Критикът

Всеки непредубеден читател не може различните поколения. да не забележи, че в новата си книга литературно-критически статии „Писатели и време" Пенчо Данчев подхваща твърде интересна беседа за значителните постиже ния и мъчителни нови търсения, за неизбежните трудности, експериментаторски увлечения и пречки в развитието на съвременната ни поезия. Той не скрива основателния си възторг от обстоятелството, че в нашата съвременна литература съще ствуват различни и много добри поети, отразяващи нашироко живота, неговите стълкновения, остри конфликти и бързи промени. Споделя собствените си разсъж дения, породени от творческото своеобразие на един такъв изтъкнат майстор в лириката, като Никола Фурнаджиев. Анализира най-значителното в творчеството на постите Веселин Ханчев, Валери Петров, Радой Ралин и Пеньо Пенев. Радва се на неудържимите пориви и на възбу деното откривателство у младите" - Любомир Левчев, Владимир Башев, Хри сто Фотев и Дамян Дамянов. Със загриженост и обич напътствува „най-младите" - Стефан Цанев, Иван Динков, Никола Инджов, Иван Тренев, Атанас Мочуров, Константин Павлов, Александър Миланов, Христо Кацаров, Кръстьо Станишев, Минко Цоневски, Слав Хр. Караславов..

Лесно е да се каже, че нашата литературна критика изостава от за дачите си, че все още не подхваща сериозен и конкретен разговор, че нещо загуби от своята боеспособност и оперативност; вместо спорове и дискусии върху съвременни художествени явления, водят се дълбокомислени препирни, които никого не ползуват. Но аз не казвам това, защото вместо констатацията, повече ме занимават причините за това състояние и начините за неговото преодоляване. Може би не съм прав, но, струва ми се, че поне една причина е твърде очевидна. Някои литературни критици просто се стъписаха пред онзи внезапен простор, който напоследък им се откри. По-рано те бяха свикнали да гледат на себе си като на изпълнители. А както е известно, да си изпъл нител в литературата не е трудно: обадят ти кое е хубаво и кое лошо, ти се прибереш в къщи, седнеш пред машинката и до сутринта статията е го това. При това убеден си, че ръководиш литературния процес и говориш от името на партията. Така малко по малко губиш чувство за реалност, откъсваш се от практиката и заживяваш с манията за особена роля в литературата. Но с решенията на своя Априлски пленум партията промени положението: всички работи се върнаха към своята истинска същност, в това число и работите на литературната критика. Само че нужно беше време, за да се постигнат резултати. Трябваше да се разбере, че литературната критика не се ползува с никакви особени права, че тя си е един обикновен литературен жанр, каквито са и останалите литературни жанрове. Задачата се оказа по-сложна от преди: сега от литературния критик се изисква и компетентност, и самостоятелност, и добронамереност, и принципиалност в оценките. Той вече не може да извинява грешките си с указания „от горе" а е длъжен да отговаря за дейността си пред партията и народа така, както отговарят всички писатели.

Боян Ничев е от съвременните ни критици, които проявяват определен интерес към проб лемното мислене, към сложността на литературните явления. Той съчетава в себе си тънка критическа наблюдателност и талант да обобщава, да стига до корена на съответ ните литературни факти. В писането си той не е стихиен ни най-малко, страстта не го преследва неистово. Напротив, вие усещате как умът бавно, но упорито разстила пред нас картината на съответната литературна действителност, за да достигне след това до закономерностите и новите черти на цялото. Б. Ничев просто се упива от възможността да навлиза в литературното явление, за него това е равно на естетическо преживяване. Затова той се стреми духовното откритие да получи и съответен пластичен еквиваленг, да стане видимо, „зримо" за читателя.

ДЖИЛБЪРТ (на пианото): Боже мой, ърнест, на какво се смееш? ЪРНЕСТ (повдига очи): На един знаменит анекдот, който току-що проче тох ето в това томче „Спомени“, което намерих на писалището ти. ДЖИЛБЪРТ: Покажи ми го. А, ясно. Още не съм ги прочел. Хубави ли са? ЪРНЕСТ: Докато свиреше, попрелиствах няколко странички, които наистина ме развеселиха, въпреки че по принцип не обичам да чета съвременни мемоа ри. Сега спомени пишат обикновено само онези, които или напълно са загубили способността да помнят, или не са извършили нищо, достойно за запомняне: а в това несъмнено се крие тайната на популярността им, тъй като английската публика се чувствува най-удобно, когато слуша гласа на посредствеността. ДЖИЛБЪРТ: Прав си, нашата публика е удивително снизходителна. Прощава всичко освен гениалността. Но на мен, да ти призная, мемоарната лите ратура изобщо ми харесва. Допада ми и по форма, и по съдържание. В литературата всяко самоизтъкване има своята прелест. Тъкмо с това ни пленяват пис мата на Цицерон и Балзак, на Флобер и Берлиоз, на Байрон и госпожа дьо Севине, които иначе така поразително се различават като личности. И колчем се натъкваме на подобен еготизъм - а, колкото и да естранно, това се случва твърде рядко - ние не можем да не го приветствуваме или пък лесно да го забравим. Човечеството винаги ще обича Русо за това, че той изповядва греховете си не на някой свещеник, а пред света. Със своите полегнали нимфи, изваяни за двореца на крал Франсоа, или дори със своя зелен и златен Персей, който във Флорентинската Лоджия показва на луната мъртвото страшилище, превръщало някога с погледа си всичко живо в камък, Челини е доставил на хората далеч по-малко наслада, отколкото с автобиографията си, в която този ненадминат ренесансов негодник разказва бляскавата и позорна повест на своя живот. Възгледите, характерът, дори онова, което човек постига, нямат особено голямо значение.

Банална истина е, че в нашата литературна история има доста „бели петна". Творчеството на основни нейни фигури все още не е оценено по достойнство. Особено когато става дума за автори, сложни и противоречиви, какъвто е случаят с д-р К. Кръ стев. Десетилетия наред виждаха в критическата му съдба само „трагедията на догматика". Сега такава оценка би изглеждала най-малкото ограничена и едностранчива. Известно е изискването на Ленин да се използват творчески постиженията на буржоазното изкуство, наука и култура. То ни учи да отделяме и ценим всичко положи телно от наследството на нашето минало, а в случая - от литературно-критическата, редакторската, преподавателската и обществено-политическата дейност на д-р К. Кръ стев. Неговото дело, с най-добрите си и приемливи страни, има свое място в културния ни и обществен живот от края на миналото столетие и първите две десетилетия на ХХ в. Когато чула за кончината на д-р К. Кръстев, чешката писателка М. Вотрубова казала: „, Той бе последният от тия четирима, които се смятаха за първите..." От кривател и закрилник на едни от най-големите творци в литературата ни, той сподели както техния възход, така и трагичния им край. В своето прощално слово за профе сора, редактора и критика Б. Пенев вярно определи трудния жребий на великата четворка": „Отиват си тия, които създадоха една нова епоха в литературата ни - отиват си някак обидени, пренебрегнати, незачетени от нас - Пенчо Славейков, Яворов, Петко Тодоров и ето сега Кръстев. Докато са били живи, около имената им се въртял непрекъснат шум от недоумения, вражди и ожесточения. След смъртта им заглъхва този празен шум, „замират отровните вражди...", за да отстъпят място на една по-трезва оценка. e Бодлер казва, че закъснялата признателност на времето „притьпява злобата, удив лението и злонамереността и отнася бавно всяка съпротива в гроба...". От подобна признателност се нуждае и д-р К. Кръстев, въпреки че името му не е от забравените. През близо 30-годишната си съзнателна дейност той е бил директор на педагогическо училище, редактор на три литературни списания, преподавател, а след това и извънреден професор в Софийския университет. У него като че ли е липсвала оная „проклета славянска отпуснатост", за която говори Тургенев. Без да е свързан с определена политическа партия, д-р К. Кръстев е бил „невидима пружина" на много обществени инициативи в защита на Македония, на автономията на университета, в борбата срещу Кобурга, развалата на буржоазните политически партии, както и против участието на България в Първата световна война на страната на Германия.

The paper offers an attempt to analyze the meaning of the notion 'anti-totalitarian literature' per se and in its Bulgarian context. This is a complex phenomenon embracing several different trends, different types of writing, different political affiliations and aesthetic views. Also, there were writers that are still difficult to classify in the main types of 'anti-totalitarian literature': political emigrants, dissidents, communists that opposed the status quo, etc. One such author was Asen Christoforov (1910-1970). A graduate of London University, a young Bulgarian professor of economics in the first post-war years, he was dismissed from the University of Sofia, later accused of being a British spy and sent to the concentration camp in Belene. Christoforov lived a lonely life for many years near the village of Govedartsi, at the foot of Rila mountain. Nevertheless, in the late 1950s and later Chistoforov published several books. Almost all of them described the mountain and its inhabitants and especially the people of Govedartci. The paper traces the author's percecution for political reasons discretely mentioned in his work, claiming that their literary merits are greater than their 'anti-totalitarian' criticism.