белетристиката

Става дума за принципите, по които се подбира и печата белетристиката в нашите литературни списания „Септември“ и „Пламък". Защото не една и две книжки от досегашните годишнини (особено на „Септември") имат характер повече на литературен алманах, отколкото на живо литературно издание.

В движението на българската литература има ред несъответствия, ред парадокси, които са предизвикани от закъснялостта и изостаналостта на нашия живот поради петвековното иго. В кратки срокове, без необхо димия опит и подготовка ние трябваше да наваксваме изпуснатото, да догонваме новото в мисълта и в съвременните идеи, да участвуваме в световния културен процес със свой национален принос. В тази забързаност, в нетърпеливостта да бъдем в крак с новото, да не останем провинциалисти, редица наши писатели от миналото необмислено навличаха чужди костюми, караха българина да излиза из кожата си, да бълнува несвойствени му заклинания, да повтаря заети наготово мисли. У нас някои течения на европейската мисъл са приемали твърде карикатурни форми, давали са незрелите плодове на повърхностното подражателство. Тези въпроси са намерили правилна постановка в доклада на Г. Цанев, който съдържа Някои нови изяснения за отделни течения и автори в развоя на нашата литература.

Към края на 80-те години на миналия век в нашата литература постепенно заглъхват темите и мотивите, свързани пряко с близкото героично минало - Възраждането и националноосвободителните борби. Съвременността все по-чувствително започва да напомня за себе си и то повече със своите отрицателни страни. Разместените след Освобождението обществени пластове улягат на своите нови места, картината на обществения и политически живот в страната придобива по-ясни и релефни очертания. Възторгът и опиянението от свободата отстъпват място на всекедневните грижи, идеалите - на грубите политически сметки и кариеристични стремежи. На сцената излиза новият герой на епохата - забогателият парвеню, новоизлюпеният буржоа, самодоволен, сит и жаден за „подвизи". Образът на този герой дълго време тревожи въображението на писателите-реалисти, като постоянно ще им напомня за своето присъствие в живота.

С характеристиката си на преднамерена неадекватност", на управлявано несъответствие" реалистичната фантастика има своето място в контекста на модерните естетически търсения, тежнеещи към символно обобщаващи условни форми. На ниво стил фантастичното демонстрира богати изразни възможности. В негова власт е да разшири пластико-изобразителните и емоционално-експресив ните параметри на художествената творба, да акцентира художествената идея, по сложно опосредствуван път да интензивира внушението за типичността на третираната проблематика. В подобен аспект експлоатира естетическите потенции на фантастичното Павел Вежинов, който все по-определено обогатява жанровия регистър на прозата си с откровено условна белетристика, органично чужда на лишения от поетична инвенция, пасивно-отражателен реализъм. В адресираната към детско-юношеската аудитория приключенско-авантюри стична проза на писателя фантастиката е средство за усложняване на сюжет ните перипетии, за драматизиране на фабулата. Тя възпламенява младото въоб ражение с магическата поезия на загадъчното и необяснимото, предлага увле кателни срещи с невероятното и невъзможното. Предназначена за по-интелектуалния възрастен читател, притчово-иносказателната белетристика на Вежинов от последното десетилетие вече извежда фантастичното до най-съществения кодиращ слемент в една своеобразна художествена социология на нравствения свят на съв ременника. В новелистичния сборник „Сините пеперуди", в романите „Барие рата“ и „Белият гущер", в повестта „Езерното момче“ е проведен особен художествен експеримент: със средствата на фантастиката хиперболично са окрупнени най-актуалните морални колизии на днешното човечество, условно разгърнати до възможния им предел. Нереалното (ирационалното, свръхестественото и невероятното) става силно действуващ проявител на типичното и същественото в характеристиката на съвременната действителност, явява се сложно зашифрована оценка на симптоматични житейски явления, на тревожни отклонения от хуманно и етично-правомерното. Фантастичните сюжети на последните Павел Вежинови творби въвеждат в една изключително сериозна морално-философска проблематика, която все по-настойчиво заявява за себе си и като реален житейски факт, и като предпочитана в съвременната литература тема. Става дума за помръкването на духовните стойности, за атрофията на емоционалното в живота на съвременния човек, прекалено рационален и прагматичен в отношението си към света, склонен да разграничава чувствата и разума, интуицията и интелекта като противоположни и неравни субстанции. В края на новелата „Сините пеперуди" Вежинов споделя изключителната на предпочитаната от него напоследък актуалност тематика: „Проблем на нашето време е увяхването на чувствата, 22 a не техният бурен цъфтеж. Очевидно опониращ на тенденцията за фаворизи ране на рационално-интелектуалното, писателят ратува за опазване на човешката цялост. В

Със своя реалистичен и демократичен характер, с патриотичната си гражданска насоченост българската художествена литература е най-богат извор за българската народопсихология. Ако в току-що излязлата антология „Народопсихология на българите" липсват откъси от художествени творби, причината е в трудността или невъзможността да се представи антологично народоведският и народопсихологическият принос на художествената ни литература. Това би означавало, както пише съставителят, да се включат „цели глави, не, цели романи от Л. Каравелов, Ив. Вазов, А. Страшимиров, Д. Димов, Д. Талев, Ем. Станев и др." Художествената литература обаче не е пасивно отражение на народопсихиката. Тя е активен фактор във формирането и развитието на народностно-националния характер, в самоосъзнаването и самовъзпи танието на народа. Нейното въздействие върху народопсихологията проличава особено отчетливо в преломни моменти от историческата съдба на народа, които са време на самопознание за него и които носят промени в народностнонационалния характер.

Развитието на съвременната литературна наука, на първо място съветска та, постигна значителни успехи в търсенето на връзката между старите фолк лорни повествователни форми и художествените традиции в личното творчест во на различните национални литератури. Този проблем засяга и нашата ли тература, особено през възрожденския период, когато се извършва качествено нов преход от фолклор към оригинално литературно творчество. Той е обект на внимание в малко на брой, но задълбочени изследвания с общотеоретично значение.