Творческа

Тия, които се занимават с естетика, знаят, че един от най-талантливите представители на френския материализъм от XVIII век - Дени Дидро - бе и блестящ защитник на реалистичното изкуство. Той ненавиждаше иначе сръчния художник Франсоа Буше заради неговите сладникави, романтично-превзети алегории и сочеше като промер за младите творци грубоватото, но правдолюбиво изкуство на Шарден. И тъкмо когато противопоставяше на творческата „хипокризия“ наивната вярност към природата, Дидро същевременно твърдеше, че в основата на изкуствата лежат преувеличението и лъжата". Наистина на пръв поглед противоречието е явно и изненаданият читател инстинктивно търси да възстанови нарушената монолитност във възгледите на Дидро, като обяви цитираната мисъл за случайно хрумване или „грешка на перото“. Но ето че и създателят на социалистическия реализъм - Максим Горки, чиито естетически концепции бяха несравнимо по-избистрени от тези на Дидро, счита преувеличението и измислицата за неизбежни страни в творчеството на художника. Очевидно тук теорията на изкуството е изпречена пред една ре ална антиномия, която трябва да бъде ясно поставена и разяснена: как да се съчетае принципът за правдивото отражение на действителността с неизбежността нана преувеличението и измислицата? Не са ли последните покушение срещу искреността на твореца, която ние при всички случаи женователно изискваме от него? Тези въпроси - интересни сами за себе си - имат пряка връзка с една от най-живо третираните проблеми на нашата естетическа наука: проблемата за отражението на действителнесло ността несъмнена в изкуството. Тъкмо

Всеки непредубеден читател не може различните поколения. да не забележи, че в новата си книга литературно-критически статии „Писатели и време" Пенчо Данчев подхваща твърде интересна беседа за значителните постиже ния и мъчителни нови търсения, за неизбежните трудности, експериментаторски увлечения и пречки в развитието на съвременната ни поезия. Той не скрива основателния си възторг от обстоятелството, че в нашата съвременна литература съще ствуват различни и много добри поети, отразяващи нашироко живота, неговите стълкновения, остри конфликти и бързи промени. Споделя собствените си разсъж дения, породени от творческото своеобразие на един такъв изтъкнат майстор в лириката, като Никола Фурнаджиев. Анализира най-значителното в творчеството на постите Веселин Ханчев, Валери Петров, Радой Ралин и Пеньо Пенев. Радва се на неудържимите пориви и на възбу деното откривателство у младите" - Любомир Левчев, Владимир Башев, Хри сто Фотев и Дамян Дамянов. Със загриженост и обич напътствува „най-младите" - Стефан Цанев, Иван Динков, Никола Инджов, Иван Тренев, Атанас Мочуров, Константин Павлов, Александър Миланов, Христо Кацаров, Кръстьо Станишев, Минко Цоневски, Слав Хр. Караславов..

Мисля, че с основание в този разговор биха могли да вземат участие много от българските поети. С богатството на своя литературен опит те биха обогатили нашия разговор. Аз ще се помъча да отговоря на поставените въпроси, основавайки се не толкова на личната си творческа практика, колкото на някои наблюдения върху нашата поезия.

За Централния институт за литературна история при Германската академия на нау ките в Берлин стана вече традиция да провежда ежегодни разширени съвещания, на които заедно с други литературоведи от ГДР, историци и културни дейци да обсъжда своите трудове. Съвещанието, състояло се от 8 до 12 май 1972 г. (на тема „Световното литературно наследство и социалистическото общество"), заема особено място в тази поредица от творчески срещи не само защото на него се направи равносметка на постигнатото през целия пръв етап от работата на института, започнал през 1969 г., когато той се създаде, но и защото в него участвуваха голям брой чуждестранни учени, които взеха отношение към редица важни теоретически иметодологически въпроси от общ интерес, тясно свързани със следващия етап в научната дейност на института. На поканата на Ръководството на Централния институт се отзоваха повече от 40 изтъкнати литературоведи от академичните литературни институти на Съветския съюз, Чехословакия, Полша, България и Унгария, както и двама френски учени, членове на Френската комунистическа партия. Така съвещанието придоби характер на международен форум на марксистко-ленинската литературоведческа мисъл. Четири колективни труда, изработени от сътрудниците на Централния институт в периода от 1969 г. насам, доставиха конкретен материал от различни литературни спохи и от различни национални литератури за разискването на основни проблеми на съхраняването и оползотворяването на хуманистическото и социалистическото литературно наследство. При това главното вни мание бе насочено към обсъждането на диалектиката от актуалност и историзъм, от традиция и новаторство, на отношението между традиция и световния революционен процес. Генералният методологически въпрос: как литературоведите би трябвало да разкрият хуманистическото и социалистичес кото литературно наследство, че то да въздействува върху читателите от развитото социалистическо общество с цялата си непосредственост и свежест, как традицията да се превърне в неизчерпаем извор за понататъшното развитие на социалистическото изкуство, бе залегнал в основата на главния доклад, За смисъла на традицията в световния революционен процес. Отношението на Брехт към традицията", изнесен при откри ването на съвещанието от акад. проф. Вернер Митенцвай, директор на Централния 146 институт за литературна история. Той изтъкна, че при определянето на отношението към традицията и при оценка на литературното наследство трябва да се изхожда винаги от конкретното, от реалния исторически процес и от равнището на формиране на социалистическото съзнание. Затова литературоведите трябва да подлагат непрекъс нато на проверка своята досегашна методология. И другите доклади, изнесени на първия ден на съвещанието - Главни линии на литературоведческите изследвания в Съ ветския съюз от акад. проф. М. Храпченко и „Национални традиции. Новаторство и социалистическа синтеза в лириката. Атила Йожеф и неговото влияние над съвременната унгарска лирика" от акад. проф. М. Саболчи, - третираха проблемите на литературното наследство в тясна връзка с акту алните въпроси на марксистко-ленинското литературознание. Оживена дискусия по поставените в тези доклади основни въпроси, илюстрирани чрез конкретни примери, се разгърна през следващите дни на съвещанието в секциите, в които се разискваха отделните Трудове. В секцията, в която бе обсъден трудьт Френско просвещение“, в центъра на дис кусията бе поставен въпросът за значението на френската литература от XVIII в., за днешното социалистическо общество. Френското просвещение се разглежда в труда като идеологически израз на процеса на разпадане на феодалното съсловно общество и на постепенното завземане на политическата власт от буржоазията на базата на разгръща шите се капиталистически производствени форми. Затова и цялата литература на Просвещението се явява като носител на ново светоусещане, на нова представа за света и човека. В стремежа си да обхване и отрази промените през XVIII в. и свързаните с тях класови противоречия Просвещението преодолява метафизичното и теологично све торазбиране и подготвя с това политическата еманципация на третото съсловие. Така то допринася за историческия прогрес. Авторите на труда са си поставили за задача да разкрият диалектиката от буржоазни класови интереси и всеобща човешка репрезентативност в различните области на просве щенческото светоразбиране и оттук да отговорят на въпроса, защо и по какъв начин Просвещението е запазило своето значение и след възникването на класовите противоречия между буржоазията и пролетариата чак до днес.

Идеята възникна съвсем спонтанно. През 1967 г. с Дора Габе участву вахме заедно с голяма група писатели в тържествата „Сливенски огньове". Програмата нея година беше богата - литературни четения, откриване на изложби, срещи с читатели, теоретична конференция за образа на работни ческата класа в художествената литература и т. н. А към всичко туй се прибави и празникът на овчаря. Случи се така, че попаднахме с Дора Габе в една кола, която трябваше да ни отведе в едно близко село, дето трудолюбивите кооператори се бяха подготвили за Гергьовден, а техните ученолюбиви деца и внучета очакваха с нетърпение срещата с писателите. OT От този празник се върнахме с много преживявания и преизпълнени впечатления. Спомням си, че когато колите спряха на площада сред селото, ние бяхме смаяни: площадът просторен, покрит с мраморни плочи, в единия му край се извисява модерната постройка на съвета, а в другия новото учи лище. Тогава Дора Габе изрази само с едно възклицание мислите на всички ни: „Че какво село е това? То е град!“ Имаше много колоритни случки, непосредственост и гостоприемство. Не възможно е да се възпроизведе преживяното, както е невъзможно да се забрави народната трапеза, бялнала се сред зелената гергьовденска трева, отрупана с печени агнета, от които се носеше апетитна миризма, с червено вино и сту дена сливова, а отсреща се синееха склоновете на Сливенския балкан. А ко гато нагазихме сочната зеленина на поляната и се отправихме към трапезата, посрещна ни обикновена селска жена на около петдесет години. Тогава чух следния разговор: - О, ма другарко, добре че дойде! Сама жена съм сред тия мъже.... - Ще си бъдем дружки - отвърна и Дора Габе. След това със свойстве ната на хората от народа откровеност и с детско любопитство селянката я запита: - Другарко ма, на колко си години? - Познай де! - Сигурно си на петдесет. - Позна! - отговори и Дора Габе. 10 • Невъзможно е да се разкаже за всичко. Имаше песни, свирни на кавал и гайди, имаше хора. В един момент Дора Габе сложи на главата си нечий кал пак, окичен със зеленина, и се хвана на хорото... Останалите дни от тържествата не бяха по-малко богати на впечатления и случки.

От 1 до 4 април т. г. в парк-хотел „Москва" се състоя творческа дискусия върху съвременната българска литература - една нова форма, която представлява продължение и качествено по-високо доразвитие на досегашните ежегодни обсъждания на литературната продукция. Нейната цел бе, като се имат пред вид главно появилите се през 1979 г. произведения, да се направи обстоен анализ на тенденциите в литературното ни развитие за по-голям период от време; да се изследват както постиженията, така и слабостите на съ временната поезия, белетристика, критика и детско-юношеска литература; да се откроят проблемите на нашата литература в настоя щия етап от нейното развитие. Именно тази голяма амбиция - на базата на ограничен период и кръг произведе ния да се разкрият главните тенденции и насоки на литературния процес, да се поставят основните въпроси на литературата и литературния живот - определя мащаба и значението на творческата дискусия. Тя определя и критериите, с които трябва да се оценяват резултатите от откровения и оживен разговор по проблемите на съвременната българ ска литература. По време на дискусията бяха изнесени четири основни доклада: за поезията - от Емил Петров; за белетристиката - от Боян Ничев; за критиката - от Здравко Петров, и за детската литература - от Анастас Стоянов. Както се вижда, за докладчици бяха привле чени едни от най-авторитетните наши критици и писатели. И техните доклади независимо от някои свои слабости изпълниха основната си задача - да дадат основа за широк творчески разговор, да стимулират литературната и критическата мисъл, да насочат вни манието към възлови проблеми и тенденции. Доказателство за това е активното участие в дискусията - през четирите дена се изказаха общо 67 писатели, т.е. около една пета от членовете на СБП. В болшинството от изказванията намериха израз искрената загриженост за утрешния ден на нашата литература и задълбоченото вглеждане в постигнатото, анализът на достиженията и творческото себенедоволство, произтичащо от новите мащабни цели и задачи. Така като 166 литература) цяло дискусията премина под знака на жизнетворния априлски дух, нейни главни ориен тири бяха идеите и методологическите напътствия на др. Тодор Живков, залегнали в известната му реч пред столичните комсо молци от 1969 г., в речта пред младите литературни творци от 1977 г., в словото му по повод 50-годишнината на партийната организация при СБП и пр. Именно този колективен стремеж към конструктивно изследване на актуалните проб леми, органически съчетаващ уважението на постигнатото със самокритичността, бе може би най-ценното достояние на дискусията. Както изтъкна в своето заключително слово председателят на СБП Любомир Левчев: „Характерно за дискусията беше единството на целта - общата грижа по-добре да се разкрият недостатъците и постиженията на отделните жанрове и като се стъпи стабилно върху недискусионните изпитани принципи на марксистко-ленинската естетика, да се достигне до значителни обобщения за новите явления и тенденции на развитието на нашата национална литература."

Георги Германов продължително изследва същностните явления в руската литература, както и взаимодействията и с нашата литература. В тази насока той се очертава като специалист и вещ познавач на характерното, значимото, дал ценен приное в съвременното ни литературознание. Новата му книга „Вър хове на руската класическа литература" сполучливо и интересно разработва възлови тенденции и проблеми, свързани с дейността на най-крупните писатели на миналия век в Русия. Тя енаписана не само със задълбочено литературоведско отношение, но и с обич, с пиетет към гениалните творчески прояви, оказали силно влияние и у нас, както и в целия свят. Книгата се открива със статията „Ленин за литературното и културното наследство", която има методологически облик с важно значение, показващо ни ръководните принципи при изследванията. Именно възгледите на Ленин за класиката и нейния принос, за необходимостта от усвояване на ценното в нея, е изходният пункт за съвременните литературоведи при характеристиката на литературоведските явления от миналото. Изпъква и проблемът за връзката на миналото и съв ременността, за творческата приемственост на традиционното, върху основата на която е възможно новаторското отношение и стабилността на художествените постижения. Германов подчертава значението на Лениновите концепции за партийността и за класовия подход, чрез които се стига до пълноценен Литературоведски критерий, разкриващ съще ственото за всяка литература във връзка с обществените борби и противоречия, във връз ка с народния живот и прогресивните насоки в него. В книгата е показано и разбирането, отношението към творческите ценности на най-видни наши литературоведи и обществе ници, които тълкуват литературните процеси в духа на Лениновите принципи и позиции. За разбирането и оценяването на художествената литература извънредно голяма роля играят теоретическите обобщения във връзка с теорията на отражението, защитена в труда „Материализъм и емпириокритицизъм" и конкретно приложена при характеризиране творчеството на Толстой. Георги Германов се спира на най-важните моменти в статиите на Ленин за великия руски писател, за да покаже проникновеността на анализа, насочен и към силни, и към слаби страни, при една основна, подчертано положителна оценка. Несъмнено много от факторите, за които се говори в книгата, са известни, неведнъж са цитирани и са станали класически по своето мисловно богатство и по ролята, която са играли. Независимо от това привеж дането им е необходимо с оглед на цялостната същност на книгата, с оглед на задачата, коя 170 то си е поставил Германов. Не е възможно да разберем днес същественото, специфичното за руската класическа литература и за найвеликите и представители, без ръководните идеи на Ленин дал класически образец на анализ, показал по великолепен начин, какъв трябва да бъде класовопартийният критерий на критиката и на литературознанието, осо бено при оценяване на противоречиви и слож ни литературни явления. Основната част на книгата, както личи и от заглавието „Върхове на руската класичес ка литература", показва големите постиже ния на най-видните руски писатели през ми налия век. Поместени са очерци за Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Ал. Островски, Гончаров, Чернишевски, Салтиков-Шчедрин, Л. Толстой, А. Чехов. В представянето им наблюдаваме системност и цялостност - не се характеризират изолирани явления, а се изгражда една картина на най-значимото в руската литература през този период вниманието се насочва и към водещите тенденции, направления и методи. Говори се на втори план и за други руски писатели, за взаимоотношенията на руската класическа литература със световния литературен процес. Наблегнато е особено на връзките и с българската литература, на въздействието, което е оказала върху нашите творци, върху насоките в културата ни и в социалните дви жения.

„Записки по българските въстания" на Захари Стоянов са един духовен връх в на шата литература, чиято величина непрестанно ще измерваме. Нарекоха тази книгафеномен българска „Илиада", голямата българска книга, а нейния автор - български Тукидид, гладиаторска личност.... „Обществено-историческата необходимост трябваше да роди произведение като „Записките“...- пише Ефрем Каранфилов в книгата си „Най-българското време". - И тя създаде Захари Стоянов. „Записките“ са плод на обективната действителност и на субективната творческа сила на автора. " CH „Записките" останаха на своето място в пантеона на българската книжнина като една от най-българските книги, учебник по българщина за идните поколения. Влас Един проникновен ценител и тънък естет дава много точна характеристика на художника Захари Стоянов, от чието „огнено перо" се раждат горещите страници на „Записките". NO DIESTORM TR Само тънката впечатлителна натура на поета е в състояние наистина да възпроизведе с такива живи краски, които ви дават ощущението на пълната действителност, картините на миналото, едно минало пъстро, съставено размесом от високо траги чески и забавно комически епизоди. Голяма гъвкавост на перото се изисква да се опи шат с еднаква вещина едните и другите. И тая вещина Захари Стоянов я притежаваше във висока степен" - пише Иван Шишманов 2. „Знаменита е тая епоха от българския живот - възкликва Захари Стоянов - бла зе на оногова съвременник, който може да я възпроизведе във всичкото и величие. " Едва ли е ирония на съдбата, че тази участ и прослава се паднаха нему. Подбудите да се захване с това титанично дело са ясно изразени в „Обявление" за „Записки по българските въстания" с дата 15. ІХ. 1882 г., Русе, отпечатано като листовка в двеста екземпляра и публикувано в бр. 16 и 17 от 25. ІХ. 1882 г. на в. „Светли на“ и в бр. 40 от 30.IX.1882 г. на в.,, Съветник“.Идеята за „Записките" не е щастливо хрумване, а дълбоко осъзната творческа задача, която се превръща в негово „жизнено дело" (Lebenswerke). „Всеки народ има своето минало, което старателно се изучава от потомството. Ако човек се завземе да пише история на българския народ от неговото попадение под турско иго до Освобождението му, то кое събитие трябва да държи първо място в ней ните страници? Ние мислиме, че това събитие без съмнение трябва да бъдат въстания та, чрез които той се опита да свали от гърба си веригите на робството в 1836, 1841, 1851, 1861, 1867, 1868, 1875 и 1876 година.