Критикът като творец

ДЖИЛБЪРТ (на пианото): Боже мой, ърнест, на какво се смееш? ЪРНЕСТ (повдига очи): На един знаменит анекдот, който току-що проче тох ето в това томче „Спомени“, което намерих на писалището ти. ДЖИЛБЪРТ: Покажи ми го. А, ясно. Още не съм ги прочел. Хубави ли са? ЪРНЕСТ: Докато свиреше, попрелиствах няколко странички, които наистина ме развеселиха, въпреки че по принцип не обичам да чета съвременни мемоа ри. Сега спомени пишат обикновено само онези, които или напълно са загубили способността да помнят, или не са извършили нищо, достойно за запомняне: а в това несъмнено се крие тайната на популярността им, тъй като английската публика се чувствува най-удобно, когато слуша гласа на посредствеността. ДЖИЛБЪРТ: Прав си, нашата публика е удивително снизходителна. Прощава всичко освен гениалността. Но на мен, да ти призная, мемоарната лите ратура изобщо ми харесва. Допада ми и по форма, и по съдържание. В литературата всяко самоизтъкване има своята прелест. Тъкмо с това ни пленяват пис мата на Цицерон и Балзак, на Флобер и Берлиоз, на Байрон и госпожа дьо Севине, които иначе така поразително се различават като личности. И колчем се натъкваме на подобен еготизъм - а, колкото и да естранно, това се случва твърде рядко - ние не можем да не го приветствуваме или пък лесно да го забравим. Човечеството винаги ще обича Русо за това, че той изповядва греховете си не на някой свещеник, а пред света. Със своите полегнали нимфи, изваяни за двореца на крал Франсоа, или дори със своя зелен и златен Персей, който във Флорентинската Лоджия показва на луната мъртвото страшилище, превръщало някога с погледа си всичко живо в камък, Челини е доставил на хората далеч по-малко наслада, отколкото с автобиографията си, в която този ненадминат ренесансов негодник разказва бляскавата и позорна повест на своя живот. Възгледите, характерът, дори онова, което човек постига, нямат особено голямо значение.