Приятел

Лесно е да се каже, че нашата литературна критика изостава от за дачите си, че все още не подхваща сериозен и конкретен разговор, че нещо загуби от своята боеспособност и оперативност; вместо спорове и дискусии върху съвременни художествени явления, водят се дълбокомислени препирни, които никого не ползуват. Но аз не казвам това, защото вместо констатацията, повече ме занимават причините за това състояние и начините за неговото преодоляване. Може би не съм прав, но, струва ми се, че поне една причина е твърде очевидна. Някои литературни критици просто се стъписаха пред онзи внезапен простор, който напоследък им се откри. По-рано те бяха свикнали да гледат на себе си като на изпълнители. А както е известно, да си изпъл нител в литературата не е трудно: обадят ти кое е хубаво и кое лошо, ти се прибереш в къщи, седнеш пред машинката и до сутринта статията е го това. При това убеден си, че ръководиш литературния процес и говориш от името на партията. Така малко по малко губиш чувство за реалност, откъсваш се от практиката и заживяваш с манията за особена роля в литературата. Но с решенията на своя Априлски пленум партията промени положението: всички работи се върнаха към своята истинска същност, в това число и работите на литературната критика. Само че нужно беше време, за да се постигнат резултати. Трябваше да се разбере, че литературната критика не се ползува с никакви особени права, че тя си е един обикновен литературен жанр, каквито са и останалите литературни жанрове. Задачата се оказа по-сложна от преди: сега от литературния критик се изисква и компетентност, и самостоятелност, и добронамереност, и принципиалност в оценките. Той вече не може да извинява грешките си с указания „от горе" а е длъжен да отговаря за дейността си пред партията и народа така, както отговарят всички писатели.