Книжка-1

1981, Книжка 1 - Съдържание

Рядко се случва една година да събере в себе си възпоминанието за всеоб щото дело на историята. А ето навършват се 1300 години от съществуването на българската държава и на българската единна народност, 90 години от основаването на работническата марксическа партия, 25 години от Априлския пленум - все забележителни събития, които ни настройват към размисъл, към самосъзерцание като съучастници и приемници на делата на историята. Днес изглежда почти чудо реално станалото преди 13 века. В пределите на една вековно силна империя, пъстра и многоцветна, могъща не само с армията си, а и духовно, със самочувствието си, се създаде и укрепи българска държава с обединяването на две народностни групи: прабългарската и славянската. И не само се създаде и укрепи, но започна и живот вътрешноединен, сплоти се в организирана общност, ное своя особена посока. Българската държава и народност започна наистина онова, което можем да наречем световна история, протичаща в региона на Източна Европа. Старата Византия, споена от много климати и от много народи, още не бе изчерпала себе си, когато в съседство с нея се установи един особен народ и осо беното тъкмо стана негова съдба, негов влог в универсума на световната история. Новият народ, обединил прабългари и славяни, изтръгна и едните, и другите от предишната им съдба, от заплахата на асимилирането, за което бе така и силна, и годна Византия. Този народ с мощта си - в началото военна, а след това и духовна - застана издръжливо срещу коварството на голямата стара империя, срещу духовната и сила, срещу опитността и да покорява - за да изяви в собствената си история особеното, което носи в себе си. Той създаде собствена книжнина и макар и да заимствуваше от Византия, за него тя бе един отминал свят, защото, осъзнал собствената си сила, поддържаше самобитната си индивидуалност, своята неповторима задача в универсума на тогавашния свят. Това бе именно смисълът на дързостта да се създаде славянска писменост, след това книжнина, след това да се поеме мисията и други славянски маси да тръгнат по новия и самостоятелен път. Като птичи ята отиваха на север и на запад книги, писани на славянско четмо, за да възвестят как българският, единен вече славянобългарски народ се е изтръгнал от небитието си, от смътната материя на предишното си съществуване, за да даде на света нови и всевалидни за времето духовни стойности. Ето това бе особеното, онова особено, което занапред все още се проявява като българска съдба, като българска история. В себе си това особено включва и временното, и надвременното, и крайното, и безкрайното, и добродетелта на воина, и добродетелта на мислителя и мъдреца.

Темата за историческото единство на българската литература е трудна. въпросите, които тя повдига, мъчно могат да бъдат решени, но се налага да бъ дат поставени във връзка с голямата дата - 1300-годишнината от основаването на българската държава. Литературата е едно от най-големите национални достижения в нашето многовековно политическо и културно развитие. Тя е огле дало на творческия гений на българския народ, на народния бит и душевност, на националния характер, на българската историческа съдба. Историята на българската литература е история на българския народ. Да се разглежда тази история в такъв важен и, бих казал, решителен момент значи не непременно да се чествува един празник, а по-скоро да се направи равносметка. Равносметката не е съд, равносметката е размисъл. Размисъл за миналото, съпоставка на миналото с настоящето, размисъл за бъдещето. Знам, че самата постановка на въпроса за историческото единство на бъл гарската литература може да се сметне за спорна от теоретическо гледище. За какво единство може да се говори при една литература, която извървява сложни исторически пътища и неколкократно в своята история основно се преобразява? Ще посоча само няколко факта, които отразяват противоречията в това сложно развитие. Фактите са познати, затова няма да навлизам в подробности. Всяка национална литература се създава и развива на базата на етническа общност и културно наследство. Българската народност се изгражда на нехомогенна основа (славяни, прабългари, а напоследък все повече се говори и за траки). Културното наследство е разнолико: получили сме го от траки, гърци, римляни, като не се подценяват и двата племенни извора - славянският и прабългарският. Всяка литература както при своето възникване, така и в развитието си се свързва с езика на определена етническа или културна общност. Как стои въпро сът с езика в развитието на българската литература? Първите прояви на писменост в историята на нашата държава са от VIII в. (може би дори от края на VII в., като се вземе пред вид Именникът на българските ханове). Става дума за пра българските каменни надписи. Те са написани на гръцки език, с гръцка азбука. През втората половина на IX в., когато Кирил и Методий създават славянската азбука и превеждат и пишат книги на старобългарски, езикът на литературата става български, азбуката - славянска (глаголицата).

Със своите три обособени и същевременно взаимодействуващи и взаимопроникващи области - литературна история, литературна теория, литературна критика - литературоведческата мисъл участвува най-активно и непосредствено в литературния процес, в естетическото и общокултурното възмогване на човека, на обществото. С всяка нова епоха са се умножавали усилията да бъдат утвърдени принципи и критерии, от чиито позиции да се изучават социалните, психологическите, познавателните, емоционалните страни и аспекти на литературните явления, да се разкриват своеобразните черти на творческата личност, да се осветляват обективните и субективните предпоставки на художествената дейност. Тези принципи и критерии са се формирали върху определени концепции за обществено-историческото и културното развитие на човешкото общество. Затова в литературоведческото мислене на всяка епоха са отразени не само социалните, общоидеологическите, идейно-естетическите възрения на едно общество, но и характерът на една национална култура с нейните завоевания, с противоречивите и изяви и тенденции. Съдействувайки за разбиране и възприемане на художественото творчество, за неговото по-нататъшно развитие с оглед исторически обусловените духовни потребности на човека, литературовед ческата дейност свидетелствува и за състоянието на духовете, за интелектуалните и нравствените процеси на времето. Оттук и все по-растящата необходи мост наред с художествената литература да се изучава и литературоведческата дейност, която е участвувала и все по-активно се включва в общите културноисторически процеси на всяка епоха, съдействувала и за идейно-духовното съз ряване на един народ. Тази необходимост се налага с особена настойчивост за българското литературознание, което поради специфичните условия, в които се е развивал националният ни духовен живот, поради ускорените негови темпове също се е изявявало в своеобразни форми, бързо е меняло своите насоки и характер съобразно с тенденциите на обществено-историческите процеси в страната. Но изследванията в тая област са все още малобройни, много видни негови представители, а и цели периоди все още не са проучени монографично, а липсват и обзорни прегледи, които да дават възможност да се видят основните моменти и тенденции в развитието на литературоведческото мислене през опре делен исторически период. С оглед именно на тази потребност по-нататъшното изложение ще има за цел да хвърли, един панорамен поглед върху неговите насоки през един важен период на историческото ни развитие - от Освобождението до Първата световна война.

Българската емигрантска интелигенция в Румъния през XIX в. 1 есред найважните явления на историческата епоха: от края на XVIII в. до 1878 г. на румънска територия се настанява многобройна интелигенция от български произход, емигрирала от Османската империя. Явлението е характерно за европейския Югоизток чак до 1920 г. На румънска територия пребивават едновременно или последователно също гръцка, албанска и полска емиграция. Проблемът за българската интелигенция в Румъния е много съществен и той неслучайно е задържал вниманието на редица румънски и български учени. Специализираната библиография е огромна и не може да се цитират конкретно всички отделни изследвания. От друга страна обаче, също не е възможно да не бъдат отбелязани имената на онези автори, чиито приноси в тази област са несъмнени и от по-общ характер. Те са: Ал. Йордан, П. Константинеску-Яш, К. Н. Велики, Зл. Юфу, В. Христу, Л. Баз-Фотиаде, Вл. Дикулеску, Н. Жечев, Ил. Конев, В. Трайков. Много ценен за проучването на българската интелигенция в Румъния се оказа Трудът на д-р Маньо Стоянов денска книжнина", т. I-II, София, 1956-1957 г. „Българска възрож Предлаганата статия обхваща три основни аспекта на проблема, които в същност засягат три отделни социално-политически процеса, обхващащи еди нен исторически жест. Тези процеси са: 1) емигрирането на българска интелигенция в Румъния, отделянето и от нейната етническа среда и от политическите предели на Османската империя; 2) формирането на българска емигрантска интелигенция (кръг) на румънска територия; 3) възприемането и включването на тази интелигенция в социалния, културния и политическия живот на Румъния. Въпросите, свързани с изучаването на поставения проблем, са много, толкова много, че е невъзможно всички те да бъдат обхванати в едно първо по време тематично обособено проучване" и от един автор, без риск за непълнота и някои по-значителни пропуски. Тези въпроси се отнасят до една и съща социална категория: българската емигрантска интелигенция.

Мнозина може би ще се запитат какво е накарало една славистка да се зае ме с тази толкова експлоатирана тема, каквато е Гоголевото влияние върху следващите писателски поколения. Непосредствен подтик да се заловя с нея ми дадоха различните мнения за характера и обема на това влияние - те наложиха необходимостта да посоча конкретно мотиви в чужди творби, идентифицирани като Гоголеви, и да отговоря по-отблизо на неизменния въпрос: ако са подобни, защо все пак са различни? Гоголевото изкуство не е изгубило и до Днес своята творческа сила, за което свидетелствуват много произведения на световната литература, а още повече на съветската. Романът на Булгаков „Майсторът и Маргарита“ и „Дяволияда - Повест за това, как близнаците погубиха делопроизводителя" са може би най-фрапантният пример за неугасващото влияние на Гоголевия дух и Гоголевото художествено творчество. Ето защо въпро сът, на какво почива това влияние, по-скоро печели актуалност, отколкото да се смята, че я губи. В случая с българските писатели Любен Каравелов и Иван Вазов е направено много, за да се изследват известни паралели в творчеството на руския писател инеговите български „ученици“. В тази връзка трябва да споменем изследовате ли като М. Арнаудов, д-р Н. Бобчев, В. П. Велчев, Л. Воробьов, Любомир Георгиев, Н. С. Державин, Георги Константинов, К. А. Копержински, Н. Л. Кравцов, Малчо Николов, Боян Пенев, Захари Стоянов, П. Тодоров, Милена Цанева Георги Цанев. И Като изходна база на моето изследване избрах Гоголевата „Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" (1834) и българските повести „Българи от старо време" (1867) на Любен Каравелов и „Митрофан и Дормидолски“ (1881) и „Чичовци“ (1884) на Иван Вазов. За да огранича работния си терен само върху тези повести, ми се наложи по различни съображения: от една страна, общият мотив предлага солидна срав нителна основа. От друга страна, касае се за един изобщо разпространен мотив - приятелство, което поради някаква дреболия се превръща във вражда - този мотив е използуван и преди Гогол. Но както в специфичното представяне на мотива, така и по отношение на сюжета споменатите повести показват някои общи черти. Не по-малко интересен е и начинът, по който писателите излагат мотива - именно във формата на „иносказание“, което чрез включване на един експлицитен разказвач трябва да предизвика у читателя илюзията за приятел ство, което фактически не съществува. Това разработване на мотива, обуслове но от поведението на разказвача, стои в центъра на изследването ми.

Какво представлява българската интелигенция, какви са нейните идеали, нейните цели, как осъществява тя връзката си с народа, с народа или против народа е тя, как възприема събитията, как се диференцира - ето само малка част от въпросите, поставени от Емилиян Станев в романа „Иван Кондарев“. Интелигенцията винаги е била барометър на общественото настроение. Поради това всяка власт се стреми да я спечели, да я направи търпима към репресивната си дейност. Когато интелигенцията енедоволна, трябва да се очаква, че и народът ще започне да предявява своите искания. Тя формулира идеите и ги разпространява сред масите, за да получат плът и кръв, за да станат силни и действени. Затвореният между стените на кабинета човек е не по-малко опасен от най-безумно смелия революционер, защото е олицетворение на народната съвест, на разума, защото постоянното му подозрение предутажда действията, насочени срещу него, защото, доверчив в практическия си живот, той е подозрителен към всяка възможна атака срещу него и идеите му; понятията за свобода и демокрация, колкото и абстрактни да са, са негов идеал и съдба; той по-трудно се подчинява, защото мисли, и поради това умее да различава фалша и демагогията. Той ненавижда насилието и рядко разграничава необходимото от ненужто насилие. Неговият хуманизъм и демократизъм имат абстрактен характер, поне в сравнение с хуманизма и демократизма на властта. Ала това не означава, че интелигенцията остава безучастна в моменти на върховно изпитание на нацията, когато в действие влиза оръжието и поради това (и по неизбежност) инасилието. Ем. Станев си дава ясна сметка за сложния характер на интелигенцията, за нейните разнородни съставки, за противоречията вътре в нея, за морала й и т. н. Но като художник той разсъждава дискретно, без да излиза извън художествените образи. Защото героите му са хора, а не механични изпълнители на авторовите намерения. Големият социално-психологически въпрос, който писателят си поставя в романа „Иван Кондарев“, е: „С кого е българската интелигенция?" Но за да си отговори, той трябва да проследи причините за нейната идейна нестабилност, за привързаността и към историята и рода, за смисъла и сложността на нейното чувство за справедливост и необходимост от промени. Защото във всички слу чаи трябва да се държи сметка за самобитността на българската интелигенция, за особеностите на нашето национално развитие. Ще видим колко диалектически подхожда Ем. Станев, колко вярно схваща противоречията и как умело ги разре шава. Героите-интелигенти в романа са няколко: Иван Кондарев, Александър Хри стакиев, Абрашев, Рогев, Корфонозов, учителят Георгиев, доктор Янакиев, Райна, Христина, Антоанета, адвокатът Янков и някои други още.

Голям творчески кураж бе нужен на Генчо Стоев, за да напише продълже ние на великолепната си повест „Цената на златото". Бяха минали повече от десет години и това произведение имаше вече своя социална биография. Мястото му в литературния процес бе незаменимо, то живееше в съзнанието на читателската публика като ненакърнима художествена цялост, защото в него достигнато удивително единство - дълбокият смисъл на историческите събития се оглежда изцяло в съдбите на героите, релефната пластичност и едновременно символната извисеност на образите хармонират на пречистеното, лапидарно и многозначно слово. Нито един елемент не би могъл да се прибави или отнеме от естетическата завършеност на повестта, тя е такова монолитно словесно изваяние, в което и най-зоркото око няма да открие вътрешни пукнатини и противоречия. Ето защо самата поява на „Завръщане" - втората част на „Цената на златото" - бе известно предизвикателство към вече изградени естетически представи, към затвърдели впечатления и оценки. Новото произведение на Генчо Стоев трябваше да преодолява психологически бариери, при което поемаше обяснимия риск всеки негов колеблив звук да бъде драматизиран и преувеличаван. Подобна психологическа реакция бе възможна, защото „Завръщане“ носеше амбицията да се измери и свърже в съзнанието ни с един действително висок художествен образец, а това предполага строг естетически съд, в който потърпевши обикновено са новородените. Не ще съмнение, че писателят еимал представа за този риск, но е имал силата и да го приеме - и да спечели, защото е създал достойно продължение на първата си повест. „Завръщане" не е механично допълнение към „Цената на златото". В тази книга не откриваме лекомислено разгъване на сюжетните нишки от предишната повест, нито външно проследяване на исторически събития и индивидуални изживявания. Художествената завършеност в „Цената на златото" в същност не дава сериозни възможности за такъв повърхностен подход, а и целите на писателя не са били да коментира вече създаденото, да илюстрира историята или да строи празно занимателни фабулни ходове. „Завръщане" притежава свой идейнопознавателен център, който обединява около себе си целенасочено и последователно цялата система от художествени средства, за да оформи самостоятелния 74 облик на повестта. Но същевременно множество връзки ни отвеждат към „Цената на златото". Това са и няколкото общи герои, и единната човешка участ на централния от тях - Павел Хадживранев, и каузалността на събитията с техния идеен заряд, и близостта на стила - оная характерна генчостоевска фраза: пределно стегната и експресивно-афористична, в която словото еотмерено, метафорично наситено, богато с асоциации и емоционални внушения.

ДЖИЛБЪРТ (на пианото): Боже мой, ърнест, на какво се смееш? ЪРНЕСТ (повдига очи): На един знаменит анекдот, който току-що проче тох ето в това томче „Спомени“, което намерих на писалището ти. ДЖИЛБЪРТ: Покажи ми го. А, ясно. Още не съм ги прочел. Хубави ли са? ЪРНЕСТ: Докато свиреше, попрелиствах няколко странички, които наистина ме развеселиха, въпреки че по принцип не обичам да чета съвременни мемоа ри. Сега спомени пишат обикновено само онези, които или напълно са загубили способността да помнят, или не са извършили нищо, достойно за запомняне: а в това несъмнено се крие тайната на популярността им, тъй като английската публика се чувствува най-удобно, когато слуша гласа на посредствеността. ДЖИЛБЪРТ: Прав си, нашата публика е удивително снизходителна. Прощава всичко освен гениалността. Но на мен, да ти призная, мемоарната лите ратура изобщо ми харесва. Допада ми и по форма, и по съдържание. В литературата всяко самоизтъкване има своята прелест. Тъкмо с това ни пленяват пис мата на Цицерон и Балзак, на Флобер и Берлиоз, на Байрон и госпожа дьо Севине, които иначе така поразително се различават като личности. И колчем се натъкваме на подобен еготизъм - а, колкото и да естранно, това се случва твърде рядко - ние не можем да не го приветствуваме или пък лесно да го забравим. Човечеството винаги ще обича Русо за това, че той изповядва греховете си не на някой свещеник, а пред света. Със своите полегнали нимфи, изваяни за двореца на крал Франсоа, или дори със своя зелен и златен Персей, който във Флорентинската Лоджия показва на луната мъртвото страшилище, превръщало някога с погледа си всичко живо в камък, Челини е доставил на хората далеч по-малко наслада, отколкото с автобиографията си, в която този ненадминат ренесансов негодник разказва бляскавата и позорна повест на своя живот. Възгледите, характерът, дори онова, което човек постига, нямат особено голямо значение.

Когато на 23 март 1842 Елена Нерлих-Златева г. Стендал умира, френският печат отминава смъртта му с мълчание. Само трима души съпровождат ковчега. Сред тримата е Проспер Мериме, един от най-близките приятели на Стендал, но и той не вярва осо бено в писателското му дарование. Такова е впрочем общото мнение - ценят или ненавиждат Стендал като духовит събеседник, като тънък познавач на изкуството, като свободомислещ либерал и ироничен коментатор на политическите събития, като безбожен републиканец, като изтънчен обожател, но - като писател, когото един ден ще чете цял свят, и то класик" на френската литература! - това би се сторило на съвременниците просто нелепа шега. Произве денията на Стендал остават с години непродадени, литературната общественост реагира повече от сдържано, а когато реагира - проявява учудващо от днешна гледна точка неразбиране. Малцината читатели на „Арманс“ са ужасени. Персо нажите на Стендал според тяхната единодушна преценка са обитатели на шарантон, т. е. - душевно болни. В „Червено и черно" близките приятели откриват цинизъм и упрекват Стендал в аморалност, но никой не го възприема сериозно като писател. Виктор Юго стига само до четвърта страница на романа и заявя ва, че „г-н Стендал“ и „за един единствен миг не може дори да си представи какво значи в същност писане". Единствено „Пармският манастир" е почти разпродаден за 18 месеца. Той става и причината Балзак - единствен от съвременниците - да оцени високо писателското дарование на Стендал. Високата оценка Стендал получава още преди това, но, както често се случва - в чужбина. Той самият никога не узнава, че в Русия Пушкин чете с увлечение „Червено и черно", а в Германия Гьоте определя неговия роман като един от най-значителните романи на времето. В „Етюди за Бейл“ Балзак изказва редом с възторжената преценка и някои критически бележки, които биха могли да изяснят част от причините, поради които Стендал среща такова неразбиране у съвременниците си. Критичните бележки на Балзак се отнасят преди всичко до началните и заключителните глави и са съпроводени със съответните препоръки за преработка на романа. Според Балзак при разполагането на събитията Стендал „извършва грешката, която правят мнозина автори, когато вземат сюжет, правдив в природата, но неправдоподобен в изкуството...Затова в интерес на книгата аз бих пожелал авторът да я започне със своето великолепно нахвърляне на битката при Ватерло, а всичко предшествуващо да сведе до разказа на самия Фабрицио…"

За един доста къс период от нашата литература си отидоха двама нейни първенци - Емилиян Станев и Георги Караславов. Техните крупни художествени завоевания, богатството на образи и идеи в творчеството им тепърва ще се изучава, ще намери достойната оценка на изсле дователите и на най-безпристрастния съдник - времето. С автора на такива забележителни произведения като „Снаха“ и „Татул“, „Обикновени хора“, „Танго“, „Орлов камък" и др. имах възможност да общувам близо пет години. В много от разговорите си с него засягахме теми и проблеми, свързани с неговото идейно и творческо формиране и израстване, с особеностите на творческата му лаборатория, с търсенето на жизнената и художествената правда. За човека и твореца Георги Караславов, за своеобразието на неговия стил и оригиналността на белетристичното му виждане е отделено много място в моята анкета „Георги Караславов (1978). Тук предавам някои от нашите разговори, водени през последните месеци от живота на писателя в Драгалевци, допълващи и изясняващи редица подробности, свързани с негови творби - повестите „Селкор“, „Танго“, „Неверникът Тома" и др., редица разкази, с неговия ярък и неповторим път като един от най-големите представители на българската литература. - Другарю Караславов, Вашата повест „Селкор" е едно от първите Ви сериозни завоевания като белетрист и днес тя е едно от популярните Ви произведения. Искам да Ви попитам за някои подробности в тази творба, за героите и техните имена, за специфични думи и изрази. Например чорбаджията Коста Деянов е известен като Деяна, откъде идва тази промяна в името? - Деянов става Деяна според местното наречие. - А защо неговата дъщеря Кина направихте саката, кое наложи нейния физически недът - така ли беше в действителност или е породено от Вашия замисъл, - Името й - Кина - е много често срещащо се в село. Нашата съседка се казваше Кина. Или името Дока - от Евдокия - и то се срещаше много. Направих дъщерята на Деяна саката, за да изглежда по-драматична като образ. - Описвате двете едри рунтави кучета, те измислени ли са? - Селото беше пълно с кучета. Аз съм се борил веднъж с едно съседско куче. Изскочи из един път и едва успях да го хвана за врата. Бях вече гимназист, но бях много силен. Спомням си за друго куче, когато бях вече учител - изскочи съвсем ненадейно, аз носех със себе си соб ственоръчно изработена дрянова тояга и като го праснах по главата, тоягата се счупи. Ние в къщи имахме много лошо куче. - Образите на Михаил Пантов, на Трифон Пантов как се появиха в повестта, - Те са типични нашенци, от Дебър. Нашето село е на равно място, голямо. Аз много хора не познавах. - А случката с оризището, когато Деяна намалява съзнателно декарите при сметката, за да заплати по-малко на ратаите, истинска ли е?

В своите спомени Христо Н. Даскалов разказва как Петко Славейков обновил преподаването в Тревненското училище. Ала не толкова пълното налагане на взаимоучителния метод и изхвърлянето на фалагата (страшилище за тогавашните школски възпитаници) е поразило най-много Даскалов, а опитите на младия учител да направи годишните изпити, привлекателни, поучителни и възпитателни за народа". Именно тези изпити, на които учениците представяли пред тревненци интересни „разговори“, „приготвяни в стихове, научавани наизуст и тържествено изговаряни", са се наложили в съзнанието на Даскалов като ярки и незабравими събития. Неслучайно разказът му за тях се простира върху няколко страници, неслучайно паметта му е успяла да възстанови много подробности. Явно „разговорите" на Славейков, своеобразният „малък театър", дълго са вълнували тревненци, ставали са повод и след години за припомняне времето на тези обикнати представления. На Димитровден през 1849 г. става пазаряването на Петко Славейков за учител в Трявна. Така че диалозите, които той подготвя, са могли да бъдат представени за първи път от неговите ученици през 1850 г. Прието е да се смята, че именно оттогава започва същинската театрална дейност на нашия бележит възрожденец.5 Основание за това са давали преди всичко спомените на Христо Н. Даскалов, тъй като първата публикация на Славейково драматично произведе ние, диалогът „Иван и Стоян", е от 1852 г. (в „Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки на българский язик..."). Неотдавна бе намерен неизвестен ръкопис на Петко Славейков, в който епоместен превод на част от пиесата „Невинност, или Светослав и Милева" от Йован Стерия Попович. Преводът е направен през 1848 г., а това показва, че още преди школските представления в Трявна наче ващият автор не ебил чужд на театъра.

Дойде време и Симеон Радев да заеме законното си място в нашата духовна култура. Сега неговото духовно съчинение „Строители на съвременна България" едостояние на новите читатели, излязоха и две други книги с негови статии и спомени. Но аз си спомням времето, когато за всичко това не можеше дори да се мечтае. Дълги го дини, цели десетилетия наред над неговото дело тегнеше предопределението на мълчанието, забвението, непризнаването. Всяка вечер точно в 6 часа той излизаше да се разходи по „Раковски", срещах го понякога с мрежа в ръка в съседните магазини, рядко с някой свой връстник, повечето сам. Мълвеще се, че работи над трети том от „Строителите", защото понякога се мяр каше в библиотеката на БАН, дето се ровеше в прашни и пожълтели архиви. Но после преста на, тъй като беше много зле със зрението - вече не можеше да чете, не различаваше от пръв поглед дори физиономии, трябваше дълго да се взира в теб, повече те познаваше по гласа... Така веднъж го спря, като му се обади и го приближи, писателят Димитър Хаджилиев, с когото седяхме на маса в кафене „Прага", отвън, на тротоара. Хаджилиев беше общителен човек, познаваше кого ли не, той покани Симеон Радев на масата и ни запозна: Борис Делчев, Здравко Петров и мен. Какво беше учудването ни, когато се оказа, че Симеон Радев знаеше по нещо за всекиго от нас. И не беше обикновена любезност във френски стил от негова страна. Почувствувал нашите съмнения или изненада, той каза по нещо конкретно и за трима ни. Борис Делчев беше публикувал наскоро статия в Литературен фронт" за общата художествена изложба, там отбелязваше и картините на Бистра Радева. Разговорът тръгна естествено, редно беше Симеон Радев да се интересува от такова важно събитие в живота на най-близкия си човек. (Дори когато си тръгна след час и половина, той се върна и се пошегува заговорнически: „Ако жена ми ме пита къде съм закъснял, ще й кажа, че сме разговаряли заза нейните картини".) Външно погледнато, Симеон Радев имаше твърде немощен вид - съсухрено лице, много бледо, почти прозрачно, с големи, клепнали уши, с отслабнали, доста помътени очи; дребна, мършава фигурка и слаб глас. Но духът му бе останал непокътнат от възрастта. За щастие той бе съхранил паметта си, привеждаше не само второстепенни и третостепенни подробности, но свободно и точно боравеше с години, имена, заглавия, цитати на няколко езика и пр. Говореше леко, приятно, с характерна мекота в мелодиката на фразата, в която просветваха непомръкнали остриета на каламбури и сентенции. Жилав характер живееше в този македонски българин, един от последните наши възрожденци. Той не можеше и не искаше да се приспособи към унификацията на днешната реч и това се чувствува по спомените, които написа. Такъв изворно чист бе неговият език и в личен разговор. Но най-безценното качество на Симеон Радев беше не говата сладкодумност. То придаваше на ерудицията и културата му неповторимо българско очарование. Трябва само да го разпалиш и да се приготвиш да го слушаш. Той разказваше изключително увлекателно - живописно и мъдро. В наше време малцина са запазили това рядко качество - само у Радичков и Хайтов има все още нещо от сладкодумството, от масалд кийството на някогашния народен разказвач, а нали цялата ни проза се крепи на тази разказвателна способност? Да си спомним Софроний, Каравелов, Вазов, Цани Гинчев, Захари Стоя нов, Влайков, Елин Пелин, Йовков, Каралийчев - как леко и естествено се струи тяхната реч, колко силна е разговорната реч в писмената литература!

В рецензираната книжка на шутгарското списание по литературознание и история на духа привлича вниманието студията на Андреас Зикман от университета в Билефелд Естетическата функция на езика, мълчание10 и музиката в романа на Хьолдерлин „Хи перион". Авторът си поставя за цел да издири зна чението, което езикът, мълчанието и музиката имат за героите на романа по отношение на красотата като основна естетическа категория при Хьолдерлин. Той доказва, че в процеса на духовното развитие на героя музиката и мълчанието предлагат възмож ности за изразяване, съответно за усвояване на красивото, които надвишават възможностите на езика. Основен стремеж на романтическата естетика е да се обхване като художествен обект и се рефлектира не само собственият творчески медиум, но и този на другите изкуства. Последен ярък пример в дългата поредица от литературни творби, които разглеждат проблеми на живописта и музиката, е романът на Томас Ман „Доктор Фаустус" - вече излязъл от романтическата традиция, отбелязва авторът. Също и музикални произведения могат да имат за тема литературни мотиви, при което се проявява на пръв пог лед един основен недостатък на музиката - неспособността и да борави с понятия. Още Хегел заклеймява нейната многозначност, като посочва, че музиката изобразява една абстрактна субективност". При повнимателно вглеждане обаче тъкмо тази отвореност" се оказва предимство на музиката по отношение на поезията, понеже послед ната остава обвързана с думите, а и каквито и поетически конфигурации да се намират, те винаги означават нещо определено. Това преимущество на музиката пред поезията е възхвалявано не само от поетите на fin de siecle", но неговите исторически корени тряб ва да се търсят много по-рано и те отвеждат през ранните романтици към Клайст и Хьолдерлин. Авторът посочва, че поради голямата си музикална дарба и своя философски школуван дух Хьолдерлин е бил в състояние не само да усвои музиката като естествено яв ление, но да обясни рефлективно феномена изкуство и плодотворно да използува в поезията си тази рефлексия: пример за това е проникването на идеи от неговото учение за промяната на тоновете" в късната му поезия. За разлика от Шилер, посочва авторът, в чиято „мисловна лирика" високото равнище на неговата философска рефлексия често се долавя неприятно, на Хьолдерлин се удава да изпълни незабележимо своя ята поезия със силата на понятията и по този начин да разреди просветителското напрежение между Логос и Митос. Това се проявява не само в слегиите му или в късни те химни, но още в романа „Хиперион". Ако „Хиперион" освен като епистоларен роман се разглежда и като образователен роман, набива се на очи, че не само разказвачът се образова" в процеса на разказването, но отделни части на романа представят някакъв образователен процес. Още отношението на Хиперион към бащиния приятел Адамас, чийто прототип произлиза от фило софската традиция, се обхваща от Хьолдерлин в музикална метафорика: „Но аз, аз не бях ли отзвукът на тихия му възторг? Не се ли повтаряха у мене мелодиите на неговата душа?" Тук прави впечатление, че традицион ната Платонова метафора на отраженията е транспонирана в музикални понятия. Тази метафорика на ехото се развива през целия роман и се разпростира върху историята и обществото: „Природата беше жрица, а човекът нейният бог, всеки живот в нея, всеки образ и всеки тон бяха възторжено ехо на божественото, на което тя принадлежи". Попаднал в Гърция, героят на Хьолдерлин пре възмогва своята утопична представа за кла сическата древност и така долавя възможностите за една реална държава-утопия. Постепенно обаче преживените разочарования го изпълват с нихилизъм и тук отново се поя вява една метафора на ехото, но вече в друга смислова връзка: „Ето че аз никога не казвах на цветето: „Ти си моя сестра!", а на изво рите: „Ние сме от един род!", аз само като вярно ехо давах на всеки предмет неговото име. След като в Гърция Хипериои се откъсва от човешката общност, той остава все пак единен с природата, макар това единство да се постига през дистанцията на понятията.

Преди да прочета книгата на Никола Гай- даров, прекарах една безсънна нощ с приложе нието към нея. Изпитах, признавам, момчешкото желание сам да изпълня ролята на човека, който е натоварен с върховната власт да издаде присъда, след като се запознае с всички свидетелства по делото. Пред мене лежеше следствено дело № 205 от 1913 г. Представях си обемистата папка с протоколи за оглед", съдебномедицинска и „пиротех ническа" експертиза, разпити на свидетели и пр. Зачетох се, но с всеки отхвърлен лист възторгът от първооткривателството" отстъп ваше пред някакъв особен срам, даже гняв към този невероятен съдебен фарс, към трагикомичните участници в него. Като шок ми подействува заключението" на зам.-проку рора Александър Огнянов и особено един пасаж от него: „Ако Яворов е посегнал на живота си, за щото той без Лора е празен и безсмислен, той можеше да направи това и в един по-послешен момент, когато е бил под тежестта на недьзите от първия вистрел" - пише този защитник на правдата на 30 юни 1914 г., а на 16 октомври последственият изпълнява жела нието на обвинителите си - той повторно доказва, че желае завинаги да се пресели в отвъдното. Месеци по-късно (чак на 5 декем- ври) скандално известният състав на Софийския окръжен съд (Ханджиев, Панов, Весов) благоволява да прекрати делото на основание, че „Пейо Крачунов Яворов е починал". Да, името на поета е сгрешено може би по асоциация с популярната звезда на нямото кино Крачун, който навярно е бил по-симпатичен на въпросните съдии от поета-харамия, позволил си да се промъкне в едно от най-видните български семейства и да опетни безупречната му репутация. Присъдата! Огнянов е сигурен, че Яворов не би я избягнал, ако беше останал жив. Но в същност избягнал ли я е поетът? Не са ли и днес мнозинство тези, които многозначително свиват устни, когато стане дума за този процес, не станаха ли прекалено много ,,почитателите" на Каравеловия род, знаещите със сигурност (от майка или от дядо за бруталната намеса на Тодор Александров, за продупчения с куршуми таван в Яворовата стая. Нашумялата книга на Михаил Кре 192 мен дойде като балсам за всички хора, защо то в претърпелия не знам колко издания „Роман за Яворов" шепнешком, с многозначителни алюзии, с натрапващи се пикантни подробности се говори за престъплението" на Яворов. Кремен получи, подкрепа" и от спомените на Дора Конова, която пък на стари години реши, че драмата в живота на поета се е разразила поради безумната му любов към нея, че за нея и само за нея Яворов е бил готов на всичко. Разпространяваха се сред старите софиянци и спомените на Петър Нейков, спом няха си те гордата осанка на Екатерина Каравелова, убедена в престъпния нрав на своя зет, живи бяха доскоро и не криеха своето верую хора като прокурора Огнянов, съ дията Йордан Панов... И така въпреки преклонението на младите поколения към пое та, въпреки непреодолимия интерес към неговите стихове мълвата оставаше по-силна и за житейската драма на Яворов се носеха легенди. Не само сред неизкушените от литературата хора, но и сред интелектуалците, и сред литераторите. Мисля си, защо битуват подобни легенди, какъв е този нездрав интерес, който ги съз дава и поддържа, и ми се струва, че вината за това е най-вече в онези биографи на великите българи,които се стремят да превърнат живота на своите предпочитани герои в агиография. Четем за житейския път на Вазов, Славейков, 3. Стоянов, Елин Пелин, Йовков и прочее и биографиите им в нещо си приличат - в това, че всичките тези хора са ся каш безгрешни. Ако обичат, обичат чисто, ако се сърдят - сърдят се справедливо, ако са темерути - обществото не ги разбира. И така, без да желаем това, ги отдалечаваме от хората, от славата им дори, защото ги правим нереални, защото ги превръщаме в мит. И плъзват контрамитове като онзи, който се шушука за смъртта на Вазов, и то не за друго, а защото никой не е написал задъл бочено, психологическо изследване за послед ната любов на поста, защото от целомъд рие наричаме всяка любовна страст – дружба.

Съвременният литературовед, който си поставя за задача да подготви синтетично изследване върху творчеството на един писател или поет, притежава пълното съзнание за неизчерпаемостта на темите от подобен вид. Ето защо все по-често се появяват мо нографии, чиито автори в подзаглавието прецизират гледната точка, от която ще разглеждат делото на един творец, очертават тематичния кръг, върху който ще със редоточават своето внимание. Така е постьпила и известната у нас полска българистка Тереса Домбек-Виргова. Нейната монография, посветена на творческото дело на Пенчо Славейков, носи заглавието „Пенчо Славейков. Традиционализъм и новаторство". Естествено от голямо значение е в подобни случаи гледната точка и кръгът от проблеми да бъдат избрани сполучливо, тъй като с всяко творческо дело са свързани цял комплекс въпроси, от които едните са от първостепенно значение, докато другите не са така съществени. Когато четем книгата на полската българистка, стигаме до убеж дението, че авторката е направила много сполучлив избор, позволил и да постави ключови за разбирането на творчеството на Славейков проблеми. 195 В първата глава се посочват трудностите, на които се натъква всеки изследовател на творческото дело на автора на „Кървава песен". Интерпретацията му, както изтъква авторката, почти постоянно се е движила между двете крайности - апотеоза и отрицанието, - като апотеозът е допринесъл за създаване на легендата за Славейков, в не помалка степен развита и укрепена и от самия поет.

Всеки конгрес на Съюза на българските писатели е своеобразна равносметка и творчески отчет на майсторите на художественото слово пред техните върховни съдници - партията и народа. Защото многовековните традиции на българската литература отдавна са изковали нейния най-висш закон - да бъде винаги тясно свързана с борбите и въжделенията на своя народ, да бъде верен израз на неговото гражданско самосъзнание, Духовен водач в стремежите му, в устрема му към свобода, мир и социален прогрес. Много от най-големите български писатели в различни времена са дали живота си, за да скрепят с кръв тази традиция, очертали са единствения път към безсмъртието, минаващ през извисяването на словото до Действената сила на делото. Именно тази свещена традиция на нашата литература намира своето продължение днес, в нашето мирно и съзидателно настоя ще. Защото в условията на развитото социа листическо общество културата и изкуството все повече се превръщат в действена сила, насочена към постигане на епохалната за дача - изграждане на всестранно и хармонично развити личности, строители и поданици на утрешното комунистическо бъдеще разгръщане на творческото начало във всички сфери на живота, създаване на един свят по законите на красотата". И затова всеки конгрес на СБП е имал важната задача да прецени постигнатото от гледна точка на високите задачи и изисквания, да рапор тува пред народа и партията за това, как неговите духовни представители - писа телите - изпълняват своя граждански и творчески дълг. Но всеки конгрес на СБП еимал и още една, не по-малко съществена задача - наред със самовзискателната равносметка на постигнатото да очертае новите хоризонти пред художественото творчество, главната насока на литературното развитие, съобра зена с новите изисквания, които са издиг нати на дневен ред от самото общественокултурно развитие. Така този най-висок Форум на писателския съюз се превръща във Върховен израз на творческото самосъзнание на българските писатели, който едновременно преценява художествените резултати от усилията на всички майстори на словесното изкуство и чертае пътя напред. Четвъртият конгрес на Сьюза на бъл гарските писатели се проведе под знака на наближаващия Дванадесети конгрес на Бъл 199 гарската комунистическа партия, под знака на знаменателни годишнини - 1300-годиш нината от основаването на българската държава и четвърт век от историческия Април ски пленум на ЦК на БКП. Той се проведе непосредствено след Третата международна среща на писателите в София, на която бъл гарските творци заедно със своите колеги от цял свят недвусмислено изразиха проте ста на народите срещу възкресяването на студената война, засилването на междуна родното напрежение и надпреварата във въоръжаването, срещу силите на империалистическата реакция, които тласкат планетата към гибелна термоядрена катастрофа.