Дора

Литературното наследство на Боян Пенев не е събрано и систематизирано. Осемдесетгодишнината от рождението на големия наш литературен историк и критик трябва да бъде повод да се върнем към това наследство, да издирим ценното в него, което ще ни ползува в по-нататъшната ни работа. Делото на Пенев е сложно и противоречиво. В него методът на сериозния учен, на литературния историк и ерудит се съчетава със субективистичните увлечения на кри тика, който неведнъж е краен в изводите си, пристрастен в нападките си. В работите на Пенев обаче винаги, и когато те не издържат проверката на времето, ще ни прави впечатление личността на автора, категорично изявена и самостоятелна, всестранно под готвена и артистична. Цялостната оценка на Пеневото дело тепърва ще се извърши и тя ще бъде важен момент от общите усилия за усвояване на всчко положително и зна чително в нашето литературно наследство. В настоящата книжка списание „Литературна мисъл" публикува няколко писма от кореспонденцията на Пенев до неговата съпруга, поетесата Дора Габе. Писмата имат двояко значение. На първо място, те са документ за характеристиката на Пене вата личност. В тях се съдържат сведения за отношението на Пенев към важни обще ствени въпроси (например писмото от 22 септември 1912 г., написано по повод моби лизацията на Пенев през Балканската война), личи широтата на неговите интереси, специалната му литературна и музикална култура. Писмата отразяват и отличителния негов темперамент и стил. На второ място, писмата дават ценен материал за някои тогавашни литературни отношения. В тях се преплитат имената на Яворов и Пенчо Славейков, с които Боян Пенев поддържа близък контакт. Пеневото отношение към Яворов не е свободно от известно пристрастие, което се долавя както в категоричните мнения за нравствения лик на поета, така и в явно несъстоятелните гледища за Яворовата натура като непроменлива даденост" или за поводите Яворов да напише "В полите на Витоша". Но нашата Литературна наука е длъжна да познава по източници тогавашния литературен живот, независимо на какви субективни и неправилни моменти в тези източници тя ще се натъкне.

На него е посветила монографията си полската литературна историчка Тереза Домбек. Като няколкогодишна преподавателка по полски език в Софийския университет, тя отблизо се запознава с българската литературна традиция, с развитието на общокултурните и литературни контакти между двата славянски народа - българския и полския. Проучвайки рецепцията на полската литература в България, научноизсле дователският и поглед се е спрял на едно от най-интересните явления в историята на българо-полските литературни връзки - пре водаческата и популяризаторската дейност на нашата изтъкната поетеса Дора Габе. Докато историята на българо-полските литературни отношения през Възраждането е предмет на доста изследвания у нас, на новата рецепция на полската литература са посветени само няколко проучвания за отделни писатели. Нашата полонистика е все още длъжник по отношение на редица въ проси от българо-полската литературна взаимност.

В един разговор Дора Габе беше споде -лила, че мисълта да напише книга за баба Парашкева я занимава повече от две десетилетия. През това време биографичният материал от срещите и разговорите с близките на героинята ене само събран и проучен, но и вътрешно усвоен, превърнат е в част от художническия свят на поетесата. Тя заживява до такава степен с образа на баба Парашкева, че идва един момент, в който вече не може да не напише книгата си, самият творчески акт се е превърнал в потребност. Да се напише романизована биография за майката на Димитров очевидно не е лека задача. Трудностите, с които е свързана подобна творческа задача, могат да имат най-различен характер и произход. От една страна, трябва да се познават биографичните факти, а, от друга, да се търсят художествените измерения на образа. С Парашкева се запознаваме, когато тя едва тринадесетгодишна бяга от турската потеря заедно с родителите си. Това е завръзката: после постепенно научаваме главните съ бития от нейния живот - слугуването у кмета, сватбата с Димитър, раждането на първото дете Георги, преместването в Со- фия. Едно след друго обикновените делнични събития попълват семейната летопис. Раждат се децата, тръгват на училище, започват работа, борбата ги поглъща. И повестта за майка Парашкева постепенно разширява своя обхват, включва все нови и нови лица, -събития, случки, преживявания, докато се превърне в истинска повест за цялото семейство. Писателката се е доверила на тре петите на майчиното сърце, неговите им- пулси разплитат нишката на сладкодумния и разказ. Доверила се е, за да ни разкрие с една изумителна простота духовната връзка между майката и сина, а ведно с това и съкровените източници на добродетелите, които е възпитала в децата си. Затова, преди Парашкева още да е станала майка на героя от Лайпциг, в книгата тя е вече обаятелна майка, типична българка и една необикновена жена. С истинско вдъхновение Дора Габе прониква в света на героинята 186 си, съвършеното владеене на фактическия и биографичен материал и осигурява въз можността свободно да моделира образа, позволява и да се насочи към главното. Може би писателката най-точно е форму лирала своето чувство към нея, когато описва протестното събрание в парижката зала Ваграм. Майка Парашкева с мъка си пробива път сред народа, изпълнил залата до краен предел. Подкрепена от двете си дъщери, тя се приближава най-сетне до първите редици. Тогава чува името си с името на своя син. „Всички станаха на крака. Погледите бяха отправени към катедрата, където застана малка крехка стара женица в дълга надиплена черна пола, стегната черна блуза и тънка черна кърпа около главата. Ярките прожектори осветиха бледното лице, а от ворените широко сини очи грееха с особена светлина. Кога са виждали тия хора такава майка, такава мадона! Нямаше я в музеите, по картините на големите майстори на Ре несанса. Залата беше занемяла." В тази сцена е постигнат върховният смисъл на обобщението - българските мадони не са му зейни експонати, защото те са потребни на народа, потребни са на добрите хора от цял свят, потребни им са техните синове и дъщери, за да има кой да ги защищава от фашистите. Такава е именно майка Парашкева в тази кратка романизована биогра фия, адресирана при това за юноши. Писателката е уловила главното в нейния образ и затова го запечатва още в заглавието - майка Парашкева. Да, това не е само майката на Димитров, в нейния образ са изкристализирали изконните черти на бъл гарската майка. Дълбоката майчинска при вързаност е пътят, по който тя стига до правдата на децата си. В представите си тя вижда Георги защитник на бедните, на оне правданите, на истината и това едостатъчно, за да стане неговата истина нейна. С верен художнически усет писателката подчертава тази линия в повествованието, защото съ знателно или не в края на книгата ние установяваме, че ведно с майка Парашкева вну шителен и обаятелен се изправя и образът на нейния син, на Георги Димитров.

Идеята възникна съвсем спонтанно. През 1967 г. с Дора Габе участву вахме заедно с голяма група писатели в тържествата „Сливенски огньове". Програмата нея година беше богата - литературни четения, откриване на изложби, срещи с читатели, теоретична конференция за образа на работни ческата класа в художествената литература и т. н. А към всичко туй се прибави и празникът на овчаря. Случи се така, че попаднахме с Дора Габе в една кола, която трябваше да ни отведе в едно близко село, дето трудолюбивите кооператори се бяха подготвили за Гергьовден, а техните ученолюбиви деца и внучета очакваха с нетърпение срещата с писателите. OT От този празник се върнахме с много преживявания и преизпълнени впечатления. Спомням си, че когато колите спряха на площада сред селото, ние бяхме смаяни: площадът просторен, покрит с мраморни плочи, в единия му край се извисява модерната постройка на съвета, а в другия новото учи лище. Тогава Дора Габе изрази само с едно възклицание мислите на всички ни: „Че какво село е това? То е град!“ Имаше много колоритни случки, непосредственост и гостоприемство. Не възможно е да се възпроизведе преживяното, както е невъзможно да се забрави народната трапеза, бялнала се сред зелената гергьовденска трева, отрупана с печени агнета, от които се носеше апетитна миризма, с червено вино и сту дена сливова, а отсреща се синееха склоновете на Сливенския балкан. А ко гато нагазихме сочната зеленина на поляната и се отправихме към трапезата, посрещна ни обикновена селска жена на около петдесет години. Тогава чух следния разговор: - О, ма другарко, добре че дойде! Сама жена съм сред тия мъже.... - Ще си бъдем дружки - отвърна и Дора Габе. След това със свойстве ната на хората от народа откровеност и с детско любопитство селянката я запита: - Другарко ма, на колко си години? - Познай де! - Сигурно си на петдесет. - Позна! - отговори и Дора Габе. 10 • Невъзможно е да се разкаже за всичко. Имаше песни, свирни на кавал и гайди, имаше хора. В един момент Дора Габе сложи на главата си нечий кал пак, окичен със зеленина, и се хвана на хорото... Останалите дни от тържествата не бяха по-малко богати на впечатления и случки.

Още като замисъл книгата на Сарандев носи нещо смело в литературната си изява. Обикновено е прието историко-биографични и литературно-критически изследвания за живота и произведенията на даден автор да се пишат, когато изследователят е отделен с достатъчен брой години от епохата на обекта на неговия интерес. Комплексът от препятствия и усложнения, свързан с появата на този литературен жанр, би могъл да бъде преодолян (що се отнася до съвре менници) при наличие на необходима култура и толерантност от страна на изследователя, които да не позволят публикуването на любопитни, но не необходими подробности. Написването на книга за жизнения и творчески път на поетеса като Дора Габе е задача, която изисква художествено ориентиране в многообемен фактически материал, познаване на обществено-политическата действителност и литературните влияния, кръ стосали се в една изтънчена лирическа натура и резонирали с различни височини. От друга страна, за свързването на всичко събрано и проучено е необходима не само ерудиция и талант, но и дълбочина на философското мислене и проникване, за да се достигне до обяснението на видими неща и явления, които изглеждат на пръв поглед причудливи. Трябва да отбележа, че при Иван Сарандев всички тези предварителни условия отдавна са се срещнали и няколкогодишната му работа даде като резултат една наистина богата книга; и като художествена илюстрация на 162 един интересен живот, и като психологическо докосване до една странна творческа лич ност, и най-важното - като цяло. Въпреки че е установено разглеждането на дадена книга да започва от началото, аз ще започна от края, или по-точно ще взема като начало част от заключителните думи на Сарандев: „Не са поетическа метафора думите „Откакто се родих, на всички поколения връстница станах", а факт от нейната жи тейска и творческа биография. Но да бъдеш връстница на поколенията само в календарния смисъл на понятието - това едва ли е основание за високо самочувствие. Едва ли! Не побелелите коси са решителните аргументи в негова полза, а духовната връзка с всички поколения, които са дошли след нея, неизтощимата и дарба да се слива със съв ремието, да го попива с всички сетива и тайници на поетическата си същност - ето къде са според мен основанията за усещането, че е „станала безсмъртна". Не съм далеч от мисълта, че вечната мла дост" е не само доминиращ мотив в поезията на Дора Габе, но и подчиняващ принцип в изследователската дейност на Иван Сарандев, довеждащ безусловно до една от найхарактерните черти на поетическото усещане, а именно вживяването и вчувствуването. В литературната практика принципите: какво пишеш и как пишеш - са неразривно свързани, но въпреки това малко творци биха могли да се похвалят с умелото им съгласуване. Дора Габе е от авторите, надарени с чудесната способност за превъплъщение, свидетелство за което е широкият диапазон на творчеството и, включващо произведения за най-малките; преводачески, обществена и културно-просветна дейност; и достигащо своя неочакван връх в умъдрялата интимна лирика. Започнал книгата си по общоприетия начин на изложение на събития и отбелязване на факти, нещо неизбежно при писането на подобна творба, Иван Сарандев много скоро изоставя обективното, но натежаващо описание, за да даде простор на фантазията и широта на погледа си. Това естествено уве личава не само четивността на книгата, но най-вече нейната художествена стойност като самостоятелно произведение. Акцентуването на авторовата мисъл върху определящи жизнени моменти в цялостното развитие на изложението убедително доказва детайлно познаване на житейския и творчески път на поетесата. И това, че ни предлага своето виждане за нещо проучено и опознато, е безспорно немалък плюс в неговата художе ствена характеристика. Благодарение на богатите асоциативни и комбинативни възмож ности на човешката мисъл налице са неочак вани и разнопосочни, но не и безцелни скокове в литературното поле, които предпазват интереса от претоварване посредством малко художествено отклонение.

Измина повече от половин век от смъртта на Иван Вазов. В българската литература навлизаха и навлизат все нови поколения. При навършването на 125 години от рождението на народния поет редакцията на ЛМ се обърна към съ временни български писатели с молба да споделят с читателите на списанието своето днешно възприемане на творчеството на Вазов. Предложени бяха няколко ориентировъчни въпроса: 6 mo 1. Кои произведения и качества на творчеството на Иван Вазов цените днес, 1975 2. 2. Бихте ли посочили заглавия на книги от Вазов, които не са надживели свое време? 3. Как се възприемаше Вазов от Вашето поколение при навлизането Ви в литературата? 4. Каква е ролята на Вазовото творчество при формирането Ви като автор? 5. Как преценявате въздействието на Вазов върху бъдещите поколения - житейски и литературни?

Поканен от редакцията на „Литературна мисъл" да се изкажа за Ботйова, както разбирам и мога - трябва да призная, че се затруднявам. Защото за него - става дума за творчеството му - сякаш всичко е вече казано, изяснено... И защо все пак, като го препрочиташ, усещаш, че това е бездънно небе с много още неизведани тайни. Сякаш там някъде между редовете на неговото малко по количество творчество тлеят и се готвят да лумнат неизживени още пориви, кълнят ненаписани още върховни текстове. Там, в това дълбоко българско огледало се откроява - за оня, който може да види - драматичната история на един малък народ и в тая драматична история прозира историята на рода человечески. Защото не може човек с тесен национален кръгозор да изрече апокалиптичната присъда: ... .. когато робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш, мъж ли си, жена ли или хермафродит - звяр или риба? ... „И ще бъде ден - ден първий..." Ботйов е виждал трагедията на българския народ в трагедията на борещия се за бленувания ден първи измъчен човешки род. Усещал е той с всичките си сетива, че „Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува!" И затова както в поетичната си реч обединява всички живи български наречия и разрешава езикови въпроси, над които и днес някои си блъскат главите, така и в революционните си пориви сплита около националния български въпрос въпросите на общочовешкия прогрес. Няма в българската културна история друг поет, който така дълбоко да е засегнал в творчеството си най-острите общочовешки проблеми. Той не е имал способността, нито е бил принуждаван да говори завоалирано. И за чужди и свои е изрекъл присъди, от които и днес ни настръхват косите. Кой като него е имал сили да слезе до най-мрачните бездни на отчаянието и да се извиси до звездните простори на възторга и оптимизма? И кой като него в сблъсъка на крайностите в човешкото битие е успял да стане светкавица и гръм на бъдещето, а не безпомощен роб на конфликта? И, струва ми се, върху него е натрупан доста много христоматиен гланц" и че е нужно като старите фрески да се очиства от много наноси и тълкувания - за да можем в словото му като в ясен кладенец отново да прозираме националната си съдба. ДОРА ГАБЕ: Трудно е да се пише за Ботев, защото той не е само обект за проучване, а се е превърнал в наша същина. И времето ни отдалечава от неговото време, той е вече корен на нашето „Дърво на живота". От неговите сокове пие всяка наша епоха и растат децата ни смели и бодри с красни чела.

Макар и отдавна да е навлязло в езика на науката, понятието поетика продължава да привлича вниманието на теоретиците, които настойчиво разискват неговата същност, граници и функция в литературоведската практика. Фактите свидетелствуват за разнообразно приложение на това понятие: от название на теоретическа дисциплина до учение за литературно-художественото произведение. Очевидно е, че в литературознанието изходните възгледи за поетиката не могат да не се отразят и върху методологията и методиката на изследванията. Но ако все пак по-широкият обем на понятието насочва към приложна теория на литературата, то значително по-сложно е положението, когато се пристъпи към поетиката на художестве ното произведение. Затрудненията са не по-малко и поради факта, че изследвания на поетиката има и в западното литературознание. Представителите на немарксистката литературна теория особено в последните няколко десетилетия - засилиха интереса си към поетиката на отделното произведение. Разбира се, неслучайно се появиха литературоведи, утвърждаващи неговата преимуществена функция в литературноисторическия процес. Тези теоретически постановки на западните изследователи се основават на методологически прин ципи, които имат една цел: да се обезсили Марксисткият възглед за изкуството, като по този начин се отстранят редица важни понятия и категории, осмислящи динамиката на социалистическата литература. Естествено не може да се отрече значението на литературно-художественото произведение в литературноисторическия процес, но неговата оценка винаги трябва да се свързва с каузалния характер на художествените явления. За съжаление изследванията върху постиката, осъществени от западните литературоведи, 1 Вж. М. Б. Храпченко. Художестве нное творчество, действительность, человек. Изд. третье. М., 1982, с. 402. 2 В. И. К. Горский. Об исторической поэтике и сравнительном литературове дении. - Русская литература, 1983, №3, с. 95. 160 са предимно в областта на иманентния а на лиза Литературоведите от социалистическите страни въпреки научната традиция в област та на поетиката изграждат своите постанов ки, като очертават нейния предмет в съот ветствие със задачите на нашата съвременност. Така днес все повече се утвърждава възгле дът, че постиката - раздел на литератур ната теория - трябва да се обособи като учение за литературно-художественото про изведение. Тази позиция, изразена от съвет ския учен Г. Поспелов, е оформена и в прием лива теоретическа система за интерпретация на художественото произведение. Гледището на известния теоретик е перспективно не са мо със своята методологическа яснота, но и с практическата приложимост при изслед ване на художествените явления. Поетиката, насочваща ни към художествената система на произведението, е отрицание на формалистичните модификации, които са присъщи на авангардните западни литературоведски теории. Оказва се, че понятие с такъв широк обхват като поетиката в литературознание то може да получи определен научен смисъл, а следователно и да изяви подчертаната си действеност в изследванията на литературо ведите-марксисти