пародии

На въпроса „какво пишете за театъра?", Радичков би могъл да отговори пълно право: „сънища, мечти и блянове". Гамаша от „Суматоха" разказва с онази увереност на народен разказвач, която не се съобразява с причинната мотивировка, за срещата си с белите вълци и техния предводител, яхнал бял кон. Превъплъщенията на суматохата в различни същества са плод на фантазия, която очевидно компенсира онова, което липсва на всекиго от героите. В „Януари" Торлак получава писмо от отвъдния свят, а Сусо разказва за сре щата" си с тенеца. В сложно преплитане на фикция и реалност тече сюжетът на „Опит за летене": героите обхождат с летящия балон Балканите, стигат до ангелите и царството на мъртвите. Йоната от „Кошници" вижда по снега следите на водния вампир, а по-сетне сънува огромна риба с войнишка ръка в утробата. Бленуванията на Стоилко, може би най-поетичните откъси в ця лата драматургия на Радичков, сливат в едно давност, мечта и настояще. Напразно ще търсим някакви принципи, според които небивалиците участвуват в конфликтната схема на пиесите. Както в тях липсва композиция в традиционния смисъл, така липсва и развитие на конфликт в неговото традиционно схващане. Антагонизъм отсъствува не само заради липсата на противоположни цели и намерения у героите (в онтологичен или в социално-психологически аспект), но и заради намесата на субективното авторово съзнание, което примирява крайностите и уталожва иронията в преклонението си пред вечното движение на материята, обединило духовното с предметното. Всяка ситуация (макро- като сюжет и микро- като общуване) е едновременно правдоподобна и условна, конкретна и обобщаваща. Идеята на всяка пиеса, а театралността като тип сценично мислене се съдържат в самата ситуация, в противопоставянето между митологичната парадигма и мотивировката от гледна точка на съвременното мислене или поведение. И Изследователите на белетристичното творчество на Радичков стигнаха с едни или други уговорки, по един или друг път до възприемането на неговия герой като човек от един изоставащ и напредващ съвременен живот" (П. Зарев), като човек, разлюлял се в „противоречието между съвременните форми на цивилизация и примитивните начала на живота" (Др. Ничев); този човек е исторически сирак, чийто богат и пластичен свят, светът на българското традиционно село, загива" (Е. Мутафов), той е човекът на сблъсъка на родовите, семейните, граждански, задругарски и обичайни начала... с мо дерните времена, с новите начала на живота" (Т. Жечев), най-после това е човекът от тоя селски космос, недокоснат хилядолетия от историята, който сега в наши дни се разпада окончателно" (Кр. Куюмджиев).

Bulgarian national mythology was not unified and solid, even in the period of the National Revival. There were different rival variations competing in the sphere of the literature. There were parodies of the main myths too. Interestingly enough they were not only in the texts of radical authors like Luben Karavelov and Chisto Botev, but in the work of writers who build national mythology in other texts. Practically all mythical constructions were objects of parody. The paper is focused only at some cases: mock interpretations of the glorious past, the lives of the new martyrs, and the motif of the unfortunate family. The examples were driven from works of Vasil Popovich, and memoirs of Svetoslav Milarov, Zachari Stoyanov, Stoyan Zaimov, and Mincho Kunchev. The conclusion is that parodying some nationalistic constructions this text did not subvert the mythology as unit.