерминиран художествен модел на света.