единство

Около тези книги се вдигна странен шум. Говореше се, че Енчо Мутафов пренесъл механично текстове от едната книга в другата. Дори в един провинциален вестник се появиха цитати, които „изобличаваха" автора, позволил си да издаде два пъти една и съща книга под различни заглавия. За всеки, който познава критика и теоретика Енчо Мутафов, тези твърдения изглеждат необясними - та той има публикувани статии не за две, а за поне пет книги - какво би могло да го накара да повтаря едни и същи текстове ? Внимателният прочит разсейва веднага съмненията ни и ние разбираме, че критикът ни предлага един интересен и, бързам да споделя мнението си, сполучлив експеримент - да разгледа някои от най-интересните явления в съвременната българска литература от две гледни точки: да види едни и същи събития, първо, в светлината на заложения в тях съвременен конфликт („Подвижният човек") и, второ, да открие в тях „наличието и функционирането на няколко вида художе ствени единства" („Време и художествено единство").

От 1 до 4 април т. г. в парк-хотел „Москва" се състоя творческа дискусия върху съвременната българска литература - една нова форма, която представлява продължение и качествено по-високо доразвитие на досегашните ежегодни обсъждания на литературната продукция. Нейната цел бе, като се имат пред вид главно появилите се през 1979 г. произведения, да се направи обстоен анализ на тенденциите в литературното ни развитие за по-голям период от време; да се изследват както постиженията, така и слабостите на съ временната поезия, белетристика, критика и детско-юношеска литература; да се откроят проблемите на нашата литература в настоя щия етап от нейното развитие. Именно тази голяма амбиция - на базата на ограничен период и кръг произведе ния да се разкрият главните тенденции и насоки на литературния процес, да се поставят основните въпроси на литературата и литературния живот - определя мащаба и значението на творческата дискусия. Тя определя и критериите, с които трябва да се оценяват резултатите от откровения и оживен разговор по проблемите на съвременната българ ска литература. По време на дискусията бяха изнесени четири основни доклада: за поезията - от Емил Петров; за белетристиката - от Боян Ничев; за критиката - от Здравко Петров, и за детската литература - от Анастас Стоянов. Както се вижда, за докладчици бяха привле чени едни от най-авторитетните наши критици и писатели. И техните доклади независимо от някои свои слабости изпълниха основната си задача - да дадат основа за широк творчески разговор, да стимулират литературната и критическата мисъл, да насочат вни манието към възлови проблеми и тенденции. Доказателство за това е активното участие в дискусията - през четирите дена се изказаха общо 67 писатели, т.е. около една пета от членовете на СБП. В болшинството от изказванията намериха израз искрената загриженост за утрешния ден на нашата литература и задълбоченото вглеждане в постигнатото, анализът на достиженията и творческото себенедоволство, произтичащо от новите мащабни цели и задачи. Така като 166 литература) цяло дискусията премина под знака на жизнетворния априлски дух, нейни главни ориен тири бяха идеите и методологическите напътствия на др. Тодор Живков, залегнали в известната му реч пред столичните комсо молци от 1969 г., в речта пред младите литературни творци от 1977 г., в словото му по повод 50-годишнината на партийната организация при СБП и пр. Именно този колективен стремеж към конструктивно изследване на актуалните проб леми, органически съчетаващ уважението на постигнатото със самокритичността, бе може би най-ценното достояние на дискусията. Както изтъкна в своето заключително слово председателят на СБП Любомир Левчев: „Характерно за дискусията беше единството на целта - общата грижа по-добре да се разкрият недостатъците и постиженията на отделните жанрове и като се стъпи стабилно върху недискусионните изпитани принципи на марксистко-ленинската естетика, да се достигне до значителни обобщения за новите явления и тенденции на развитието на нашата национална литература."

Темата за историческото единство на българската литература е трудна. въпросите, които тя повдига, мъчно могат да бъдат решени, но се налага да бъ дат поставени във връзка с голямата дата - 1300-годишнината от основаването на българската държава. Литературата е едно от най-големите национални достижения в нашето многовековно политическо и културно развитие. Тя е огле дало на творческия гений на българския народ, на народния бит и душевност, на националния характер, на българската историческа съдба. Историята на българската литература е история на българския народ. Да се разглежда тази история в такъв важен и, бих казал, решителен момент значи не непременно да се чествува един празник, а по-скоро да се направи равносметка. Равносметката не е съд, равносметката е размисъл. Размисъл за миналото, съпоставка на миналото с настоящето, размисъл за бъдещето. Знам, че самата постановка на въпроса за историческото единство на бъл гарската литература може да се сметне за спорна от теоретическо гледище. За какво единство може да се говори при една литература, която извървява сложни исторически пътища и неколкократно в своята история основно се преобразява? Ще посоча само няколко факта, които отразяват противоречията в това сложно развитие. Фактите са познати, затова няма да навлизам в подробности. Всяка национална литература се създава и развива на базата на етническа общност и културно наследство. Българската народност се изгражда на нехомогенна основа (славяни, прабългари, а напоследък все повече се говори и за траки). Културното наследство е разнолико: получили сме го от траки, гърци, римляни, като не се подценяват и двата племенни извора - славянският и прабългарският. Всяка литература както при своето възникване, така и в развитието си се свързва с езика на определена етническа или културна общност. Как стои въпро сът с езика в развитието на българската литература? Първите прояви на писменост в историята на нашата държава са от VIII в. (може би дори от края на VII в., като се вземе пред вид Именникът на българските ханове). Става дума за пра българските каменни надписи. Те са написани на гръцки език, с гръцка азбука. През втората половина на IX в., когато Кирил и Методий създават славянската азбука и превеждат и пишат книги на старобългарски, езикът на литературата става български, азбуката - славянска (глаголицата).

Уместно е да си припомним фразата, произнесена от Луначарски в периода на богостроителските" увлечения:,, Може би се заблуж даваме, но търсим." „Приличаща на истина", тази фраза не закъсня да предизвика искрометната ирония на В. И. Ленин, който в пред говора към първото издание на „Материализъм и емпириокритицизъм" отбеляза: първата половина на тази фраза съдържа абсо лютна, а втората - относителна истина. "1 Смисълът на иронията е пределно ясен: пътят към истината също трябва да бъде истински... За това задължително условие на научното изследване не се уморява да напомня Ю. Суровцев, насочвайки вниманието си към проблемите на националното многообразие и интернационалното единство на съветската литература, която, както сам признава, вече три десетилетия представлява съществена част от творческите интереси на автора на дадената книга". Действително може да се отиде много далеч (от истината!), ако руската история, както и историята на всеки друг народ, се изучава от гледна точка на силата на духа“ и „верността към идеята", без да се придава значение на такива дреболии като насоченост на „духа" и съдър жание на идеята". . . " - отбелязва ав торът на едно място. Защо не искат да разберат други критици („разделители" и замъглители на социално ясните истини). че художественото изследване на характерите на нашите съвременници, в това число и в „национален аспект", от глед на точка на националната самобитност", е дело на цялата наша многонационална литература, на всички писатели, които се стре мят към художествената правда и я постигат?" - недоумява Ю. Суровцев на друго място.